По забележителностите на Сиедад Виеха – старата колониална столица на Кабо Верде.

Завърнахме се от остров Фого на остров Сантяго. Вървеше към края си нашето пътешествие. Трима от спътниците ни отлетяха още след първата седмица към остров Сал и предстоеше да се завръщат през утрешния ден. Ние пък по програма трябваше да нощуваме в старата столица на Кабо Верде. Само дето така вече ни бяха дотегнали неуредиците и безхаберието на българския ни водач и особено лошите места за настаняване, в които ни водеше, че го оставихме сам да продължава по програмата си. Настанихме се в хотел в новата столица Прая. И оттам с такси изминахме 15-тте километра до старата столица.

И се оказа, че е много интересен град тя, но съвсем неголям. И за един ден бе напълно постижимо запознаването със забележителностите й. Признати били и от световната общестевност. И на 26 юни 2009 г. Cidade Velha бил обявен за обект на световното наследство от ЮНЕСКО.

Сиедад Велха ( Cidade Velha) бил първият град, построен от европейските заселници в африканските тропици. Станал той и първата столица на Кабо Верде. А кръстен бил тогава „Рибейра Гранде“. Променено било името по-късно заради объркването с друг град с името Рибейра Гранде, разположен на друг от островите.

Основан и развит бил градът благодарение на търговията с роби от Гвинея Бисау и Сиера Леона. Станал той и  „пристанищна  спирка на двама от великите исторически мореплаватели –  Васко да Гама, през 1497 г., по пътя за Индия, и Кристобал Колон, през 1498 г., по време на третото му пътуване до Америка“.

Ширна се старата столица пред нас още от таксито. Спряхме за кратка снимка и навлязохме в улиците на града.

Посрещна ни градът с руините на старата Катедрала Sé (Sé Cathedral). Започнало строителството й  през 1555 г. и било завършено през 1693 г. Издигната била пред океана. Но недълго се радвала на посещение на миряните. Бързо  загубил градът  своята значимост. И нападнат бил от пирати през 1712 г. И разрушили те величествената катедрала. И оставили за нас единствено  руините й.

Продължихме по улицата и до централия площад на града стигнахме.

А срещу площада, към морето издигаше се монумент. Pelourinho. И изключително важен се оказа той.

През 1520 г. била издигната  бялата мраморна колона. И била  символ на общинската власт и на робството. Тук, до нея,  на главния площад,  били наказвани някога публично разбунтувалите се роби.

И може и за това да бе речта на учителя към събралите се около него ученици.

Ние пък обърнахме внимание на сергиите със сувенири.

Изградили бяха съвременниците и множество китни заведения встрани от площада. Пред самия океан. А рибарските лодки под тях обещаваха прясна рибка за обяд.

В странична уличка видях издигнати каменни останки. Със скоростта  на светлината поех в тяхна посока. И се оказаха останки от стара църква, превърната някога в болница.

В края на централния площад започваше улицата на бананите. Но, за нея по-късно. Сега към крепостта се бяхме запътили.

А за да съберем сили, в туристическия център седнахме. Изграден преди самата бананова улица.

Прекрасно заведение бяха спретнали добрите хора. Та, не устояхме да починем преди да отпочнем катеренето. И седнахме сред приятната сянка на лозницата от маракуи.

Истински пасторална картина бе заведението. Петел переше гребен сред масите. И притичваха пилета отвсякъде. Изобщо, кокошките щъкаха буквално навсякъде из островите. Доста пъти са замислях как успяват да си ги познаят стопаните им. И което е по-интересно, къде снасяха, как успяваха същите тези стопани да съберат яйцата и да приберат самите кокошки. А в този конкретен момент се замислихме и за друго. Дали ако поръчаме ястие с пиле, едно от тези симпатяги ще стане курбан.

Не решихме да рискуваме.  Починахме си на разхладителни напитки. Обслужващият ни красив креол ни подари на изпроводяк по една меракуйка. И потеглихме на лов за забележителности. Като най-трудна и най-висока, отправихме се първо към крепостта над селото. Две възможности за изкачване на крепостта имаше. Пеша  по краткия път през селото. Малко стръмен, но пък през къщите на местните. С кокошките и прането по дворовете.

И видях къде снасят кокошките. Високо сред клоните на дърветата.

За нежелаещите да катерят, предвидили бяха малки бусчета местните, които качваха туристите до върха по малко по-обиколен път.

На място се оказа, че срещу билет от 5 евро ще разгледаме крепостта и останките от древен метох.

Платихме, изгледахме информационно филмче и ни въведе любезният разпоредител в крепостта.

Крепостта Реал де Сан Фелипе (Fuerte Real de San Felipe). Построена през 1590 г. на 120 метра височина, крепостта имала защитна функция на колонията от възможни френски и английски атаки.

Поради изолацията си в средата на Атлантическия океан в район, неопустошен от действията на корсарите, населението на Рибейра Гранде (Сиедад Виеха)  си живеело без грижа за собствената си защита.

