И ето че след поредицата добре случили се битови обстоятелства, се намерихме в самолет Истанбул – Кония. И чак на кацане се сетих, че заради много служебни ангажименти не бях успяла да свърша нещо задължително при всяко пътуване, да проверя на какво разстояние е летището от града, че и как да стигнем до него, беля.
И както често в подобни ситуации, повиках туристическата си неволя и с най-голямата си усмивка се обърнах към съседа от дясно. Турчин, при това изключително мил и възпитан, както ме бе убедил час и половината полет. Не говореше никак добър английски, на практика, не го говореше никак. Но успя да схване, че го питам за начин за предвижване до резервирания от нас хотел. За наша радост, компенсира набързо липсата на езикови познания с вежлива учтивост и поиска резервацията ни. Въведе адреса на хотела ни в навигацията си. Помисли за кратко, пресметна нещо още за по-кратко и изговори нещо на телефона си. И тъкмо да се удивя на подобна телефонна интимност, подаде устройството си на мен. И прочетох там текст на английски. Преводач ползвал, милият. И в писмено-телефонен вид ни предложи да ни откара до хотела, намирал се близо до дома му. Дали бе така, или просто направи опит да ни спести всяко неудобство, така и не разбрахме. За сметка на това, с радост се съгласихме с подобно мило предложение.
Кацнахме по живо, по здраво след няколко мига. С жестомимичен език любезният ни спътник ни показа, че отива да пуши. А ние да си вземем спокойно багажа и да излезем навън, където ще се срещнем.
Усмихнати и благодарни, се подредихме до лентата за багаж. Само че багажът ни се забави порядъчно. На всичкото отгоре, заседна раницата на партньора ми. Дръпна я услужливо един от чакащите и се образува добра резка в иначе здравия туристически плат. Е, няма вечни неща! Щяхме да преодолеем някак нарушената цялост на превозното средство на багажа. Само дето, насочвайки се към изхода, си спомних как по време на пътуването ми до Индонезия, нещо се бе счупило на куфара ми.
И след като направих съответната рекламация, от авиокомпанията любезно ми изпратиха напълно нов куфар в хотела. Предложих да потърсим и сега подобна компенсация и се наредихме пред нарочното за това гише. Двама мъже имаше пред нас, те пък с видимо повредени куфари. Очаквах, както някога преди години, да попълним съответните документи и да чакаме в хотела евентуална компенсация. И не успях да ги измисля тези мисли, когато за секунди служителят зад гише преснима документите на двамата мъже, прикачени към счупените куфари. Отиде някъде и след още няколко секунди извади два напълно нови куфара. Връчи им ги, те нещо подписаха и буквално след минута ситуацията вече не съществуваше.
И без дори да придобием време да се удивим, служителят вече гледаше нас в очакване на оплакването ни. Показахме му скъсаната раница. И със същата бързина отиде той до складовото, явно, помещение. Не ми се мисли дори колко куфара побираше то. И тъкмо изрекохме, че сега ако и раница извади, ще ги признаем за истински най-добрите… Е, чак така щастливо не се случи. Извади, разбира се, но куфар. Но не пожела партньорът ми да сваля гарда. И предпочете варинта „Б“, парична компенсация. Оформи служителят с демонстрината вече бързина нарочните документи и след няколко не много на брой минути вече крачехме към изхода.
Не знаехме кое по-напред да обсъдим. Невероятното клиентско обслужване на турските авиолинии, или съмнението, че след немалкото забавяне, любезният ни спътник едва ли ни чакаше още. И ето че вече го виждахме да ни маха от другата страна на изхода. Е, няма такава добрина! Нвероятно посрещане ни спретна Анадола!
Усмихна ни се той, пое на всичкото отгоре и куфара ми, и бодро закрачи нанякъде. Спряхме до джип, както казвам често, колкото къща. Натоварихме багажа си и потеглихме. Седнах скромно на задната седалка и изпратих партньора ми по мъжки до любезния шофьор. И веднага намериха двамата мъже общ език. Написа си номера спътника ни и ни подкани при всякакъв пробем, или неприятност, да го търсим.
Даде му номера си и моят партньор, на свой ред го подкани да го търси при всеки случай на пребиваване в родината. Нахвърли ни по пътя любезният турчин за забележителностите на града. И шофираше, и говореше на преводача в телефона си, и се усмихваше при всичкото това.
Искрено се зарадва на българския ни произход, с добри впечатления бил от нашите събратя, така ни преведе телефонът ни. След приятното пътуване ни остави пред вратите на хотела ни. Излишно е да казвам, че не прие пари по никакъв начин. С широки усмивки и взаимни благодарности се разделихме. И щастливи от прекрасното турско посрещане, влязохме в хотела.
Добре започна пътуването ни, както се казва!
Още по-любезно и с още по-широки усмивки ни посрещнаха и в хотела. Хвърлихме само багажа в стаята и въпреки късния час тръгнахме на предварително проучване в близките улички до хотела.
