През 1962 година алжирците отвоювали своята независимост от Франция и създали днешната си независима държава. И въпреки продължилото повече от сто години френско владичество, не успяло да повлияе то на религията и културата на местните, днес 98 процента от населението изповядвали исляма, а всички църкви, построени от французите, изключая 5 за цялата държава, били превърнати в джамии и към тях били пристроени минарета.
И ни поведе нашият водач Софиян по историята на стария град. Първата ни спирка бе до останките от стар форт, построен някога за отрана на града. До него имаше издигната бронзова фигура на мъж в мюсулмански одежди, за когото не можа да ни разкаже Софиян.
Поехме от там по тясна уличка с високи бели сгради и попаднахме в сърцето на стария град, тук е кипял някога животът на града. Тук кипял и днес, обясни ни Софиян, само че понеже се случихме в месеца за пост, не били така пълни улиците, както обичайно, спазвали повечето хора рамадан и стояли през деня по къщите си, хем да не хабят енергия в часовете за пост, хем да готвят за нощните си хранения.
А улиците бяха тесни и усойни и отвсякъде буквално ни затискаха високите бели постройки на жилищните арабски домове, построени от французите.
Водеше ни Софиян по тесните бели улици и ни разказваше как преди хиляда години на това място бил основан берберски град и близо три века се сменяли във владението му различни берберски династии, които управлявали територията със собствен емир (владетел). След тях се намесили на континента испанците и през 1302 година завзели островчето Пеньон на входа на пристанището на Алжир, така те създали търговски път между Алжир и Испания. Въпреки това градът останал сравнително малък. Нараснало населението му благодарение на заселилите се тук мюсюлмани от испанската област Ал-Андалус (Андалусия) през XVI век.
През 1510 година испанците, завзели много градове по африканския бряг, укрепили властта си и наложили мита върху търговията. И може би дълго щели да си събират митата, но нали били тръгнали не само да завладяват територии, ами и за души за духовенството си, речили да покръстват местното население. И не издържало то на подобен напор, и се обърнал през 1516 година алжирският емир Селим ибн Теуми за помощ срещу испанците към османския корсар Арудж Реис. Дошъл османецът и с жестокостта и безмилостността на османския ятяган прогонил испанците и, както ни каза Софиян „спасил от испанския крал цяла Северна Африка“. Е, убил и алжирския емир и установил своя власт над града, но религията била същата, та не роптаели много местните.
И от този османски период останали в града постройките с дървените чердаци. Имало си причина за използване на дървото. През 1716 година се разразило силно земетресение в града Алжир и повечето постройки рухнали. И оттогава строителството било насочено към това да издържат постройките на земетръси. Заради това и започнали строителите да използват дървото, да поема вибрациите по време на земетресения. А за да не го нападат никакви насекоми, го обработвали по някакъв си сложен начин. Използвали са дървото както за издигане на стените, така и за укрепване чардаците. С чардаците, пък, си удължавали горните етажи, за долните нямало място поради тесните улици. И днес чардаците на някои от къщите буквално едвам не се допираха по височините на белите къщи.
Когато дошли испанците в Алжир, заварили града напълно обезводнен, абсолютно никаква вода не е имало в старата Касбах. Тогава те привнесли своите системи за водоснабдяване от Андалусия, построили 5 аквадукта и множество градски чешми. И потекла водата по аквадуктите, разливала се в градские чешми и от тях се отправяла към къщите на хората, отнесена в най-различни делви и съдини. Постоянно растял броят на жителите на Касбах, растяла и нуждата от вода и постоянно били строени все нови и нови чешми. Така по време на османците, в стария град имало вече 2 000 чешми.
Когато дошли испанците в Алжир, заварили града напълно обезводнен, абсолютно никаква вода не е имало в старата Касбах. Тогава те привнесли своите системи за водоснабдяване от Андалусия, построили 5 аквадукта и множество градски чешми. И потекла водата по аквадуктите, разливала се в градские чешми и от тях се отправяла към къщите на хората, отнесена в най-различни делви и съдини. Постоянно растял броят на жителите на Касбах, растяла и нуждата от вода и постоянно били строени все нови и нови чешми. Така по време на османците, в стария град имало вече 2 000 чешми.
Ходихме по старите улички и не можех да спра да се удивлявам на размера на дворните врати. Нямало огради в старите арабски къщи, огромни стени се издигали над двора, за да не може никой чужд поглед на попадне в живота на семейството. А към красотата на вътрешния двор и къщата водела само една мъничка мъничка дървена врата. Някои от тях били заменени с метални в съвремието, но размерите им си останали.
А върху повечето врати откривахме ръката на Фатима. Този символ е особено популярен в арабския свят, само че тук го видях в малко различна форма.
