По пътищата на Беларус. И кратки разсъждения що е то диктатура

След като разказах за основните забележителности на Беларус, които успях да посетя, не мога да не споделя усещането от простото пътуване по пътищата на страната.

А основно ми усещане бе за пътуване не точно назад във времето. А пътуване в някоя от приказките. Онези, които разказват за обиквонения прост живот на обикновените добри хора. Онези, в които хората живеят в китни малки къщички, пълни с топлина и уют. Такива бяха основните им селца и градове.

Такива бяха къщите в Беларус. Дървени и малки. И пременени непременно в закачливо шарени цветове. С малки симпатични веранди. И обработени зелени дворове. Шарени и дървени бяха невисоките огради.

И не е като да бяха богати. Само че постарали се бяха жителите. И в цвят ги бяха облекли. Нямаше я сивотата на нашите села с тухлените многоетажни къщи. ниски бяха тук къщите. Но шарени. И  цветно ми беше цялото пътуване. Много настроение и доброта създаваха.

Променени бяха на места къщите. Издигаха се вече на по два етажа. Заменено бе дървото при някои с тухла и камък. Неизменни оставаха, обаче, цветовете.

Също тухлени бяха невисоките жилищни блокчета в по-големите населени места.

И плавно се заменяше картината зад прозореца с идилистичната приказка на селските пейзажи.

Приказни и цветни бяха и дървени селските църкви. До там реално беше усещането ми за пътуване в приказка,  че всеки момент очаквах да изскочат из-за дърветата я Иванушка дулачок, я Василиса прекрасная. Или приказен дядо поп с дълга бяла брада да ме посрещне на прага.

Идилично спокойствие създаваха и пътищата. Широки и почти празни. Прегърнати от дърветата на тайгата.

И понеже винаги има какво ново да се научи, за първи път шофирах по магистрала с пешеходни алеи. Не минаваше тя през селата, а отстрани на тях. И въпреки това, при всяко населено място нарисувана пешеходна пътека стоеше. И задължителното ограничение от 70 км/ч.

И не че смятах да не спазвам правилата, но още първата ми вечер ме срещна с друг турист. Затова обичам хостелите. Защото в тях се срещам с други пътуващи като мен. И както някога древните керванаджии обменяли информация за пътищата и разбойниците в керван сараите, така и ние споделяхме видяните прекрасности и опасности по туристическия си път.

Така още първата ми вече в общото помещение на хостела с руснак се запознах. Тъжен един. Влязъл с колата си в Беларус. И той като мен, за най-накрая столицата си бе оставил. Но случило се да го спрат служитеите на пътната полиция. Че и на него твърде странни му се сторили ограниченията на скоростта на почти празната магистрала. И не се шегували кат-джиите в Беларус. За опити за всякакви подаръци и разговори от типа „Ся кво пра`им“ и дума не можело да става. Че наместо в хостела, на държавни разноски можел да прекара почивката. И му изписали глоба. И не били никак малки. Само дето първи ден му бил това в чуждата държава и нямал достатъчно беларуски пари. А глобата следвало незабавно да бъде заплатена. В противен случай? Ами, взели му свидетелството за управление на МПС. И сега трябвало да се предвижи до столицата Минск, очевидно без автомобила си. там да изчака работен ден ( а беше петък вечер). Да отиде в съответното полицейско управление, да заплати глобата, да си вземе свидетелсотвто и отново без автомобила си да се предвижи до автомобила си. и както и да го смяташе, повече от половината му пътешествие не по планирания начин обещаваше да протече.

Излишно е да казвам, че дори и мисъл не мина от тук нататък да разсъждавам върху нелогичността на повечето ограничения.

И кротко си шофирах, и разглеждах околната действителност.

Така и покрай изоставените руини на Биховския замък минах.

И покрай знак за намиращия се наблизо совхоз. Всъщност, пропснах да попитам работят ли още тези съветски форми на селскостопански общини.

Но ме питаха приятелите след като завърнах дали съм усетила как страшна диктатура била наложена в страната.