Потвърди се моето очакване, хотелът си беше в историческата част на града. Позабравили бяхме турската любезност и услужливост. На първо време ни трябваше вода. Само се огледахме и ето ти работещо магазинче. Тъкмо да предприемем тежкото носене на две бутилки минерална вода, сетих се да попитам до колко часа работят. До 23.00ч, написа на елката си продавачът. Да, Европейският съюз не им беше наложил все още норми за извънреден труд и можеше да се намери нужното в немислимо късно време. Отдадохме се на това разточително закъснение и оставихме закупуването на вода на връщане към хотела.
Не бихме отказали междувременно и някоя вкусна хапка, изговорихме си. И те ти кафене срещу нас. Само погледнахме витрината и пред нас изникна отвътре то ли собственик, то ли работещ в кафето. Покани ни най-любезно. И също така любезно отказахме. Късничко си беше за кафе, сега нещо за хапване искахме, рекохме, А утре сутрин, непременно в кафенето ще заходим. Никакво разочаровение не се изписа по лицето на канещия. С радостта от добре дошли клиенти излезе от кафенето и тръгна с нас да ни придружи по пътя ни. Без грам съжаление, че не ползваме предлаганите от него услуги, ни показа най-близкото заведение за хапване. Пожела ни приятна вечер и се върна. Припомнихме си предишни посещения в съседната ни страна. До там са любезни съседите ни, че да те е страх да потърсиш помощ. На мига зарязват собствения си бизнес и тръгват да те ориентират към чуждия. И без никаква завист при това. Е, направи си устата придружителят ни утре пък при него да дойдем и с усмивка при конкурента ни изпрати. И ние наистина отидохме, още на следващата сутрин. Така действа вселенският закон на добрината – Видял добро, с добро отвръщаш.
Кафето утре. А тази вечер стигнахме до посочения ресторант. Като знам как няма персонал в родината и един сервитьор обслужва цял един салон,тук срещнахме четирима шетащи из няколкото маси. Завъртяхме се само и веднага излезе готвачът из – зад плъзгащия се прозорец-стена. И с думи, и с жестове ни покани да седнем.
При такова посрещане, и да се колебаехме, седнахме. И се започна поръчване. Не се раздадохме, уж скромно поръчахме и не много ястия. А се приближи сервитьорът ни с цяла претрупана табла. Дойдоха повечето буквално за две минути – и чобан салатата, и супата от леща, явно им бяха готови. А заедно с тях на масата ни се оказаха непоръчани две бутилки минерална вода. И не по 250 гр, каквито модерно се бяха настанили в менюто напоследък в нашите родни заведения, а големи и хубави половинлитровки, при това напълно безплатно, просто поръчката. И цял панер хлаб се намъдри до тях. Не да ти калкулират филийката за 10 стотинки, а отново безплатно. Към платената чобан салата получихме още цели четири паници – Пълна с магданоз едната и с рукола другата, разядка с домати и нещо лютичко. И отделно и самостоятелно, люти чушки. Така се прави, родни ресторантьори! Не че всичко не е било включено в цената, но прави впечатление вниманието.
И тъкмо решихме, че добре ще си похапнем, поставиха на масата ни две мини дървени табуретчици. И се помъдри не след дълго върху тях почтително дълъг дървен поднос, разпростря се по протежението на цялата маса. А върху него милият готвач бе разположил лахмаджун (lahmacun) – Местно ястие, представляващо турската пица с месо. А вкусно как!
Това бе мястото на първата ни среща и с друг метен деликатес, Ачък айрян (acik ayrian). С гъста и дебела пяна над разбитото с вода кисело мляко. Заинтригува ме името, че е разбито млякото, видях и запомних наименованието. А си го обясних няколко дни по-късно. Видях на вратата на един от магазините надпис „ acik“, „Бутни“, в смисъл. И се сетих за любимия айрян. Acik ayrian – бутан, значи, бит айрян. Искрено го препоръчвам! Наистина вкусно нещо!
Единствената липса на фона на това изобилие беше откъм алкохол. Никаква бира! Никакъв концентрат! Ама наистина никакви! Просто не се предлагаха. И не само това. Дори само въпросите ни относно наличието им срещаха неодобрението на домакините ни и те навеждаха скромно погледи.
И друга липса усетихме по време на целия си престой по анадолските градове. Или по – скоро наличие, на тежка езикова бариера. И ако с липсата на алкохол се примирихме доста лесно, липсата на начин за комуникиране ни мореше много осезателно. Такава тежка езикова бариера не бяхме срещали наистина никъде. Ни млади, ни стари, както се казва, дума от английки не разбираха. Не говореха в хотелите, не говореха в ресторантите, не говореха в магазините, буквално никъде. За сметка на това, използваха доста успешно преводачът на „гугъл“. И се научихме и ние да го правим.