За първи път за ръката на Фатима ни говореха в Тунис, по-късно я виждах из целия арабски свят. И различни легенди имаха различните народи за тази ръка, еднаквото бе, че тя бе ръката на Фатима, дъщерята на Мохамед и я изобразяваха най-често като разтворена длан, с разперени пръсти. Когато се носи като украшение, в средата на дланта понякога се поставя малко камъче, обикновено синьо, изобразяващо божественото око. В Тунис ни разказаха, че ръката за първи път се появила, когато Фатима, за да защити дома си от зли сили, потопила ръката си в боя и сложила нейния отпечатък върху входната порта. И от тогава така поставят разтворена длан до входните си къщи тунизийци, за да ги пази божествената дама от всяка лоша енергия. Някои народи вярват, че носенето на ръката на Фатима като амулет ще позволи да се предвидят лошите събития и да се предотвратят.
Друга символика й бяха придали хората от арабско племе нейде из моите пътешествия, бе за тях ръката на Фатима символ на покорството, търпението и вярата в благоприятното развитие на всяка лоша ситуация. И разказваха как съпругът на Фатима, в съответствие с ислямската традиция, довел в дома си втора жена. Заварил жена си Фатима да бърка яденето на огъня. Тя така се разстроила тя от решението на мъжа си, че изпуснала дървената лъжица и продължила да бърка кипящото ястие с голата си ръка, без да изпитва болка. По-късно мъжът на Фатима променил решението си и отпратил втората жена. Оттогава тази ръка на дъщерята на пророка Мохамед се превърнала в символ за защита и добър живот, а по-късно и в най-популярен сувенир за туристите.
На няколко пъти по време на пътуването ни в Алжир правеха връзки нашите водачи между юдеизма и исляма. Така и сега ни каза Софиян как същата тази ръка била известна и при евреите, само че като като Ръката на Мириам, сестрата на Мойсей.
Тук, по вратите на Алжир ръката бе изобразена като метална фигурка на ръка, само че не с разтворена длан, а събрана в нежно чукче, с което посетителите на дома да почукат на вратите на стопаните.
Покрачихме още по белите старинни улици на стария Алжир. Спряхме и пред мъжка публична баня, все още имало такива в града и с удоволствие ги посещавали хората. Само че не бяха отделни постройки, а се помещаваха в дълбочината на една от белите сгради по улиците. И едно от многобройните врати вместо към жилищен дом, отвеждаше към поредната обществена баня.
Друга врата ни отведе до друго интересно, къща, но каква. Целите стени по коридорите й и стълбите нагоре, че чак и тавана, бяха изрисувани с керамични плочки. Именно изрисувани бе думата, така невероятно бяха наредени керамичните късове, че съставляваха пъстра и весела картина. Пъстрите керамични картини красяха дори рамката на външната порта. А отрязъци от вестник във вътрешността на къщата съобщаваха на посетителите, че била някога къщата собственост на виден художник и той сътворил тази красота от дома си.
А освен по неизменно белия цвят на фасадите си, и по друго се отличаваха къщите на алжирската Касба, по кованото желязо на перилата на широките си веранди. До едно бяха украсени с нежни орнаменти, оцветени в нежно синьо. В същото нежно синьо бяха оцветени и дървените капаци по прозорците. И създаваше бяло-синята комбинация истинско усещане на средиземноморски град. Тази комбинация преобладаваше и по гръцките острови, и там хората варосваха в бяло къщите си и боядисваха прозорците и покривите си в синьото на морето.
Две от стоките приковаха вниманието ни, френските франзели, подредени в щайги и щайгите с пликчетата прясно мляко. Рязко ни върнаха в ранното ни детство, когато именно така се разнасяха и по нашите магазини хляба и прясното мляко. Скупчихме се да гледаме млякото в найлоновите пликчета, скупчиха се алжирските мъже, облечени в дълги бели роби с малки плетени шапки по главите си да гледат нас, чудно им бе какво толкова им гледат млякото белите туристи. Как да им обясним в каква носталгия ни бяха потопили и каква благодарност напъна гърдите ни, за целия път, който бяхме преминали до съвремието си.
Тръгнали по най-старите места на Касба, отведе ни Софиян и до първото училище, построено от французите. Виждайки отдалеч куполите върху покрива му, оприличих сградата на джамия. Да, засмя се Софиян, повечето сгради от онова време приличали на джамии, но малко от тях били истински храмове. Използвали по това време французите смесица от архитектурни силове и запазили в построените от тях сгради типично арабския стил като го примесили с подобния испански и сътворили множесто красиви постройки в стария Касбах.
След пазара ни изведе Софиян до крайните къщи, с изглед към морето. И там, до морето, бе построена някога най-старата джамия на Алжир с квадратно минаре с дантелени мотиви по стените му. Под него със сини керамични плочки бе украсена чешмата, на която миели краката си молещите се преди да влязат в джамията. А покривът й съставляваше няколко малки триъгълни покривчета, покрити с керемиди.
