Джорджтаун – наследник на старо рибарско селище до Акра, Гана.

Следващата ни спирка в Акра бе в квартала Джорджтаун. Представях си го като отделен град. И така било някога, в колониални времена. Именно тук били колонизаторите. И останали бяха от тях колониалните сгради. Използваха ги днес местните като складове. А до тях китайците строяха. Голям проект покрай брега били отпочнали.

И точно до фара спряхме. Рибарско селище бил някога Джорджтаун. И по фара се ориентирали лодките в тъмнината.

И от него до улицата застанахме. Изчакахме си местен водач. И дойде един симпатяга с най-гъстото расти в косите. И разказа ни той как по пътя на робите ще ни поведе. Ето, по тази улица се случвал той някога. Всъщност, не точно по нея, а под нея.

В сградата в единия й край ги водели. Да ги жигосат с марката на робовладецела, за когото били откарвани.

А тръгвали от другия край на същата улица. И натам поехме.

А в съвремието течеше по улицата животът на местните. Занимаваха се те с ежедневните си дейности. И дори не подозираха как пътят на Историята ний поемахме.

Училище бе построено на мястото днес. И децата ни посрещнаха. Радваха ни се те. Радвахме им се и ние. И имената си разменяхме. И най-хубави неща си пожелавахме. Тренираха си те познанията по английски. А ние си крадяхме снимки на красивите им личица.

А целта ни бе тунел в края на двора на училището. От него влизали някога робите под земята. И така, под земята, се предвижвали до сградата на жигосването. Защо ли? Ами, да не виждат другите какво се случвало.

Вода имаше днес в тунела. От океана идвала. И тогава я имало. Само че на приливи и отливи била. И в отливите шествало тъжното шествие .

А ние днес на улицата се върнахме. И тръгнахме сред хората .

Сред уличните им гостилници и скромните им къщи.

Част от улиците бяха превърнати в неизменния пазар. Все пак, и с продукти трябваше да се снабдяват хората.

В Джорджтаун видяхме и още нещо. Че перяха хората на Африка, виждах непрекъснато. И сушаха дрехите си както навсякъде по света, на множество опънати въжета.

Но тук нов вид за сушене установих. Наслагали бяха мокрите дрехи направо на земята. И сигурно за минути изсъхваха от нажежената от слънцето почва. Видях този необичаен начин за сушене на пране по-късно в Мадагаскар. Но тук го видах за първи път.

Навлязохме по страничните улички и тръгнахме към сградата на жигосването.

Имаше до нея игрище. И тичаха други деца по него.

А отстрани се извисяваше Дворецът на губернатора. Най-хубавата сграда в някогашния Джорджтаун.

И както гледахме децата футбол да играят, строихме се за групова снимка пред двореца. И не успя фотографът ни апаратите да настрои, и се оказаха малките футболистчета до нас, подредени за снимка. Направихме снимката. но не си тръгваха милите. Хванаха ни за ръце и с нас поискаха да тръгват.

Погалихме децата и продължихме напред по туристическия си маршрут.

А той ни отведе до самотен постамент. Стояла върху него някога статуята на най-големия робовладелец. Свалили във времената на независимост местните статуята. А постамента оставили, да им напомня за тъжните времена.