И тъкмо се отнесох в ритъма, съобщи любезният ни домакин, че сега предстои ние да свирим. Или поне да изучим първите стъпки в барабанното изкуство. Поставиха веднага по един барабан пред всеки един от нас. И бързичко научихме първия урок. Не се държал барабанът на земята, а под наклон между краката се слагал. И наистина, съвсем различен му бе звукът от това положение. Явно, си разбираха от работата, хората.
Три удара произвеждали ръцете. С горна част на пръстите, с цели пръсти, и с цяла длан. И започнахме урока. Раздвижихме отпървом ръцете. Потанцуваха във въздуха пръстите. И след като уверихме домакина ни, че всичките ни пръсти са отпуснати и релаксирани, започнахме да удряме в ритъм барабаните. И скромно казано, доста ни се получи.
И докато откритият урок течеше, получих нов нагледен. По човешко отношение.
Пътуваше в групата ни дама. Имаше си тя в родината внучета. И явно и си ги обичаше, и подход към тях бе открила. И набързо завъртя покрай себе си и местните мъничета. Позволи им на барабана й да поиграят. Направи им няколко снимки. И им ги показа на екрана. И дива радост предизвикаха те на сладките им личица. И обгърнаха дамата с нежността, която тя им бе дала.
Прииска се и на друг член на групата към детската любов да се приобщи. А бе той американец, от Вашингтон. И видимо дедите му от африканските географски ширини бяха привнесени на новия континент. И уж се очакваше да се отнесат към него децата значително по-естествено. И подкрепяха ги възгласите на местните, подвикваха учителите ни, че това е дядо им. А не успя веднага да ги приласкае той. И само седнало в скута му, заплака едното мъниче. Нейсе, бързо се успокои. Включи се нашата добра дама и с удоволствие децата приеха новите ласки.
И ни налазиха отвсякъде мъже. И повтаряйки непрекъснато как „няма преса“, непрекъснато и настоятелно се опитваха да ни вкарат в магазините си. И предлагаха – и това да купим, и онова. А имаше всякакви произведения, издялани от дърво. И фигурки на животни, и разни африкански символи. И все на единството на семейството наблягаха. Най – много ме впечатлиха съдовете за плодове и ядки. От три дървени човешки фигурки бе изработена поставката. Вплетени бяха едно в друго телата, символизиращи единството на семейството. А върху тях и бе поставена дървената купичка.
И маски най-разнообразни предлагаха търговците. Не били уж вуду. Знаеха, че няма да клъвнем. Просто произведения на артистичното изкуство. И можели сме да ги сложим навсякъде в дома си.
Маска не се престраших да си закупя. Но шапките привлякоха вниманието ми. Все си носех по някоя от родината, и все не ги слагах. И реших, че този път от Африка ще си закупя. И предложиха ми на първо място търговците обичайните американски каубойски шапки от слама. Но нали по необичайното си падам, забелязах в някой ъгъл червенеещите върхове на остра сламена шапка. И нея поисках. А, това традиционните им били. Но ако съм искала, другите все пак да погледна, най-много от тях туристите си купували. Категорично отказах. И бързо направих избора си. Хем традиционно местна, хем червена. Колко по-хубава можеше да е една шапка?!
И нея си закупих. И да не пропусна възможността от снимка на местен, спретнах веднага селфи с продавача.
Подхвана ме друг мъж и ме завлече надолу към океана. Там уж били останалите от групата. Че докато пазарувах, напълно се бяха разпръснали спътниците ми. Тръгнах по мъжа и навлязохме в обичайно малко селище. Може прости колиби да представляваха къщите, но стояха на брега на океана. А иначе покъртителна бе мизерийката, при която си живееха хората.
А пред тях и сметището. Че къде да бъде?! Нали отпадъци произвеждаха, все трябваше да ги сложат някъде. И ги слагаха на общия принцип на Африка – На мястото с най-малко съпротивление. Пред къщите. А над сметището самолет премина. И странна бе картината. Съвременният покъртителен прогрес над покъртителната мизерия на миналото.
И колкото и странно да бе, в непосредствената близост на сметището, нямаше неприятна миризма. Нямаше неприятна миризма и по пазарите. Само като се сетя за покъртителната смрад в Сенегал, направо не можех да си обясня пълната й липса тук. Наистина, подухваше почти постоянен вятър. Именно той и правеше жегата поносима. Дали отново той и миризмата гонеше, така и не разбрах. Но определено по-добре се случваха нещата.