Не бе познат общоприетият за международен английски език дори в аптеката. Наложи се да я посетим. Имах неблагоразумието аз точно преди сватбата да походя с едни ултра скъпи джапанки, силно анатомични и прочее щадящи към стъпалото били. И струваха подобаващо, но заради голяма им грижа си ги закупих миналото лято в изблик на грижа към скъпоценното ми здраве. Че нали здравето се простирало от ходилата и по цялата стойка правилностите по прешлени и прочее медицински неизвестности. На стойката не знам как ми подействаха, но на ходилото за един ден ми отвориха рана. И хем знаех, ама нали пари се е давало, реших това лято да проверя дали пък кракът ми някак не бе привикнал към скъпата обувко-джапанка. Е, не бе привикнал, както се оказа. Само дето се оказа една седмица преди сватбата. И ако можех да преодолея болката от официалните обувки за няколкото часа на сватбеното тържество, трудно ми се отдаде същото по време на целодневните ни походи по забележителностите. И се наложи да прибегна до древните тракийски практики от типа „обвързване на болното място посредством лепенка“. То хубаво, ама не бях предвидила в багажа си достатъчно количество от тези древно тракийски илячи. И се наложи да посетим напълно съвременна аптека за снабдяване с нужното количество. И, естествено за тези ширини, тя беше турска. За жалост, тежката езикова бариера бе разпростряла тежката си неприклонност дори и тук. Опита моят партньор и доктор да изкаже търсеният атрибут на всенародния докторско-латински, но не клъвна аптекарят, погледна ни с неразбиращия си поглед. А иначе тъкмо си бяхме повярвали, разбираш ли, че го шпрехахме като роден този чужд език, ама не. Така перфектно се разбирахме, че се наложи да си повдигна нежното стъпало и да посоча с пръст лепенката върху нежно-дамския ми мазол. За щастие, аптекарят не възприе за скандално поведението ми, а радостно възкликна нещо на родния си език. Съвсем след малко, срещу няколко стотинки българска пара, се снабдихме с цял наръч от лелеяните лепенки и краката ми бяха спасени.
Езиково не се разбирахме, но компенсираха добрите хора с добрината и услужливостта си. Наистина всячески се опитваха да ни помогнат.
Дали заради съзнанието за липса на езикова комуникация, или по традиция им бе останало, силно ме впечатли начинът на показване на посоката. Научихме се на „гугъл преводач“ да търсим турските наименования на търсените от нас обекти. И ги изричахме с въпросителна интонация към случайните минувачи, а те ни показваха посоката като говореха на турски. За щастие, ръцете им се движеха в такт с международния жестомимичен език, с ръце махаха в търсената от нас посока. А за да покажат последващия завой, хващаха театрално съответната си дясна, или лява ръка над лакътя. И още по-изразително гледаха в очите ни. Забавно бе, а и полезно. В общи линии, рядко не постигахме заветната дестинация, следвайки посочените по ръцете леви, или десни посоки.
Горният забавен театър предстоеше да разиграваме през всичките ни турски дни.
А онази първа вечер, добре похапнала, си позволих да пошаря с поглед върху парата от чая. Разгледах останалите гости. Говорихме си през деня за Кемал Ататюрк и колко светска държава бе сътворил от средновековна Турция. И как приемникът му напоследък отново бе отправил поглед към средновековната тъмнина. И видях, че че бе разделена нацията. Те, мъжете, все мъже. Разделението по жените си личеше. На една маса седнаха две приятелки – едната напълно европейски облечена. С дълга пола, наистина, но с напълно изрязан потник, разпусната коса и бижута по ръцете. Дружката й отсреща се бе покрила шлифер и се бе забрадила със забрадка. Така бяха и по останалите маси – някои с разпилени коси, други забрадени. Че бяха разделени, виждах. Учудих се, че може, че им беше разрешено подобно разделение. Не веднъж бях слушала по новините за арести и преследване на интелектуалци, тръгнали на бунт срещу новите порядки. И мислех, че подобна свобода не им е разрешена на съседите. А ето че я имаше. С каква цена и до къде ще ги докара, като туристи не разбирахме. Само можехме да се молим походът да е напред, а не назад. Пък че и нас да не засегне отрицателно. Но самият факт, че в 23.00 ч. две сами жени могат да седнат на публично заведение и да се държат като всички останали, па макар и със забрадка едната, даваше надежда за светлото бъдеще.
Изпихме ние и чая и тръгнахме да крачим към хотела. С вода предстоеше да се снабдяваме. Че бира, или друг алкохол нямаше в заведенията и дори в магазините, вече видяхме. Но пък работеха те за сметка на това до късни и тъмни доби.
Не бяха затворили по тъмното и местните берберници. И бръснеха, и подстригваха нощните си клиенти. Изобщо, такова изобилие от мъжки и дамски фризьорски салони наблюдавахме из градовете, че у нас се създаде усещане, че твърде ще да е важна подобна дейност при местните. За мъжете, хайде, ясно. Но жените поради що се фризираха, при наличие на неизменните си забрадки, така и не стана ясно. Както, междувпрочем, не изяснихме и съдбата на продаваните твърде разголени летни рокли. Не се връзваха някак да са пригодени за под неизменните дълги щлифери. Или пък просто нашето съзнание не бе пригодено за особеностите на географския бит.
В подобни разговори се отправихме към хотела. И както и трябва да бъде при подобно прекрасно начало на пътуването, огряваше пътят ни пълната щедра луна.