Само дето започнали английски корсарски атаки. И издигнали управниците крепостта.

През 1712 г. била нападната и почти разрушена  от френски пирати, под командването на Жак Касар. Възстановили я следващите  през втората половина на XVIII век.

А зад дулата на старите топовни оръжия се откриваше не само стратегическа, но и  приказна гледка към океана и крайбрежието.

Откриваше се гледка и към отсрещния хълм. И към стария метох също. Метохът  Convento de San Francisco. Построен в средата на 17 век, метохът служил като място за поклонение. Но бил  нападнат и частично разрушен от пирати през 1712 г.

Слязохме от крепостта и се върнахме при туристическия център в центъра на селото. И от него вдясно навлязохме в улицата на бананите.

Banana Street,  първата улица, урбанизирана от португалците в тропиците.

А днес прекрасна романтична уличка с прекрасни китни къщички. Малки и спретнати. С красиви шарени веранди. С шарени пилета и кокошки.

И от приказната уличка вляво, и излязохме на църквата. Църквата на Дева Мария от Розариума (Iglesia de Nuestra Señora del Rosario).

Според надпис до църквата, тя била „най-старата колониална църква в света, в стил мануелино (съответстващ на португалската готика)“.

Дали е така, не намерих информация. Но пък основната й част построена била през 1495 г., което определено й отреждало място на най-старата оцеляла сграда на Cidade Velha. Разбира се, след значителна реставрация бе предствена днес пред погледите ни.

За пореден път стигнахме до туристическия център. И хванахме този път широкия пясъчен път към големия боабаб.

А по пътя, в началото на пътеката,  табела вдясно, ни поведе  по тясно пътека с високи дувари и още по-високи извисяващи се над нея палми.

И ни доведе пътеката до руините на друга стара църква. Църквата de Nossa Senhora da Conceicao. Малко бе останало от нея. Буквално само основите. Останали бяха, обаче, надгробните плочи на погребаните в недрата й люде.

Излязохме отново на широката пътека и отново тръгнахме към този мистичен голям боабаб. В интерес на истината, никъде за него нищо писано не успях да открия. Но ни бе уверил българският ни водач, че съществува и че по тази пътека се стигало до него.

Въпреки че се присъедини към нас в заведението с разхладителните напитки, не реши да ни поведе по нея. Бил ходил вече и жега му било (ще речеш, че и той на екскурзия бе тръгнал, а не да ни осъществява водаческите си услуги). Каза ни за пореден път, че пътеката е лека и права. И което е по-интересно, че е сенчеста и минава през гора. Посочи ни я и ни пусни по сами. И ходихме ние добър половин час. Леката пътека се оказа наравно корито на река. С неравни и хлъзгава камъни.

Вече бе превалил обяд  и слънцето жежко печеше ли, печеше. Сянката може би в друга приказка участваше. Поне в нашата я нямаше. То и за да има сянка, говорихме си, до пътеката дървета следваше  да има. И то не че нямаше. Но по-навътре бяха те, далеч от коритото-пътеката. И се изтощиха двамата ми спътника. И седнаха да ме изчакат под единствената сянка на паднало едно дърво. Обещах да побързам аз и драснах напред по камъните. И почти не отбелязвах неравностите им. Само дето пътеката на две места се разклони. И хващах аз по една от посоките. И не само до никъде не стигнах, ами вече не бях и сигурна дали изобщо в правилната посока вървя. Помислих си за уморените ми дружки и реших, че все нещо трябва да оставим за следващите. Върнах се и тръгнахме по „сенчестата лека“ пътека на обратно. Както отбелязаха спътниците ми, от началото до края ялови се оказаха обясненията и обещанията на водача ни. Поехме въздух  и тръгнахме към градчето, едвам кривейки крака по неравните камъни под палещото слънце.

Изръшкахме, както се казва, забележителностите на Сиедад Виеха и се отправихме за пореден път към крайбрежието. При старите лодки но старите рибари.

Седнахме в едно от приказните заведения на брега на морето. Малко от разхлаждане и почивка имахме нужда.

И установихме признаци на по-сериозното туристическо присъствие в града.  Английски превод в менюто. Разбира се, с него и неминуемото увеличение на цените. Наполовина по-високи бяха те от заведенията в Прая. Поздравихме  се за пореден път , че макар в края на пътуването,  все пак бяхме успяли да постигнем някакъв комфорт. Против волята на водача ни си платихме нощувка в хотел в Прая. И наред с топлата му вода и прекрасните му условия, осигурили си бяхме  и по-ниските цени на ястията по заведенията на съвременната столица.

В Сиедад Виеха хапнахме по едно папая пред океанските вълни. Погледахме океана, осъзнахме, както каза Младен, че това са вълните на великия Атлантик. Дадохме си време да пообщуваме с океанските вълни. И хванахме такси за Прая.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език