Завърнахме се от остров Фого на остров Сантяго. Вървеше към края си нашето пътешествие. Трима от спътниците ни отлетяха още след първата седмица към остров Сал и предстоеше да се завръщат през утрешния ден. Ние пък по програма трябваше да нощуваме в старата столица на Кабо Верде. Само дето така вече ни бяха дотегнали неуредиците и безхаберието на българския ни водач и особено лошите места за настаняване, в които ни водеше, че го оставихме сам да продължава по програмата си. Настанихме се в хотел в новата столица Прая. И оттам с такси изминахме 15-тте километра до старата столица.
И се оказа, че е много интересен град тя, но съвсем неголям. И за един ден бе напълно постижимо запознаването със забележителностите й. Признати били и от световната общестевност. И на 26 юни 2009 г. Cidade Velha бил обявен за обект на световното наследство от ЮНЕСКО.
Сиедад Велха ( Cidade Velha) бил първият град, построен от европейските заселници в африканските тропици. Станал той и първата столица на Кабо Верде. А кръстен бил тогава „Рибейра Гранде“. Променено било името по-късно заради объркването с друг град с името Рибейра Гранде, разположен на друг от островите.
Основан и развит бил градът благодарение на търговията с роби от Гвинея Бисау и Сиера Леона. Станал той и „пристанищна спирка на двама от великите исторически мореплаватели – Васко да Гама, през 1497 г., по пътя за Индия, и Кристобал Колон, през 1498 г., по време на третото му пътуване до Америка“.
Ширна се старата столица пред нас още от таксито. Спряхме за кратка снимка и навлязохме в улиците на града.
Посрещна ни градът с руините на старата Катедрала Sé (Sé Cathedral). Започнало строителството й през 1555 г. и било завършено през 1693 г. Издигната била пред океана. Но недълго се радвала на посещение на миряните. Бързо загубил градът своята значимост. И нападнат бил от пирати през 1712 г. И разрушили те величествената катедрала. И оставили за нас единствено руините й.
Прекрасно заведение бяха спретнали добрите хора. Та, не устояхме да починем преди да отпочнем катеренето. И седнахме сред приятната сянка на лозницата от маракуи.
Истински пасторална картина бе заведението. Петел переше гребен сред масите. И притичваха пилета отвсякъде. Изобщо, кокошките щъкаха буквално навсякъде из островите. Доста пъти са замислях как успяват да си ги познаят стопаните им. И което е по-интересно, къде снасяха, как успяваха същите тези стопани да съберат яйцата и да приберат самите кокошки. А в този конкретен момент се замислихме и за друго. Дали ако поръчаме ястие с пиле, едно от тези симпатяги ще стане курбан.
Не решихме да рискуваме. Починахме си на разхладителни напитки. Обслужващият ни красив креол ни подари на изпроводяк по една меракуйка. И потеглихме на лов за забележителности. Като най-трудна и най-висока, отправихме се първо към крепостта над селото. Две възможности за изкачване на крепостта имаше. Пеша по краткия път през селото. Малко стръмен, но пък през къщите на местните. С кокошките и прането по дворовете.
За нежелаещите да катерят, предвидили бяха малки бусчета местните, които качваха туристите до върха по малко по-обиколен път.
На място се оказа, че срещу билет от 5 евро ще разгледаме крепостта и останките от древен метох.
Платихме, изгледахме информационно филмче и ни въведе любезният разпоредител в крепостта.
Крепостта Реал де Сан Фелипе (Fuerte Real de San Felipe). Построена през 1590 г. на 120 метра височина, крепостта имала защитна функция на колонията от възможни френски и английски атаки.
Поради изолацията си в средата на Атлантическия океан в район, неопустошен от действията на корсарите, населението на Рибейра Гранде (Сиедад Виеха) си живеело без грижа за собствената си защита.
Само дето започнали английски корсарски атаки. И издигнали управниците крепостта.
