По забележителностите на Акра, столицата на Гана, Африка. Арт център насред града.

Продължихме по забележителностите на Акра. И пристигнахме до арт център. И представляваше арт центъра множество открити магазини. А пред тях, на въздух изработваха майсторите творбите си.

И спретнаха ни домакините набързо урок на открито. По биене на барабани. Строи ни под буквата „П“ учителят. Строиха са пред нас няколко мъже и забиха в ритъм африканските барабани.

И тъкмо се отнесох в ритъма, съобщи любезният ни домакин, че сега  предстои ние да свирим. Или поне да изучим първите стъпки в барабанното изкуство. Поставиха веднага по един барабан пред всеки един от нас. И бързичко научихме първия урок. Не се държал барабанът на земята, а под наклон между краката се слагал. И наистина, съвсем различен му бе звукът от това положение. Явно, си разбираха от работата, хората.

Три удара произвеждали ръцете. С горна част на пръстите, с цели пръсти, и с цяла длан. И започнахме урока. Раздвижихме отпървом ръцете. Потанцуваха във въздуха пръстите. И след като уверихме домакина ни, че всичките ни пръсти са отпуснати и релаксирани, започнахме да удряме в ритъм барабаните. И скромно казано, доста ни се получи.

И докато откритият урок течеше, получих нов нагледен. По човешко отношение.

Пътуваше в групата ни дама. Имаше си тя в родината внучета. И явно и си ги обичаше, и подход към тях бе открила. И набързо завъртя покрай себе си и местните мъничета. Позволи им на барабана й да поиграят. Направи им няколко снимки. И им  ги показа на екрана. И дива радост предизвикаха те на сладките им личица. И обгърнаха дамата с нежността, която тя им бе дала.

Прииска се и на друг член на групата към детската любов да се приобщи. А бе той американец, от Вашингтон. И видимо дедите му от африканските  географски ширини бяха привнесени на новия континент. И уж  се очакваше да се отнесат   към него децата значително по-естествено. И подкрепяха ги възгласите на местните, подвикваха учителите ни, че това е дядо им. А не успя веднага да ги приласкае той. И само седнало в скута му, заплака едното мъниче. Нейсе, бързо се успокои. Включи се нашата добра дама  и с удоволствие децата приеха новите ласки.

Приключи откритият урок по музика и се  започна с друг. По нагледна търговия. И започна той направо върху учебните барабани. Разстла търговецът картините си. И ни прикани да си ги закупим.

И ни налазиха отвсякъде мъже. И повтаряйки непрекъснато как „няма преса“, непрекъснато и настоятелно се опитваха да  ни вкарат в магазините си. И предлагаха – и това да купим, и онова. А имаше всякакви произведения, издялани от дърво. И фигурки на животни, и разни африкански символи. И все на единството на семейството наблягаха. Най – много ме впечатлиха съдовете за плодове и ядки. От три дървени човешки фигурки бе изработена поставката. Вплетени бяха едно в друго телата, символизиращи единството на семейството. А върху тях и бе поставена дървената купичка.

И маски най-разнообразни предлагаха търговците. Не били уж вуду. Знаеха, че няма да клъвнем. Просто произведения на артистичното изкуство. И можели сме да ги сложим навсякъде в дома си.

Маска не се престраших да си закупя. Но шапките привлякоха вниманието ми. Все си носех по някоя от родината, и все не ги слагах. И реших, че този път от Африка ще си закупя. И предложиха ми на първо място търговците  обичайните американски каубойски шапки от слама. Но нали по необичайното си падам, забелязах в някой ъгъл червенеещите върхове на остра сламена шапка. И нея поисках. А, това традиционните им били. Но ако съм искала, другите все пак да погледна, най-много от тях туристите си купували. Категорично отказах. И бързо направих избора си. Хем традиционно местна, хем червена. Колко по-хубава можеше да е една шапка?!
И нея си закупих. И да не пропусна възможността от снимка на местен,  спретнах веднага селфи с продавача.

Подхвана ме друг мъж и ме завлече надолу към океана. Там уж били останалите от групата. Че докато пазарувах, напълно се бяха разпръснали спътниците ми. Тръгнах по мъжа и  навлязохме в обичайно малко селище. Може прости колиби да представляваха къщите, но стояха на брега на океана. А иначе покъртителна бе мизерийката, при която си живееха хората.

Схлупени бараки от ламарина. Това представляваха къщите  на местните.

А пред тях и сметището. Че къде да бъде?! Нали отпадъци произвеждаха, все трябваше да ги сложат някъде. И ги слагаха на общия принцип на Африка – На мястото с най-малко съпротивление. Пред къщите. А над сметището самолет премина. И странна бе картината. Съвременният покъртителен прогрес над покъртителната мизерия на миналото.

И колкото и  странно да бе, в непосредствената близост на  сметището, нямаше неприятна миризма. Нямаше неприятна миризма и по пазарите. Само като се сетя за покъртителната смрад в Сенегал, направо не можех да си обясня пълната й липса тук. Наистина, подухваше почти постоянен вятър. Именно той и  правеше жегата поносима. Дали отново той и миризмата гонеше, така и не разбрах. Но определено по-добре се случваха нещата.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език