По забележителностите на Прая, съвременната столица на Кабо Верде.

За първи път в това пътешествие пристигнахме в Прая късния следобед. Мира вече бе прекарала една нощувка тук в началото на пътуването. Била резервирала в  краен квартал. Дали заради умората от пътуването, дали защото пристигнала късно, но й се сторило доста неприветливо място. В допълнение, от рецепцията я предупредили да не излиза сама, особено вечерта. Обяснили й, че спокойствието се простирало  само през деня. А  вечер си било нужно повишено внимание.

Само че вече бяхме прекарали около седмица из островите на Кабо Верде и се бяхме убедили в добронамереността на хората му и пълната безопасност на градовете и планините му. И слава Богу, оказаха се пресилени предупрежденията. Може би в крайните квартали наистина. Но в централната част на столизата си се разхождахме напълно сами  и необезпокоявани.

Посрещна ни Прая и с друга приятност. Хотелът. Вече бяхме прекарали няколко дни по нвероятно мизерни места за настаняване. Не просто без топла вода, но и без никаква на моменти. И явно бяхме изчерпали лимита си от лоши изненади, та пътешественическата ни съдба ни предложи първата приятна.

При това компенсира закъснелия реванш с качество. Хотелът се оказа в самия център на столицата, на търговската пешеходна улица. Разбира се, това местоположение доведе със себе си неминумото неудобство от вечерните шумове и сънят ни не бе особено пълноценен. Но пък за първи път от една седмица влязохме не само в човешки условия, но и в истински добри. Говорещи английски хора от персонала. Хубави стаи. Вода! Течаща! Не просто църцуркаща, а истински течаща. И о, благодаря! Топла вода! Че чак гореща. Направо не вярвахме на щастието си. При близо седмица миене на участъци и пресекулки под църцурещата струя студена вода, за първи път преживяхме истинското удоволствие на истинската баня.

Предварително бяхме решили, че предвид късния час на пристигането ни, ще си останем в хотела. Заради това отделихме половин час преди жадуваното водно удоволствие и направихме кратка разходка по пешеходната търговска улица.

Навсякъде ни посрещаха оформени чемширени порти. Чистота и приветливи витрини ни следваха по целия ни път.

А в края на улицата пристигнахме до мини парк. С фонтан и пейки за отмора.

А след него и до своеобразно площадче. От едната му страна трима въоръжени с автомати люде охраняваха явно правителствена сграда. За жалост, не успяхме да влезем в контакт с охранителите. А, честно казано, и не държахме. Впечатли се Мира от ножовете на края на автоматите им. Аз вече бях ходила по някои държави от Африка, та бях виждала подобни автоматни гледки. Така че ги приех за част от ежедневната действителност. Още повече, приносителите им изглеждаха напълно миролюбиви. Убедих се в това след няколко дни, когато отново посетихме Прая, на път към пътя за родината. Тогава тези страховито изглеждащи охранители с автомати ми се усмихваха и ме подканяха да снимам церемонията по смяна на караула им. Само дето така бързо го извършиха, че успях, на практика, да снимам само отминаването на стария.

А охраняваната сграда се оказа Дворецът на президента. С истински красива градина.

А точно срещу сградата и автоматите изграден бе детски увеселителен център. И се чуваше околовръст весел детски смях. А денят бе неделя тогава. Нямаше никакви хора в работния ден, в който посетихме Прая за втори път. И странно празни изглеждаха детските съоръжения.

А опираше площадът в терасата над океана.

И гледката над заспиваща Прая.

И футболния мач.

Прибрахме се в хотела в онази първа нощ,  намерени да изпълним решението си да не излизаме повече до сутринта.
За щастие, дори това не се наложи. Оказа се, че Прая в нейния център е напълно спокойно и приветливо място. Смело излязохме вечерта и след кратка разходка се настанихме в заведение на открито. За пореден път установих как заблуждава първоначалния вид на обикновено кафене с пластмасови столове по тези ширини. Че бяха пластмасови столовете и масите, бяха. Но бързо се появи сервитьорка. Обедини четири маси и ни връчи меню с топла кухня. И да пореден път установих, че независимо от вида но заведението, предлаганата риба и изглеждаше добре, че беше и невероятно вкусна.

Пийнахме по една биричка с размерите на шотче от 250 гр.

И значително по-добри и спокойни се отправихме към първата ни хубава нощувка.

Такава се оказа за всички ни. На сутринта всички гледаха доволни и отпочинали. И за пореден път отбелязахме, че ако в такива места ни беше настанявал нашият водач, значително по-лесно щяхме да преживеем дневните несгоди. А подобни места имаше навсякъде по нашия маршрут. Просто ние все се оказвахме на неподходящото място с липсващата вода.

Нейсе. Отлетяхме онзи първи ден към остров Фого само трима от групата. Останалите трима се бяха наситили на несгоди и увреда на здравето им и отлетяха на свой ред за остров Сал, островът с плажове и палми, и морски забавления.

А ние тримата за  последно кацнахме в Прая в края на нашето пътешествие. Предстоеше ни след два дни полетът до България.
По програма трябваше от Прая да отпътуваме директно за старата колониална столица Сиедад Виеха. Само че твърде бяхме изморени, а българският ни водач прекалено вече безхаберие бе демонстрирал към нас. Проверихме, че до Сиедад Виеха са само 14 км и решихме с останалите двама да останем в Прая. Да починем, да си вземем душ с топла вода. И да разгледаме Прая. А утре сутринта да вземем такси и да отидем да разгледаме старините. Така бяха направили останалите трима, които отпаднаха от групата още на първата седмица от програма. И казаха, че е напълно постижимо и дори приятно.

