Срещнахме се с Веси и Дани на летището в София, Мира вече беше отлетяла от Манчестър. Имахме си бордни карти от регистрацията „онлайн“, така че пропуснахме нарочните за това гишета и се отправихме направо към салона за излитащи. И нали уж за пестене на хартия и природни ресурси се измисли напоследък тази повсеместна „онлайн“ регистрация, не ни се получи подобна пестеливост. Взеха ни изпринтираните от нас бордни карти на ръкава пред самолета и ни изпринтираха техни. Но, твърде много бяха напоследък странностите на новото време, които ми бяха несвойствени, така че не отделих много време за размисли.
Натоварихме се в самолета и мигом се разпръсна служебното настроение, замени го веселото туристическо. Пълен бе самолетът с българи. И обяснимо, летището в Дубай бе пресечна точка на множество полетни маршрути и не бе рядко да се ползва този полет от сънародниците ни като отправна точка за последващите дестинации. И най-вероятно имаше и такива и този път. Но правеха впечатление доста голяма група. Така бяха весели и все на тема море и кораби им бяха закачките, та не се стърпях и влязох в контакт. И да, към круизните кораби бяха тръгнали. Имаше такива, които щяха да тръгнат към Абу Даби и да се качат там на друг круизен кораб, а част от тях бяха се отправили именно към нашия.
Плавно и спокойно тръгна полетът, плавно и спокойно премина и кацнахме по живо, по здраво, на летището в Дубай. Слязох от самолета, обсебена от спомена колко дълго минавах паспортен и вскакъв контрол преди няколко години на същото това летище. Всъщност, това ми бе първото истински дълго преминаване. Свикнала да излизам от летищна зона за най-много половин час, в Дубай това отне два часа и половина. То не бяха отпечатъци от пръстите, не бе снимане на ретината, не бяха въпроси пък къде и поради каква причина. И всичко това със скоростта на прословутото арабско спокойствие. Прескочи този спомен към вида на многото пътници само в нашия самолет и искрено се притесних дали изобщо ще успеем да стигнем в хотела преди полунощ. Още повече се засили притеснението ми, когато на един от ескалаторите видях огромната българска група. За радост, спряла ги беше водачката им с цел да се съберат с останалите, та им махнахме за поздрав и бързичко ги изпреварихме.
Летището в Дубай.
Споделих притесненията си с останалите и почти бегом застанахме пред зоната за паспортен контрол. А там и помен нямаше от тълпите туристи, които ме посрещнаха при първото ми пристигане. Имаше днес пред нас не повече от десетина души, имаше и достатъчно работещи гишета, така че набързо се предвижихме почти до първа линия. Посрещнаха ни служителите мъже, облечени в традиционните за арабския полуостров дълги бели роби и бели шаловете, сложени върху главите им. А за да не падат, имаше върху всеки шал двоен венец от черен гайтан. Повечето мъже си бяха оформили тънка арабска брадичка и посрещаха посетителите зад гишетата до огромните лъскави колони на летището.
Дойде и моят ред. И изключително бързо оформи паспорта ми служителят в белите дрехи. И помен нямаше от дългото разтакаване от преди години. Явно, множеството туристи, изсипващи се в града ежедневно, си бе казала думата и значително по-бързо работеха летищните служители.
Така бързо преминахме, че едвам успяхме да се включим в безплатната wi fi мрежа на летището. А беше важно, за да се сържем с Мира. Трябваше да е кацнала тя два часа преди нас и щеше да ни чака, за да тръгнем заедно към хотела. А докато ни чакаше трябваше да свърши нещо крайно полезно.
Нямаше никакъв алкохол в емиратствата. Всъщност, чела бях, че има, но в изключително скъпите барове и ресторанти. Чак такава цена не искахме да плащаме, но все пак беше хубаво да си пийнем по една чашка винце за добре дошли след дългия полет. Пътувахме само с ръчен багаж, така че никой от нас не можеше да пренесе каквато и да било течност над 100 грама. Но нали бюджетните ми пътувания ме бяха научили на какви ли не хитрини, приготвих се аз да купя една бутилка вино от летищната зона след кацане в Дубай. Там вече нямаше скенер контроли и без да я афишираме щяхме да си я занесем в хотела. Споделих това си намерение с Мира и тя с готовност пое грижата. Нали така и така ще ни чака около два часа, поне с това щеше да убие част от времето.
Излязохме от паспортен контрол и се свързахме по „Вайбър“, чакала ни до десетата колона в залата за багаж. Започнахме да броим колоните в залата и я намерихме насред бляскавите им тела. Прегърнахме се на дубайска територия. Зарадва се тя като ни видя, но леко объркване издаваше погледът й, не била купила вино. Намерила магазини, но такива били цените, че искала подобно решение да го взимаме групово. Групово, групово! Пристъпихме заедно към лъскавите щандове с алкохолни бутилки. И наистина, решение си трябваше да взимаме. Обикновено не бе скъп алкохолът в летищните зони, а много пъти се бях убеждавала, че и той, и козметиката, са по-евтини, отколкото в София. Е, не бе така в Дубай. Обикновените бутилки вино се харчеха за от 50 евро нагоре. Имаше и две по 28 евро, но на фона на другите ни се сториха съмнително нискокачествени. Пък и толкова пари за една бутилка, не се шегуваха емиратите с алкохола. Предлагаха го на туристите, щом толкова го искат, но му искаха подобаваща цена.
Не бе Дани любител на виното по принцип, та докато ние гледахме невярващо скъпото винено изобилие, намери той щанда с бирите. Съвсем по-поносима бе цената им, та грабна набързо един стек от няколко бири и в миг решението бе взето, наместо вино, ще пием по една бира тази вечер.
