След като разказах за кораба, да се прехвърля на пътниците. С голяма част от тях се срещнах в бюфет ресторанта още на първия ни корабен обяд. И ми направи впечатление, че от всякъде се чуваше руска реч. Имаше, в интерес на истината, и много българи, но рускоговорящите бяха просто навсякъде. А голяма част от тях бяха граждани на Киргизия и Таджикистан. Заговорих се в един от следващите дни с една от рускоговорящите дами и ми каза тя, че не давали европейски визи на жителите на бившите руски републики, затова пътували те на почивка или в Турция, или по арабския свят.
Етносите на кораба.
Този круиз ми затвърди представата за добруването на жената в мюсюлманския свят, или поне за не по-различното й положение от това на всички останали.
Много интересен бе етническият състав на пътниците. Че повече от половината хора на борда говореха руски, беше факт, но не всички бяха етнически руснаци. Дали белите представители бяха руснаци, или украинци, нямаше как да разбера освен от личен разовор. Останалите рускоговорящи бяха жители на бившите азиатски съветски републики, а от разговор с някои от тях установих, че повечето идват от Киргизия. Ислямът бе традиционната им религия, нея си бяха възвърнали заедно с получаването на независимостта си. И носеха дамите отличиттелното облекло на повечето ислямски жени. За щастие, не покриваха лицата си. А за още по-голяма радост, бяха заменили подтискащото черно на дрехите си и носеха дългите си роби и шалове на главите в най-странни, но светли цветове. Самите роби също бяха различни. Не представляваха дълги манти, а приличаха по-скоро на старите пеньоари, имаха някакви форми в кройките им, които ги оприличаваха на дреха много повече от черните безлични манти на останалите. А цветовете варираха от ярко зелено до убито сиво-бяло. Различни бяха и забрадките. Еднакво плътно и добре прикриваха цялата коса, но също бяха в светли цветове, обикновено еднакви с дългата роба. И тук рускоговорящите дами с кавказки черти на лицата си се деляха на три. Едните носеха на главите си обикновени забрадки, които просто увъртаха около косите си. Другите подпъхваха нещо под тях и покривалата им представляваха издигнати в теменната част полузабрадки, полушапки. Те пък бяха основно в нюансите на тъмнокафявия цвят. А трети просто прибираха косата си в платнени шалове, които наподобяваха шапка за баня. И това бяха разликите. Приличаха си всички тези дами по самочувствието, което бе изписано на лицата им. Със същото самочувствие общуваха със събеседниците си и се движеха по кораба. Не бе задължително да бъдат придружени от мъж, ходеха си и сами, и само в женска компания. Не само открити бяха лицата им, но гордо бяха вдигнати главите им. И общуваха с мъжете си и с останалите пътници без никакво притеснение, като с напълно равни.
Трета група дами, явно изповядващи исляма, се обличаха като напълно светски хора. Блузите им бяха с дълги ръкави, но си позволяваха да ги навият в топлината на арабския полуостров. Полите също не покриваха изцяло краката им. За сметка на това, се виждаше, че под тях носят клинове. Носеха и забрадки, но те също не претендираха да покрият цялата им коса, та се подаваха кичурите из под шарените кърпи. А общото отново бе свободата на поведението им из целия кораб. Никак не изглеждаха подтиснати, а крачеха по живота наравно с всички. Засили се впечатлението ми, когато започнах да виждам по вечерите същите тези кавказки дами в свободни облекла и разголени коси, красиво оформени в кок. И на компания от 4.5 дами само по една беше хванала косата си в забрадка.
Друга голяма и отричителна група бяха азиатците. А доколкото видях по срещите ни на брега, голяма част от тях бяха от Япония. И противно на моите представи за тях и впечатленията ми от личните ми срещи по време на пътуването ми из Япония, никак не бяха съобразителни. Всъщност, бяха тихи, за разлика от рускоговорящите. Но еднакво с всички се блъскаха и ходеха като навити, сякаш като на пружина, независимо от това дали има хора пред тях.