През 1712 г. била нападната и почти разрушена от френски пирати, под командването на Жак Касар. Възстановили я следващите през втората половина на XVIII век.
Слязохме от крепостта и се върнахме при туристическия център в центъра на селото. И от него вдясно навлязохме в улицата на бананите.
Banana Street, първата улица, урбанизирана от португалците в тропиците.
А днес прекрасна романтична уличка с прекрасни китни къщички. Малки и спретнати. С красиви шарени веранди. С шарени пилета и кокошки.
И от приказната уличка вляво, и излязохме на църквата. Църквата на Дева Мария от Розариума (Iglesia de Nuestra Señora del Rosario).
Според надпис до църквата, тя била „най-старата колониална църква в света, в стил мануелино (съответстващ на португалската готика)“.
Дали е така, не намерих информация. Но пък основната й част построена била през 1495 г., което определено й отреждало място на най-старата оцеляла сграда на Cidade Velha. Разбира се, след значителна реставрация бе предствена днес пред погледите ни.
Излязохме отново на широката пътека и отново тръгнахме към този мистичен голям боабаб. В интерес на истината, никъде за него нищо писано не успях да открия. Но ни бе уверил българският ни водач, че съществува и че по тази пътека се стигало до него.
Въпреки че се присъедини към нас в заведението с разхладителните напитки, не реши да ни поведе по нея. Бил ходил вече и жега му било (ще речеш, че и той на екскурзия бе тръгнал, а не да ни осъществява водаческите си услуги). Каза ни за пореден път, че пътеката е лека и права. И което е по-интересно, че е сенчеста и минава през гора. Посочи ни я и ни пусни по сами. И ходихме ние добър половин час. Леката пътека се оказа наравно корито на река. С неравни и хлъзгава камъни.
Вече бе превалил обяд и слънцето жежко печеше ли, печеше. Сянката може би в друга приказка участваше. Поне в нашата я нямаше. То и за да има сянка, говорихме си, до пътеката дървета следваше да има. И то не че нямаше. Но по-навътре бяха те, далеч от коритото-пътеката. И се изтощиха двамата ми спътника. И седнаха да ме изчакат под единствената сянка на паднало едно дърво. Обещах да побързам аз и драснах напред по камъните. И почти не отбелязвах неравностите им. Само дето пътеката на две места се разклони. И хващах аз по една от посоките. И не само до никъде не стигнах, ами вече не бях и сигурна дали изобщо в правилната посока вървя. Помислих си за уморените ми дружки и реших, че все нещо трябва да оставим за следващите. Върнах се и тръгнахме по „сенчестата лека“ пътека на обратно. Както отбелязаха спътниците ми, от началото до края ялови се оказаха обясненията и обещанията на водача ни. Поехме въздух и тръгнахме към градчето, едвам кривейки крака по неравните камъни под палещото слънце.
Изръшкахме, както се казва, забележителностите на Сиедад Виеха и се отправихме за пореден път към крайбрежието. При старите лодки но старите рибари.
Седнахме в едно от приказните заведения на брега на морето. Малко от разхлаждане и почивка имахме нужда.
И установихме признаци на по-сериозното туристическо присъствие в града. Английски превод в менюто. Разбира се, с него и неминуемото увеличение на цените. Наполовина по-високи бяха те от заведенията в Прая. Поздравихме се за пореден път , че макар в края на пътуването, все пак бяхме успяли да постигнем някакъв комфорт. Против волята на водача ни си платихме нощувка в хотел в Прая. И наред с топлата му вода и прекрасните му условия, осигурили си бяхме и по-ниските цени на ястията по заведенията на съвременната столица.
В Сиедад Виеха хапнахме по едно папая пред океанските вълни. Погледахме океана, осъзнахме, както каза Младен, че това са вълните на великия Атлантик. Дадохме си време да пообщуваме с океанските вълни. И хванахме такси за Прая.

