Поехме ние в онзи ден по улиците на Алжир и си припомних учудването ми от първата ми среща с алжирската столица в първия ден, в който пристигнахме от България. Тогава нямахме време да разгледаме, та останаха впечатленията из зад стъклата на микробуса, гледах и сега из зад същите тези стъкла и удивлението ми не само че не намаляваше, а растеше с всеки извинат километър. Движехме се по прави и чисти улици, а покрай тях се извисяваха високи и бели сгради. И не само бели, ами с добра архитектура и здрави и чисти фасади. И като казах архитектура, разказа ни Софиян по-късно, за архитектурата в старите квартали. А тук, по улиците на горния нов град архитектурата бе изцяло френска. Всъщност, усещането бе, че се разхождаме по улиците на Париж.
И бе това напълно закономерно. Съвремената територия на Алжир попада под френска власт през 1830 година, вследствие на блокадите на френската флота, започнали през 1827 година. От 1848 до получаването им на независимост целият средиземноморски регион на Алжир е администриран като неразделна част от Франция. Именно в този период са строени големите алжирски градове като Алжир и Константин, изцяло във френски архитектурен стил и изцяло в бяло, според тогавашната мода във френското строителство. И така приятна станала за живеене тази стара френска отвъдморска територия, че привлякла стотици хиляди европейски имигранти, познати днес като „пие-ноар“.
Като гледах колко европейски вид има градът днес, само можех да си представя колко ли величествен е бил някога.
Вечерта пътьом минахме покрай градската крайбрежва алея. По нея се разхождали вечер жителите и гостите на алжирската столица под множеството високи палми. От нея продължавали разходката си по търговската пешеходна улица на града, пълна с всякакви магазини, кафенета и будки за лакомства.
