За този ден ни бе отредено да изминем няколкостотин километра от столицата на Алжир до древния римски град Куикул, наречен от съвременните му арабски стопани Джемила. Първоначално в програмата бе предвидено преодоляване на разстоянието с вътрешен полет, само че за него трябваше да станем в 4.00 часа сутринта. Отделно от него ни предстоеше още един вътрешен полет, с който пък щяхме да кацнем в новия град след полунощ, полетът ни за родината и той бе в нощни доби и реши Мария да ни подари една нощ сън за сметка на няколко часа в автомобила. Всъщност, като сметнем двата часа, които задължително трябваше да прекараме на летището преди полета, наистина се обезсмисляше ранното ни ставане.
И така, добре наспани, потеглихме с микробуса. И Зино, и шофьоът бяха свежи, поели закуската си преди изгрев и заедно се понесохме по чистите и гладки магистрали на Алжир. А магистралите наистина бяха изключително добри. Освен че асфалтът бе нов и гладък, в голяма част от пътя пътните платна бяха не три, а четири и поемаха напълно успешно неголемия трафик на автомобили. На излизане от столицата се образува леко задръстване, все пак столица, много автомобили се движеха из нея. Допълнително задръстване създаваха полицаите по пътя. Че бяха навсякъде, ми хареса, хубаво е шофьорите да знаят, че има реален контрол по пътищата. Но на много места, включително на магистралите, обичаха да застават полицаите между двете платна. И искат, не искат, всички намаляваха скоростта, най-малкото да не отнесат служителите на закона. Те, пък, обикновено си говореха оживено помежду си и не отбелязваха с особен интерес трафика, само дето образуваха лек хаос.
Друго странно бе, че на тези четири платна почти права на места магистрала имаше ограничение на скоростта, вариращо от 80 км/ч до 100-120 км/ч. За да бъда честна, само първия ден видях как всички караха с определената скорост. През следващите ни дни не спазваха ограниченията особено стриктно шофьорите, но всички караха с прилична скорост, за целия първи ден не видях ни един прелитащ. Двама прелитащи видях през дългите часове магистрално шофиране на втория ден. И тъкмо си помислих, че не съм видяла досега пресветкващи фарове и пресветна един в насрещното платно, късно вечерта друг пресветна на нас. И това беше, повече джигити за деня не се появиха. Като се замисля, двама на ден си е почти прилично, още повече каква е статистическата вероятност да ги срещнем повече?!
Срещнахме през деня на няколко пъти други униформени, този път в зелени униформи. Обясни ни предния ден Зино, че всички полицаи в Алжир носят едноцветна ярко синя униформа, та затова попитах какви са тези хора. Служители на жандармерията, отвърна той, нещо средно между полицаи и военни. Така или иначе, и те имаха някави правомощия и те се суетяха по пътищата. За жалост, и те имаха навика да застават по средата на магистралните платна и да си водят оживените разговори, понякога дор до четирима, та спираха движението и образуваха задръствания, но минаваха бързо, само ни забавяха по малко.
Забавна ситуация се случи през вчерашния ден. На едно неприятно кръстовище ръководеше движението регулировчик. И бе застанал той към нашата колона, която искаше да кара направо с лице, в това време показваше на насрещите да минават с ръка. И течеше автомобиният поток плавно. Ние се бяхме наредили да завиваме наляво. И когато зад нас се подредиха достатъчно много автомобили, реши регулировчикът, че е време да ни пусне. Загърби нашите две колони и тръгна нагоре да спре колоната насреща. И въпреки че в общи линии нищо не се бе променило, реагира нашата колона за направо на гърба на полицая и заковаха автомобилите си на място. За всеки случай му свирнаха с клаксони, в смисъл, ние сега какво да правим? И реагира регулировчикът, обърна се какво беше тръгнал и с ръка им показа да продължават да се движат. В това време успя да спре и насрещните и отново с жестове и енергични ръкомахания показа на нашата колона да предприема завиването наляво.
И като стана дума за жандармерията, не можех да не попитам. А въпросът роди друг и се започна опознавателна беседа за живота на алжирци.
