А до джамията имаше още нещо, особено ценно за туриста, обикалящ цели дни из чуждите улици, тоалетни. И ето ти важен туристически урок. Нуждаете се тоалетна, бидейки турист в Турция? Следете пътя на джамиите. Установих, че те бяха преживели прогрес от последното ми посещение тъдява и днес към всяка една джамия имаше изградени по две обширни тоалетни, мъжка и женска. При това тоалетните към дори най-малката квартална джамия бяха снабдени с много кабинки и с огромен салон с мивки и отделение за миене на крака. И което бе най-ценно, бяха отворени денонощно. Че нали молитвите се случваха през цялото денонощие, така и местата за облекчаване и измиване не биваха затваряни. И на фона на доста мръсната градинка, неизменно блестяха от чистота тези заведения за неотложни нужди.
Отдадохме му подобаващо от времето си. А докато аз обследвах сервизните помещения към джамията, партньорът ми бе свършил нещо много ценно, намерил бе начин да преодолее така тежката и неумолима езикова бариера. Имахме една идея да обиколим на следващия ден из околностите на Коня. Само дето като километри тази обиколка приближаваше мащабите на 200 км. И нямаше друг начин да се справим с предизвикателството, освен с кола под наем. Но хубавото решение бяхме взели вече по пътя насам, та времето за предварителна подготовка вече се беше неумолимо изнизало и трябваше да реагираме на момента. А моментът освен че назрял, се оказа и неделен. И те ти изненада. Дори в Турция, тази страна на неограниченото работно време, офисите на еволюционните придобивки от типа коли под наем, заедно с напредъка бяха въвели и неделните почивки. Не бяха довели само едно, наличието на възможност за електронно контактуване чрез електронна поща. Опитите ми да се свържа с показаните от „гугъл“ такива компании по електронен път неименно се провалиха. И така бяхме поставени в пълна невъзможност да се свържем и да организираме транспорта за единствения ни утрешен ден в Кония.
Нашите любезни рецепционисти така никак не владееха английски, че само мисълта да ги занимаем с подобен разговор ни обезсърчи още на ниво изказана идея. И ето че партньорът ми бе разбрал, че барманът в любимото ни вече кафене бе преселник от Туркменистан. И като такъв, владееше руски до степен на пълно разбирателство. Е, нямаше какво повече да му мисля, на мига влязох в контакт, нали руски възпитаник. И започна той да прозвънява. Само дето неделният почивен ден неумолимо затвори всякаква надежда. Дали заради възпитанието си, или заради недосетливостта си, но не ни сподели в онзи ранен сутрешен момент за възможността на шефа си – онзи приятен мъж от снощи, който ни бе упътил към мястото ни за хранене – да организира такъв транспорт в работния понеделник. И разбрахме за нея едва късно по вечеря, когато се отбихме в същото кафене за по един късно следобеден чай.
На нас не сподели, но явно бе уведомил шефа си за нашата нужда. И лично шефа ни посрещна следобеда с предложение за нужния ни автомобил. За добро или лошо, след цял ден скитане, се бяхме снабдили вече с оферта и с голямо съжаление отказахме на любезния ни домакин, но, за това по реда си.
А ред след сутрешното кафе бе на сутрешната обиколка по набелязаните забележителности. За удобство, бях хотела подбрала в самия център на историческата част на Кония и лесно тръгнахме по старите иторически улици. И се потопихме в разточителното спокойствие и безбрежната лежерност на неделното утро. Дядовци се връщаха с хляба за голямата фамилия, други вече пиеха сутрешното си кафе в малките кафенета, деца си играеха под дърветата на парка.
Чисто географски Кония се намираше в централната част на Анадола. А сам по себе си този факт предизвика у мен очакване на леко мизернички къщи и не съвсем лицеприятни хора, нали това бяхме чували за Анадола от нашите баби. Нали именно на дивия ислям бе символ този район. И за моя изненада открихме едни изключително чисти и приветливи улици с изключително чисти и приветливи магазини и сгради на един напълно светски град.
А освен светски, градът се оказа и многолюден. Към 2021 г. населението на столичната провинция наброявало 2 277 017 души. От тях 1 390 051 живели в застроената зона, състояща се от три градски квартала, което го нареждал седмият по население град в Турция. На всичкото отгоре, Кония бил голям и индустриално развит град, както и столица на провинция Кония.
И се впуснахме ние по улиците на този многолюден град. В ранните утринни часове ги нямаше още тълпите туристи. Нямаше ги все още и местните. Тепърва отваряха дори магазините. Дали заради свежестта на утрото, или на липсата на други миризми, лъхна ни рязко миризмата на китайски контейнери, онази неименна миризма, присъстваща във всеки един китайски магазин. Странното бе, че в случая тя ни лъхна от магазините за напълно типичните турски сувенири. И за пореден път се убедихме в надмощието и величието на китайската производителна сила. Не само нашите мартенички произвеждаха те напоследък, явно бяха изместили дори турците от производството на турските им сувенири.
