Времето беше прекрасно и след Слънчевата врата, решихме да пробваме да намерим и „Правите камъни“. Показа ни навигацията, че се намират само на 3-4 км от мястото, на което оставихме светлосиния Хюндай и смело потеглихме натам.
Навигацията ни преведе през самото село Розовец и ни изведе на височина над селото. Пътят не свършваше, само че продължаваше като пясъчен, макар и в общи линии, добре пригладен. Имаше спрял джип на височината и попитах човекът до него това ли е пътеката и дали можем да отидем с автомобила. Това било пътеката и можело с автомобила. Е, имало на места по-изровени учатъци, но можело да се мине. А пеша отнемало около час в едната посока.
Погледнах високопроходимия му джип. Вярно,че понякога ползвах светлосиния си мустанг като личен и персонален джип, но не посмях да му пробвам възможностите по пясъчния път. А и времето бе слънчево, отворило се беше лятото насред Малък сечко, та потеглихме пеша. И добре че така направихме, имаше си пътят доста сериозни предизвикателства, които биха могли да се преодолеят единствено с истински високопроходим автомобил.
А иначе имаше сложени табели, че и жълта маркировка. А тя следваше самия път. Последвахме го и ние, но този ден не стигнахме до Правите камъни.
Срещнахме симпатично семейство с малко момиченце, та ги попитах дали от Правите камъни се връщат, че да ни упътят. Не, не ходили до Правите камъни, днес стигнали до по-лесно достижимия Кораб. Брех, рекох, какъв ще е този кораб? Ами, имало малко по-нагоре пещера и така я наричали местните. А представлявало мястото най-стария долмен в България. Пътят отнемал около 40 минути в посока.
Само се спогледахме с Милена и го решихме, ще отидем първо до Кораба. Речено, сторено, поехме. И съвсем след малко пясъчният път се раздели на три и хванахме ние най-дясната му отбивка, която извиваше леко нагоре към хълмовете на планината.
Повървяхме изестно време и започнаха да се появяват причудливите каменни формации.
Разположени бяха групите по височина на леко наклонена местност. И от най-високата се простираха каменни улеи към следващата на по-ниското ниво. Бях виждала подобни по други каменни светилища и ми обясняваха там вещите, че това били улеите, по които се стичала жертвената течност от най-високия олтар.
Замислих се дали пък това не е Корабът, само че както и да гледах скалите, ни една не ми заприлича на долмен. В съзнанието ми бяха очертанията на долменът в Хлябово и нещо подобно търсех да видя. И като не видях, поех Милена нагоре, явно още трябваше да повървим.
И тъкмо тръгнахме, привлякоха погледа ми два прави и плоски камъка, подредени точно един срещу друг. Заприличаха ми точно на снимката на Правите камъни, която бях гледала в мрежата. И така ми се прииска да са те, че мислено съпоставих видяната снимка със скалите пред погледа ми и почти се убедих, че да, това са те.
За да съм сигурна, извадих на телефона си снимката и като видях огромните прави камъни на нея, ми се сториха като две сгушени гълъбчета тези пред погледа ми.
По-големи бяха онези от снимката, а и табелите ясно показваха друга посока. Но и тези бяха не по-малко впечтляващи.
Ходехме с Милена по пътеката на древните като вярващ, в мое лице, и скептик в нейно. И където и да видех аз намеса на човешката ръка, разубеждаваше ме тя и обясняваше всяко мое видение с ерозията и естествените природни сили. Но при вида на правилно поставените един срещу друг плоски и явно обработени каменни скали, замълча. Няма как да протече ерозията в този правилен монумент.
Последвахме жълтите табели и ни отведоха те в началото на малка горичка. Не бяха високи дърветата, но оформяха нещо като шпалир от двете страни на тясната пътечка. Виеше пътечката нагоре към върха на планината и създаваше усещането за поклоннически път. Поне аз така съм си представяла често пътят на поклонението, стръмен и труден, водещ към свещеното място.
Поехме по поклонническата пътека и след не повече от 10 минути ни изведе тя пред огромната каменна конфигурация, наречена „Пещерата на посветените Корабът“. Водена от заглавието, очаквах наистина пещера, но не се оказа, а и нямало в района пещери.
Изправиха се пред нас множество истински огромни каменни скали, оформени в нещо като пещера. А над два от тях бе разположена друга, не по-малко огромна скала и стоеше заклещена в горната част на побитите в земята скали.
Създаваше цялата конфитурация усещане за усамотението на пещерата, та затова я и нарекли така. Да си призная, така величествено бе видяното, че няколко минути просто безмълвно стояхме пред него. Нищо толкова впеатляващо не бяхме виждали отдавна.
Поехме по стръмната пътека под застопорения камък и седнахме в лоното на отворената каменна пещера. Не разбрах защо я наричат местните долмен, може би заради усещането за някаква задушевна уединеност. По-късно разбрах и друга причина.