Една година била задължителната военна служба за момчетата.
Образованието било достъпно за всеки и напълно безплатно, включително в университетите на страната. Имало и платено обучение в частни училища, но в тях се учели само деца на дипломати, политици и някои истински богати алжирци. Но нямало нужда от това, образованието в държавните учебни заведения си било достатъчно добро и ако детето е умно и трудолюбиво, нищо не пречело да си постигне нужните успехи. А започвали обучението си децата на 6 години.
Безплатна била и медицината, всъщност не съвсем безплатна, но за едно денонощие престой в болнично заведение плащали цена, по-малко от 1 евро, така че я брояли за практически безплатна. Попитах го дали хората в Алжир са здрави. Не, усмихна се Зино, твърде много сладко ядали и много мазни храни. За билките зададох следващия си въпрос, да, билки и разни стари техники за лечение от типа „бабини лекове“ използвали само по-възрастните хора, младите нито пазели здравето си, нито знаели как да го възстановят. Особено не се грижели за храната си, навлизала и тук така наречената „улична храна“ и предпочитали напоследък младите именно нея, хапвали основно напълно непривичните сандвичи и чипсове. Разбира се, в семействата приготвяли старата топла и здравословна храна, но младите семейства не винаги поемали щафетата от майките си и честичко прибягвали до бързата и вредна храна. Навлезли и безалкохолните напитки, пълни със захар. Поне алкохол не се консумирал често.
Около 44 милиона било населението на Алжир и, според Зино, 60 процента от тях се падали на хората под 20 години. Не ми се стори много логично, тъй като напоследък в семействата се раждали най-много по 3-4 деца, да не би да умират по-млади?, но не посмях да го попитам.
Сватбите били изключително весели и зрелищни събития и много скъпи, около 30 000 долара можела да струва една сватба. Всичко било скъпо, и роклята на булката, и украсата, и почерпката. Въпреки това продължавали да се женят младите и се стремяли към това. Изоставен бил обичаят родителите да избират партньор на детето си и днес изключително по любов се събирали младите семейства.
4 милиона от жителите на страната Алжир живеели в столицата Алжир. И в общи линии, всички живеели добре. Имало и по-богати, но истински бедни нямало, всеки в Алжир бил нахранен. А ако се случело някой да остане без прехрана, грижели се за него по-успелите и винаги давали храна на нуждаещите се.
Попитах го за политическия строй, дали следват още линията на социализма, или са преминали към демокрация. Разбира се, рече Зино, имаме демокрация, сетне се усмихна тънко и добави, но не съвсем. Обясних му, че питам, защото виждам много добра и бърза промяна от това, което бях чувала за страната само преди 20 години. Знаех, че тук се вихри страшна бедност и престъпност и да преодолее подобни страшни беди може само някой със здрава ръка. И, да, съгласи се той, имало в тези години военен режим, не позволили на никого нито да влезе, нито да излезе. Лека диктатура им наложили, но се справили и с бедността, и с престъпността. И днес в Алжир било изключително безопасно да се пътува. Така го усетихме и ние. Вярно, не се движехме сами, но около нас витаеше истински спокойствие. Там, където имаше много престъпност, се усещаше, а тук и хората и обстановката бяха спокойни. А освен спокойствието правеше ни постоянно впечатление как беше чисто и спретнато навсякъде. Нямаше мизерия, нямаше просяци, навсякъде изглеждаше като да са закрепили хората някаква средна класа.
150 долара била минималната заплата, а наемът на апартамент в центъра на столицата с три спални стувал 250 долара, в провинцията този наем бил 90 долара. Но пък учителите взимали около 300 долара. Лекарите, работещи в държавните болници, имали заплати от по 700-800 долара, а тези, които си имали частна практика, достигали и до 2000 долара на месец. Спомена вчерашният ни екскурзовод, че все още имало работещи лекари, които завършили медицина някога в България и били много уважавани. Не се учудихме, някога образованието ни си беше на ниво, така че и лекарите, завършили в родината ни би трябвало да прилагат наученото правилно.