Отрекох напълно тогава. И се замислих сега.

Изредиха ми те  признаците на диктатура, за които чували, или гледали по медиите, че там върлуват.

Избиран бил  за вече няколко мандата един и същи президент. Ама народът не го харесвал. И уж никой не бил гласувал за него, пък с убедително мнозинство печелел, та явно манипулирани били изборите.

Замислих се колко мандата откара един друг, по-близък нам, премиер, когото също уж народът не харесвал и уж никой не гласувал за него и уж манипулирани били изборите.

И до тук бяха приликите

А разликите? Разликите  започваха от  чистите улици. В спретнатите, грейнали  градове. С чисти и здрави фасади. И гладки и здрави пътища (в държава, за чийто зимен студ и замръзване на асфалтовата покривка дори не можем да си мислим). Отразяваха се разликите в спокойствието по лицата на хората. В пълните магазини. В почти пълното отсъствие на престъпност и каквито и да било притеснения от свободно предвижване пеша и с автомобил. Преминаваха разликите през стриктното спазване на правилата на движение по пътищата. И строгите санкции за нарушителите, отиващи, о, Небеса!- в държавния бюджет, не някъде другаде.

Разбира се, никога не бъркам емиграцията с туризма. Винаги знам, че това, което виждат туристическите ми очи може да е доста по-различно от това, което живеят хората.

Само дето в доста държави вече бях. И мисля си, мога да различавам добрия от недобрия живот. И тук определено добър бе той.  И се виждаше по хората. И облечени бяха добре. И нахранени. Спокойно ходеха по тъмните улици. И нямаше никакво притеснение на лицата им. А излъчваха те добрина. И бяха усмихнати и слънчеви.

Не можах да се стърпя да направя снимка на прекрасна двойка. Така добре  илюстрираше хората на Беларус. Красиви, чисти и спретнати. Облечени добре, с покрити полови органи. И си крачеха спокойно по живота.

Млади като своята родина. Оказа се Беларус една от най-младите държави в Европа.

Всъщност, съществува тя като самостоятелна държава едва от 20-ина години. А преди това все в някакви чужди територии участвала.

През 7 век днешните земи на Беларус били заселени със славянски племена (драговичи, радомичи, кривичи).

През ранното Средновековие  територията на  страната била в пределите на Киевска Рус. А през 12 век същата тази територия била  раздробена на няколко феодални княжества. И от 14 до 20 век последователно  била част от Полша , от Великото княжество Литовско, от  Жечпосполита (дуалистична държава, създадена от обединението на кралство  Полша и  Великото княжество Литовско ) и от Руската империя.

Едва през 1918 година обявила своята независимост и пробвала да съществува за първи път като независима и самостоятелна държава под имено Белоруска народна република. Само че просъществувала не повече от година,  до 1919 г. – т.нар.  тогава новата  държавата приключила съществуването си, като първоначално била окупирана от Германската имперска армия,  после от Руската императорска армия, а най-накрая и  от Червената армия на СССР. И до 1991 година била една от 15-те съветски републики.

На всичкото отгоре, Беларус, заедно с Украйна, била една от най-тежко пострадалите от Втората световна война държави. Загинали по фронтовете  една трета от населението ѝ, а половината ѝ икономически ресурси били унищожени.

И вече през август 1991 г. Беларус обявила своята независимост от последния си владетел, СССР  и съществува вече 20 години като  самостоятелна дърава.

Не знам кой в каква приказка и диктатура живее. Това, което аз видях, че къщите, макар и не богати, цветни и подредени бяха. Ще рече, собствениците им достатъчно добър и ведър поглед към живота имат, та да не допуснат сивотата на нашите села. Хората приветливи и усмихнати бяха. А по улиците им се движеха свободно и те, и многото туристи. И никъде за нищо никакво притеснине не изпитах.

А напълних очите и душата си с красотата на беларуската приказка. За което благодаря!

Благодаря, че бях!

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език