Запазване ред в опашката.
И както похапвахме блажено първия си корабен обяд, така придобих нужда да посетя едно сакрално място. Цял предиобяд бяхме бродили из Дубай, гладни се качихме на кораба и директно към масите с храна се отправихме, та някак за тези нужди бях и позабравила. Но ето че им дойде момента и се отправих към толетната до ресторанта. Заварих там една жена, която чакаше да се освободи кабинка. Наредих се аз като втора, а след мен дойде трета, явно английско говоряща. И се освободи първата кабинка, и влезе в нея дамата преди мен. И тъкмо се зарадвах, че както се казва, идва ми реда, връхлетя в тоалетното пространство облечена в дълъг шлифер дама с прибрадена коса. Такава бе и тази, която току бе излязла от кабинката. И докато си миеше излязлата ръцете, новодошлата размени някакви думи с нея и като свободител премина през мен и чакащата англоговоряща и застана най-отпред. И не само застана, ами нервно започна да проверява дали пък някоя от кабинките не е свободна и ние така, бадева си чакахме. Възмути се англоговорящата дама зад мен и простичко каза:“И ние също чакаме“. И проговори прибрадената жена на руски, и изрече нещо от типа „Ама аз вече бях тук“. Погледна ни, па махна с ръка, в смисъл, не сте прави, ама не мога да се оправям с вас, и отстъпи към края на опашката. И жегна ме тоз отговор, реших, че наистина е била току-що и може пък нещо да си е забравила в кабинката, та няма нужда да чака, ами да си свърши работа. И попитах я аз на руски какво иска и как да й бъдем полезни. И наместо простичкото очакваемо обяснение как си е забравила нещо и само ще си го вземе, потече едно твърде странно обяснение. „Аз вече бях тук“, рече дамата, „Само че ми се наложи да изляза. Но оставих дрехата си на приятелката ми. И дрехата ми продължаваше да стои на опашката, и аз сега заемам мястото на дрехата ми, така че няма нужда да чакам, аз бях тук и дрехата ми чакаше вместо мен“.
Добре, че съм сигурна в познанията си по руски език, та не си въобразих варианти как не съм разбрала. Разбрала бях правилно думите, само че смисълът им бе твърде странен за възприемане. И как мозъкът й бе родил тази поредност от думи : „Аз заемам мястото на дрехата си“.
Погледна ме англоговорящата жена с питащ поглед. Не се наех да превеждам поредицата от думи. В смисъл, като поредица от думи щях да ги пресъздам на английски, но смисълът, боя, се нямаше да бъде разбран. Припомних си в онзи миг прекрасния български виц: „Като толкова заеш английски, я преведи на един англичанин следното: „Когато претакаш зелето, да шурти ли трябва, или да църцори?““. Туше, признах аз в сервизното помещение. Усмихнах се и на двете дами и излязох, не бе по силите ми тази странна умоблъсканица.
Но пък ми стана интересна националността на дамата с дрехата на опашката, та я попитах от къде е. От Кирзия, отговори тя. Реших да я порадвам и й казах как съм ходила там и много хубави жени съм видяла. О, усмихна се тя, и планините са ни много хубави. Пожелах на всички приятно плаване и се оттеглих в салона за хранене. А там срещнах още цял рояк сънародници на тоалетната дама. Множество киргизи имаше на кораба. И особени бяха жените. И те с дълги шлифери в бозави цветове, но косите си забраждаха по различен начин от арабките. Не с арабските дълги шлейфове и повдигната под забрадката коса, а просто с една забрадка, овързана покрай косата. Отличаваха ги забрадките, но най-вече ги издаваха очите и лицата им. Така типични бяха те за киргизката народност, така кръгли бяха лицата и изразителни черните изпънати очи, че нямаше вариант да бъдат сбъркани. Само дето тъжно някак шестваха с дългите си шлифери из красотата на кораба, но така разбираха те нещата, така ги правеха.