Благодарихме на нашия водач за „водачеството“ му, и отпътува той вече напълно сам по програмата си. Успя, както се казва,  да откаже цялата си група. Дано се замисли, говорихме си с останалите и да не страдат бъдещи туристи.

Оставихме това на провидението. А ние се настанихме в хотела. И понеже сърце геройско не успя да ме задържи в стаята, драснах аз по улиците на града до времето на вечерната ни среща.
Излязох този път от централната лъскава част и навлязох в света на местните.

Не изобилстваше Прая откъм забележителности и не очаквах много. И все пак хубаво бе да посетя пазара с шарените покрив и парка „5 юли“. Погледнах от своеобразната тераса над града. И, о радост. За мое туристическо удобство, и двата целени обекта удобно бяха разположени един до друг.

Позамислих се дали да сляза сама сред местните. Вярно бе, че никакво притеснени не бяхме срещнали за 10 дни. И все пак, столица. Все в нея лошите хора се концентрират. Попитах вътрешното си усещане и то ме поведе надолу по стъпалата.

Цветният покрив на пазара от разноцветните платнища бе получен. С тях засенчили бяха сергиите си търговците. И така постигаха странния екзотичен вид.

Мини пазар с шарени платнища наместо покрив видях и по пътя надолу.

А когато стигнах до самия пазар установих, че освен че е наистина голям, цялата му екзотика се изчерпване с шарените покриви. Отвътре си бе съвсем като бит пазар. Едва ли имаше стока, която да не можеше да се открие.

Сергиите продължаваха и отвън и се разливаха по цялото му протежение.

За удобство на пазаруващите, цяла гилдия маршрутки чакаше.

Свят народ се бе изсипал на пазара. Не се оказа така посещаем следващият ми обект, парка. Намерих трудност дори с намиране на входа му. А на отправените към местните въпроси за посоката, ме срещнаха с учудени очи. В смисъл, защо пък ли ми е. Насочиха ме все пак. И по сергиите, та влязох в парка „5 юли.
Посрещна ме той с офис на местната полиция. Което беше доста обнадеждаващо за сигурността на мероприятието.

А след офиса ме посрещна пълното безлюдие. Нито един човек не се разхождаше в алеите. Нито един човек не бе потърсил сянка и отмора сред екзотичните дървета. Е, за местните определено не бяха така екзотични. И все пак, приятен парк си бяха спретнали, а не го използваха.

Имаше си паркът и отделение за детски увеселителен парк, но и той пустеещи самотен. Може би в почивните дни все пак и да бе посещаван. Че съвсем нахалост не биваше да отиват грандиозните съоръжения.

Случих и на служба в местната църква. Дали заради пандемията, или поради това, че бе ден неделя, изкарани бяха столове и на улицата.

А от вътрешността се носеше ангелогласно църковно пеене.

Помислих си да намеря и съдебната палата. И само се огледах. И я видях. Веднага до църквата. В една редичка, както каза по-късно Ева, институциите на Божиите и човешките закони.

А ни проговори тази подредба на първо място, че уважават правосъдието си местните. Лично място бяха отредили на съдабната си палата. На самия център, до Църквата.

А може и добре да действаше тази подредба и на магистрати, и на страни по делата. Подминавайки Божия дом,  с друго съзнание може би влизаха в дома на човешкия закон.

Малко след това, в съседна уличка и сградата на Върховния им съд открихме.

Отметнах забележителностите на столицата на островната държава и вече спокойна тръгнах по улиците й. И сварих чистота и подредба. Прави чисти улици, регулирано пътно движение. При това дисциплинирани бяха не само водачите, но и пешеходците. Нямаше притичващи  по платното люде. Чинно пресичаха на определените пешеходни пътеки. И заковаваха автомобилите си шофьорите пред тях.

Тълпа ученици в униформа ме отведоха до местния лицей. С напълно европейски вид. Европейски вид имаха и самите ученици с униформите си.

А будките за закуски в междучасията все още представляваха сергии, наполовина с все още здравословна храна, и наполовина с навлизащите европейски пакетирани неща, наречени „фаст фуудс“. Въпреки че кавичките биха били подходящи единствено за думата „храна“ в това словосъчетание.

Най-впечатлителни за мен си останаха шарените жилищни сгради. Невисоки кооперации, с чисти и цветно боядисани фасади. Толкова настроение създаваха! И истинско усещане за Африка.

Не по-малко приятни и чисти бяха и офис сградите. Банки и магазини се нареждаха покрай големите улични булеварди.

Нямаше как да не посетя и пазара на централната улица. По нищо не личеша на спретнатата сграда в извънработно време, че именно това е оживеният пазар.

И пълно преобразяване получаваше цялата околност през деня. Вреше и кипеше животът в и покрай пазара. Зеленчуци и риба се продаваха направо в легени.

А в самия пазар улични гостилници бяха спретнали добрите хора. И вкусни изглеждаха гозбите в големите казани.

Напълно европейски бяха и хранителните магазини в столицата.

Е, с някои типично африкански продукти.

А в деня, в който пътувахме за Сиедад Виеха, и Университетът на Прая видяхме в края на града. Истински голяма сграда. С множество общежития и сгради за лекционни курсове.

И така, приключваше нашето пътуване по островите на Кабо Верде. Предстоеше на сутрина да хващаме полета за България.

Поседнахме на брега на океана, до Кръста.

За пореден път си представих географския глобус и моето местоположение в момента. И изпитах истинска благодарност. За възможността да дойда. За видяното, за срещата с добрите хора на островната държава. И за добрите приятели, които срещнах в групата. С които заедно през несгодите преминахме и благодарение на които и оцеляхме, и все пак запазихме добри спомени от пътуването.

За което благодаря!

Благодаря, че бях!

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език