Живеели добре хората в Алжир, но все пак много от тях искали да избягат към САЩ, или Европа. И някои пътували към европейските брегове на малки лодки, рискувайки дори живота си. А САЩ ги приличал заради така тиражираната „американска мечта“. А иначе харесвали Русия, приятелски страни били и според волята на правителствата си.
Строежът и поддържането на пътищата и джамиите било спонсорирано от държавата. А парите идвали основно от петрола, имало залежи на петрол в Алжир и ги експлоатирали частни компании. Какви данъци плащат Зино не знаеше, но ползата за хората от това наличие на петрол бе изключително ниската цена на бензина. Толкова ниска била тя, че дори не мислели в скоро време за използване на електрически автомобили. Все пак видяхме една станция за зареждане на електрически автомобили на една от бензиностациите, на които спряхме, но при положение, че резервоарът на нашия бус бил зареден до горе за 8 евро, не можеше да се очаква в близко време местните да изоставят тази хубавина и да тръгнат да гонят тока. По същата причина нямало все още в страната и от тези вредни за почвата фотоволтаици.
Освен петролената, развита била и металната индустрия, добивали и някои цветни метали. Попитахме го за производство на уран и, да произвеждали, само че не за военни, а за медицински нужди. Учудих се, за какво пък може да се ползва уранът в медицината? За някакви си изотропни изследнания… Ето че дойдох в Алжир, за да разбера за приложението на урана в медицината.
А освен това в Алжир било развито и селското стопанство и изнасяли алжирци своите плодове и зеленчуци. Продаваха ги и на много места по пътищата, на импровизирани пазари, или направо от багажниците на колите. И спираха масово хората, знаеха и купуваха.
Електричеството си произвеждали основно от петрола. Имали язовири с прясна вода, но преработвали и морската за битови нужди.
И като стана въпрос за гориво и автомобили, но можех отново да не попитам. Твърде странни бяха регистрационните номера на автомобилите, съдържаха само цифри, истински много цифри. И бяха групирани сякаш на отделни групи. И ни обясни Зино. Нали пишели от дясно на ляво, така и започна. Последните, според нас, две цифри, в случая 16, означавали, че автомобилът е регистриран в града Алжир. Следващите две, 22, показвали на годината му на производство. Следваше ги цифрата 1, която сочела, че автомобилът е частен, а не на компания. Останалите 6 цифри, групирани в една група били самият регистрационен номер. Интересно ми стана, нямаше начин в Алжир да се правиш, че ти е по-нова колата, годината й бе изписана на видно място. Взех да се заглеждам през следващите дни и установих, че масово автомобилите, които шетаха по пътищата, бяха създадени през 2010 – 2015 години.
Ислямът, разбира се, бе преобладаващата религия в Алжир. И все пак не видях нито една църква, а бях чела, че християните съставлявали 20 процента от населението. Не, поклати глава Зино, най-много 2-3 процента да са, не повече и затова имало само една църква и то в столицата. Странно ми стана, при това френско владичество да има толкова малко християни, но така каза местният.
Както казах, случихме се в месеца рамадан. Отредел бил той за пост към жертвата на пророка Мохамед. И се състоеше в пълно въздържание от храна, вода и тютюн от Изгрев до Залез. Не е ли трудно да карат без вода?, попитах. Този път не е, отвърна ми Зино, но когато рамадан се случи в по-горещо време, доста трудно го изкарвали. Поне бил веднъж в годината. А започвали да гладуват децата от 7-8 годишна възраст. Само че не било така строго за тях, можели да не се хранят и да не пият вода само по няколко дена, или пък през ден-два, а понякога до обяд. Но така свиквали и когато пораснели, се включвали към общия пост.
Слушах разказа на Зино и гледах крайпътните градове. Странни ми бяха някак. Високи блокове се издигаха и не бяха скупчени в квартали, а бяха разлати в широка ивица. И се получаваха едни широки пространства, построени с високи жилищни сгради. А блоковоте, освен че бяха към 12-15 етажни, си приличаха и по оцветяването на фасадите, основно бели, с орнаменти от червени квадрати и жълти и зелени линии по тях. Такива видяхме поне в три града по пътя си днес.