И друга миризма ни последва в свежестта на утрото. На хляб, на стария хляб от детството ни, на хляба от старите фурни в родината. Онзи мирис, така любим за нас и така непознат за младите поколения. То ли на брашно, то ли на старите пещи, то ли на препечена коричка. Като с машина на времето приятното ухание ни изстреля десетилетия назад и се надпреварвахме да разказваме спомени за бабите и наранените си колене.
Навлизаха вече и контейнерите за разделно събиране на различните по вид отпадъци. Наистина, тях срещнахме само в големите жилищни квартали.
И магазините там бяха по-лъскави.
А в историческата част на града исторически си бяха останали и малките хранителни магазини. Всичко имаше тях – храни, и битова химия.
Едно сал нямаше, биричка. А навън върлуваше добра жега и никак нямаше да е излишна една студена бира. Но нямаше. Въпросът дори само относно наличието й хвърляше продавачите в смутено свеждане на погледа.
Лошото бе, че и газираната вода не я признаваха особено. Не че нямаше, само дето я съхраняваха в едни стъклени бутилчета от по 200 милилитра, та, трудно успявахме да компенсираме загубените течности с любими напитки.
Така бяхме зажаднели за газираната кехлибарена напитка, че като мираж ни се видяха изведнъж изникналите пред погледите ни каси с бира. Плахо и с усещането на групово подвеждане надникнахме в магазина. И, о чудо! Попаднахме изневиделица в рога на алкохолното изобилие. Не просто бира имаше. Видове бира! Много! И всякакъв алкохол.
Е те точно в този момент, мили дами, се почувствах принцесата на света. Не стига че не бях забрадена, не стига че мерех улиците на мюсулманската държава по къси панталонки, не стига че явно ми се разрешаваше алкохол, ами партньорът ми на всеослушание ме попита какъв точно искам.
Решихме да не се презапасяваме, та взехме само две кенчета. И се оказа това груба грешка, повече подобен магазин така и не срещнахме. Бяхме пропуснали единствената си акохолна среща за няколко дни напред. Твърда се оказа политиката на новите управляващи, напълно бяха отречени огнените течности. И ни в магазини, ни в ресторанти се предлагаха. А част от домакините ни ясно ни показваха неудоволствието си дори само от задаването на въпроси по темата, та се наложи да се примирим със ситуацията и спряхме и да питаме.
Наблегнахме на обикновената бутилирана минерална вода, тази от чешмите не посмяхме да опитаме. А чешми имаше навсякъде. Останали бяха старите чешми дори сред новите високи жилищни блокове. На места пък бяха изградени напълно нови. И ги ползваха хората, току виждахме по някой, наливащ си вода в големи съдове. Дали за битови нужди, или за пиене ползваха чешмяната вода, така и не разбрахме, но живи бяха всичките стари чешви и действащи.
Навлязло бе новото и в нещо изконно старо, в стария турско-арабски пазар. Шумните и мръсни сергии на стария пазар бяха оставили жителите на Кония в историческото минало. И днес пазарът се помещаваше в нарочно построени нови постройки. Разположени бяха новите постройки в исторически познатото изобилие от улички и сокаци, но бяха подредени, еднакви, чисти и красиви. А се продаваше обичайно всичко – от дрехи, през храни, та чак до железарски такъми.
И наред на многото стока правеше впечатление изобилието от ядки, като от рога на изобилието се бяха изсипали. Същото това изобилие ни следваше из цялато ни анадолско пътешествие. А по-късно разбрахме и причината за това, именно този край се оказа родината на шам фъстъка, но за това по-късно.
А сега гледах радостта на птичките от ядкеното изобилие, нерядко кацаха те върху купа вкусни ядки и сладко похапваха.
Не липсваше и турската дундурма, или иначе казано, сладолед. Онзи, който изкусните продавачи вадеха с дълги метални мечове от дълбоките контейнери и с хитра усмивка подаваха на клиентите. И имаше обяснение усмивката. Заиграваха се продавачите с туристите и току измъкваха из ръцете им вече подадената фунийка, и с още по-широка усмивка я и връщаха.
А насред новия подреден пазар се мъдреше една от старите джамии на Кония. Джамията Капу (Kapu Camii). Разположена бе насред Оdun Pazarı и близо до една от портите на стария замък Кония. Именно тази близост и дала името й Капу ( капъ).
Построена била джамията през 1658 г. от Хасаноглу Шейх Хюсейин Челеби, един от внуците на Мевляна (Руми). Само дето била разрушена малко след построяването си, та се наложило повторното й издигане. И го свършил този път мюфтията на Кония, Есенлерлизаде през 1811 г.