А сега поседяхме дълго време в пълно мълчание, величествено бе мястото! И хем малки се чувствахме под огромните каменни скали, хем и защитени. И ни обгърна тишината на планината и миризмата на влажен мъх и пръст. Зарови Милена с пръчка пръстта. Невероятна бе миризмата на прясно разровена пръст, една от великите и най-истински земни миризми.
Помълчахме, па подхванахме вечния си диалог, човек ли го е направил, или природните сили са се разработили. Изказах аз моето езотерично мнение, че е поставена скалната маса между другите скали не случайно. Не мога да обясня технологията, но никак не ми изглеждаше да е отхвръкнал там по естествен начин. И именно това застъпи Милена. Защо да не е изригнал някога страшен вулкан и да е вдигнал във въздуха огромните скални късове и както си е летял този, така и се е заклещил между двете скали.
И може и така да е било, както обичам да казвам, живи очевидци не са останали да ни разкажат, но твърде много подобни конфигурации има по земята ни със заклещен огромен камък във височината между две огромни скали, побити в земята. Току що видяхме същия, по-умален модел на Слънчевата врата. Все вулкани да са вилнеели и все така да са заклещвали камъните? Не че и това не бе възможно, но все пак вярвам аз в човешката намеса по тези свещени места за древните.
Извих поглед към заклещения камък. Обла бе формата му от другата страна, а от тази, погледнат от вътрешността на „пещерата“ изглеждаше като калпак с козирка на някой хлапак. И именно козирката ме заинтригува най-много. Добре, рекох й, виждаш ли как е оформена „козирката“ в края на камъка, как ще ми го обясниш, като дялкана с длето е и правилни бордюрчета са оформени по краищата й. Погледа я тя и със скептицизма си рече, че може и река да е текла някога, когато камъкът е лежал върху земята в обратна позиция на сегашната. И когато вулканът изригнал, да се е обърнал в летежа си и горната му част да е попаднала надолу. Само че, продължи Милена, докато гледаше камъка, защо пък е спряла да тече преди края му? Виждаше се ясно как е оформена „козирката“ и каменните бордюрчета ограждаха всичките й ъгли.
Какво е било, не знам дали ще разберем някога, но определено обработвано бе според мен мястото. А енергията в него бе невероятна!
Интересна бе и скалата в края на каменната „пещера“. В нея вече не мога да кажа дали виждах човешка намеса, но изглеждаше като огромно каменно пиле, извърнало глава върху перата си.
Благодарихме на свещеното място, че ни допусна в лоното си и поехме да си ходим. И тъкмо в началото на каменната конструкция понечих да снимам по-отблизо останалите огромни скали, побити в земята наоколо и видях пространство между два от тях. И ми заприлича на нова поклонническа пътека, огладена този път от огромните каменни скали, подредени сакъш в шпалир покрай нея.
И докато я снимах, завиках неистово дружката си. Ела да ми кажеш, рекох й, и това ли вулканът го е запратил тук и така правилно го е нахързулил. Една от скалите бе с конусовидна форма. И сякаш под нея имаше друга скала със същата конусовидна форма и горната бе като надяната върху долната. И чак от натиска се бе пропукала горната в долната си част.
Ще рече, съгласихме се двете, че горната скала е куха и някак твърде правилно влизаше върху вътрешната, че да е плод на естествени вулканични, или ерозионни сили.
Прочетох по-късно информацията, достъпна в мрежата и се оказа, че било открито сакралното място от екипа на Валерия Фол.
Според нея Побитите в земята огромни скали и поставения върху тях огромен камък представляват огромно сакрално пространство, наподобяващо Пещера, чийто вход е на югозапад. Именно заради разположението на входа изследователите предположили, че тук са се развивали мистерии, свързани с отвъдния свят. И както слънцето залязва всяка вечер на запад, за да се роди отново на следващия ден от изток, така и просветените тук символично умирали незнаещи и се раждали отново просветени.
Според изследователите, в тази каменна пещера са идвали аристократите на древното общество и са изживявали символично отиване в отвъдното, за да получат знание и да се родят отново в този живот, вече знаещи тайните на сътворението на света.
Предстояли тепърва проучвания в района и според проф. Фол, изследването на тази пещера би могло да даде нови познания за битието на траките, живели на територията на нашата Сърнена Средна гора.
Благодарихме още веднъж за досега с енергията на древното светилище и поехме нататък. Искаше ми се да стигме до пустите му Прави камъни. Но бе напреднало времето, вече падаше Слънчо и щяхме да замръкнем насред Сърнената Средна гора, та поехме с неохота наобратно.
А пътьом се отбихме до един полегнал огромен камък, балансиран върху няколко по-малки.
Пълнолунието бе току настъпило и ни посрещна огромната ярко оранжева Луна. Показаше се кръглото й лице из зад зелените хълмове и с оранжевата си топлина ни изпрати към домовете ни.
Приказен ден си оформихме, пълен с мистерии и зеления безкрай на Сърнената Средна гора.
