След като разказах за основните забележителности на Беларус, които успях да посетя, не мога да не споделя усещането от простото пътуване по пътищата на страната.
А основно ми усещане бе за пътуване не точно назад във времето. А пътуване в някоя от приказките. Онези, които разказват за обиквонения прост живот на обикновените добри хора. Онези, в които хората живеят в китни малки къщички, пълни с топлина и уют. Такива бяха основните им селца и градове.
Такива бяха къщите в Беларус. Дървени и малки. И пременени непременно в закачливо шарени цветове. С малки симпатични веранди. И обработени зелени дворове. Шарени и дървени бяха невисоките огради.
И не е като да бяха богати. Само че постарали се бяха жителите. И в цвят ги бяха облекли. Нямаше я сивотата на нашите села с тухлените многоетажни къщи. ниски бяха тук къщите. Но шарени. И цветно ми беше цялото пътуване. Много настроение и доброта създаваха.
Идилично спокойствие създаваха и пътищата. Широки и почти празни. Прегърнати от дърветата на тайгата.
И понеже винаги има какво ново да се научи, за първи път шофирах по магистрала с пешеходни алеи. Не минаваше тя през селата, а отстрани на тях. И въпреки това, при всяко населено място нарисувана пешеходна пътека стоеше. И задължителното ограничение от 70 км/ч.
И не че смятах да не спазвам правилата, но още първата ми вечер ме срещна с друг турист. Затова обичам хостелите. Защото в тях се срещам с други пътуващи като мен. И както някога древните керванаджии обменяли информация за пътищата и разбойниците в керван сараите, така и ние споделяхме видяните прекрасности и опасности по туристическия си път.
Така още първата ми вече в общото помещение на хостела с руснак се запознах. Тъжен един. Влязъл с колата си в Беларус. И той като мен, за най-накрая столицата си бе оставил. Но случило се да го спрат служитеите на пътната полиция. Че и на него твърде странни му се сторили ограниченията на скоростта на почти празната магистрала. И не се шегували кат-джиите в Беларус. За опити за всякакви подаръци и разговори от типа „Ся кво пра`им“ и дума не можело да става. Че наместо в хостела, на държавни разноски можел да прекара почивката. И му изписали глоба. И не били никак малки. Само дето първи ден му бил това в чуждата държава и нямал достатъчно беларуски пари. А глобата следвало незабавно да бъде заплатена. В противен случай? Ами, взели му свидетелството за управление на МПС. И сега трябвало да се предвижи до столицата Минск, очевидно без автомобила си. там да изчака работен ден ( а беше петък вечер). Да отиде в съответното полицейско управление, да заплати глобата, да си вземе свидетелсотвто и отново без автомобила си да се предвижи до автомобила си. и както и да го смяташе, повече от половината му пътешествие не по планирания начин обещаваше да протече.
Излишно е да казвам, че дори и мисъл не мина от тук нататък да разсъждавам върху нелогичността на повечето ограничения.
И кротко си шофирах, и разглеждах околната действителност.
Но ме питаха приятелите след като завърнах дали съм усетила как страшна диктатура била наложена в страната.
Отрекох напълно тогава. И се замислих сега.
Изредиха ми те признаците на диктатура, за които чували, или гледали по медиите, че там върлуват.
Избиран бил за вече няколко мандата един и същи президент. Ама народът не го харесвал. И уж никой не бил гласувал за него, пък с убедително мнозинство печелел, та явно манипулирани били изборите.
Замислих се колко мандата откара един друг, по-близък нам, премиер, когото също уж народът не харесвал и уж никой не гласувал за него и уж манипулирани били изборите.
И до тук бяха приликите
А разликите? Разликите започваха от чистите улици. В спретнатите, грейнали градове. С чисти и здрави фасади. И гладки и здрави пътища (в държава, за чийто зимен студ и замръзване на асфалтовата покривка дори не можем да си мислим). Отразяваха се разликите в спокойствието по лицата на хората. В пълните магазини. В почти пълното отсъствие на престъпност и каквито и да било притеснения от свободно предвижване пеша и с автомобил. Преминаваха разликите през стриктното спазване на правилата на движение по пътищата. И строгите санкции за нарушителите, отиващи, о, Небеса!- в държавния бюджет, не някъде другаде.
Разбира се, никога не бъркам емиграцията с туризма. Винаги знам, че това, което виждат туристическите ми очи може да е доста по-различно от това, което живеят хората.
Само дето в доста държави вече бях. И мисля си, мога да различавам добрия от недобрия живот. И тук определено добър бе той. И се виждаше по хората. И облечени бяха добре. И нахранени. Спокойно ходеха по тъмните улици. И нямаше никакво притеснение на лицата им. А излъчваха те добрина. И бяха усмихнати и слънчеви.
Млади като своята родина. Оказа се Беларус една от най-младите държави в Европа.
Всъщност, съществува тя като самостоятелна държава едва от 20-ина години. А преди това все в някакви чужди територии участвала.
През 7 век днешните земи на Беларус били заселени със славянски племена (драговичи, радомичи, кривичи).
През ранното Средновековие територията на страната била в пределите на Киевска Рус. А през 12 век същата тази територия била раздробена на няколко феодални княжества. И от 14 до 20 век последователно била част от Полша , от Великото княжество Литовско, от Жечпосполита (дуалистична държава, създадена от обединението на кралство Полша и Великото княжество Литовско ) и от Руската империя.
Едва през 1918 година обявила своята независимост и пробвала да съществува за първи път като независима и самостоятелна държава под имено Белоруска народна република. Само че просъществувала не повече от година, до 1919 г. – т.нар. тогава новата държавата приключила съществуването си, като първоначално била окупирана от Германската имперска армия, после от Руската императорска армия, а най-накрая и от Червената армия на СССР. И до 1991 година била една от 15-те съветски републики.
На всичкото отгоре, Беларус, заедно с Украйна, била една от най-тежко пострадалите от Втората световна война държави. Загинали по фронтовете една трета от населението ѝ, а половината ѝ икономически ресурси били унищожени.
И вече през август 1991 г. Беларус обявила своята независимост от последния си владетел, СССР и съществува вече 20 години като самостоятелна дърава.
Не знам кой в каква приказка и диктатура живее. Това, което аз видях, че къщите, макар и не богати, цветни и подредени бяха. Ще рече, собствениците им достатъчно добър и ведър поглед към живота имат, та да не допуснат сивотата на нашите села. Хората приветливи и усмихнати бяха. А по улиците им се движеха свободно и те, и многото туристи. И никъде за нищо никакво притеснине не изпитах.
А напълних очите и душата си с красотата на беларуската приказка. За което благодаря!
Благодаря, че бях!

