Слязохме от метрото и тръгнахме по интернет картата на Дани, само той я беше активирал и имаше възможност да начертае маршрута до хотела. А нали бяхме направили схемата за поетапното активиране на останалите карти, ходехме ние послушно по него, напълно в синхрон с тукашните обичаи.
Не бе далеч хотелът ни от метростанцията, но походихме около 20-ина минути. И имаше прекрасни условия за това. Широки бяха булевардите, с много платна за движение в една посока и много автомобили побираха. Не им отстъпваха и тротоарите, достатъчно място бяха отредили строителите на новия град и за пешеходците. И не само те бяха уважени, имаше в единия край на тротоара специална широка алея за велосипедисти. Както щях да се убедя в следващите дни, такива алеи за велосипедисти и пешеходци имаше из целия град и не веднъж видях по тях да се возят хора на колелета. Не бе рядка гледката и на тичащи спортуващи граждани. А в онази първа нощ именно с алеите за колелета и пешеходци ни посрещна космополитният Дубай. А до алеите на две места в 20-минутната ни разходка видях и мини паркинг със заключени общински велосипеди. Имаше си нарочно табло до тях, чрез което можеше да се плати за ползването им. И чудесен начин за разглеждане на града би била една велосипедна разходка, даже четох, че именно такава и предлагат някои агенции. Можеше, разбира се, да се организира и съвсем самостоятелно. Не успяхме ние да си я спретнем, не остана време, но стои като бъдеща възможност.
Вървяхме в падналия мрак онази първа нощ и светеха мистично ограждащите ни отвсякъде небостъргачи. Подаваше се скромно пълната Луна из – зад високите им кули. И толкова много бяха, че чак не ги приемах за небостъргачи, а за нормални високи сгради. И нормално изглеждаха тук, сред всички останали, а усещането бе за разходка във филм от бъдещето.
Извивах си врата към високите сгради, възхищавах се на красотата им и си мислех как се живее на такава височина? Че бързи са асансьорите в сградите, не се съмнявах, така че бързо стигаха хората до апартаментите си. Но какво ли е усещането да прекарваш ежедневието си толкова високо? Дали изобщо гледаха през прозорците си и колко ли малки им изглеждаха хората по улиците? И дали изобщо ги виждаха? Следващите няколко дена щяха да ме убедят, че и от височината на 18 – етажния ни кораб хората на тротоара изглеждат като мравки, а от сто и някой си етаж на дубайските сгради сигурно и съвсем невидими си ходеха.
И друго не можех да не си помисля като гледах огромните светещи туловища, твърде близо яха един до друг. Сетих се как се укоряваме ние понякога, че новото строителство се извършва така, че няма въздух между сградите и се гледат съседите от прозорците. Ами, тъкмо такова бе усещането и тук. Не въздух, тук милимунди въздух нямаше. Огромно количество бетон и желязо бе струпано по улиците на Дубай. И в прозорците си гледаха съседите, само че на невероятна височина.
Вървях, зазяпана по височините и само си повтарях да не падна нейде, че небостъргачите високо, но и в краката трябваше да си гледам. Нейсе, оцелях, стигнахме до хотела. Поместен бе и той във висока сграда, то тук и нямаше ниски. Е, не съперничеше на най-високите кули, но естествено вписваше тялото си насред останалите бетонни чудовища. И като ще живеем в бъдещето, трябваше да му спазваме правилата. Бяхме си платили предварително за наетия апартамент. Само че не се оказа това достатъчно, поискаха ни на рецепция депозит от 200 евро. А тънкия момент бе, че можехме да го платим само в брой. И хубаво, че имахме, защото пишеше по туристическите форуми, че буквално навсякъде може да се плаща с карта и не си бяхме предвидили много хартиени пари.
Оказаха се те нужни и за друго. Пое пиколото на хотела куфарите ни още от входа. И не че имаше нужда, всичките бяха на колелца, но ги закара чинно до апартамента. Разбрахме се помежду си на български, че ще му дадем малък бакшиш. Имах аз монета от 2 евро, имаше и Мира монети паунди. Решихме, че паундът повече струва и Мира му подаде монетата. И не само че не остана доволен пиколото, ами чак се разсърди. Само в хартиени пари приемал бакшиш, и то от 5 долара нагоре. Дойде момента да се поразим и ние. Имах долари в хартиени пари, но най-малката копюра бе 20 долара. И може и да бе обичайно за пиколото в Дубай, но все пак бе извън финансовите ни представи подобна сума за свършване на напълно ненужна работа, така че му предложихме още веднъж монетите и като отказа му благодарихме за услугата по докарването на куфарите на колелца.
Чудих се следващите няколко дни какво ли е обзавеждането в огромните сгради от бъдещето. Никой не ни покани на гости и не успях да видя истинско местно обзавеждане, та задоволих любопитството си с обзавеждането на нашия хотелски апартамент. Две спални с по две големи легла, всяка с баня и тоалетна. Просторни бяха стаите не само на ширина, а високи бяха и таваните им и създаваха усещането за свобода. Имаше във всяка стая по един красив гардероб от две части и нощни шкафчета. Извън спалните имаше си апартамента и така наречения хол, заради него го бяхме наели, да седнем заедно и да планираме следващите си дни и вечери. А в хола имаше голям удобен диван и малка секция с телевизор срещу него. Телевизорът не включихме, свързахме се, обаче, всички в интернет мрежата. Нали за тази вечер бяхме оставили чертаенето на плановете за поход по забележителностите за следващите дни, а и наемането на място за нощувка за последните две нощи в Дубай, зарови всеки от нас трескаво в телефона си.
Начертахме планове колкото успяхме и захванахме с последния въпрос, сутрешното ставане. Имахме половин ден до качването на кораба и мислехме да се разходим по Марината на Дубай, че и до новия палмов остров да отидем, ако остане време. Нетърпелива бе Мира и отсече: „ Ще станем в 7 часа и в 8.00 ще тръгнем“. Погледнахме я ние с невярващи погледи. Погледна ни и тя на свой ред и като срещна изумлението в очите ни попита „Сега колко е?“ Погледна телефона си и изумено изрече: „1.00 часа“, неусетно бе минало времето сред ровенето за бъдещи забележителности. „Да“, продължи тя, „Няма да станем в 7.00 часа“. Разбрахме се да става кой когато иска, но в 9.00-9.30 ч. да сме готови за излизане. И както се разбрахме, така се прибрахме по стаите си. А когато угасихме лампите в хола забелязах аз, че стените на нашата стая са всъщност стъклени. И плътно бе наистина стъклото, но само това го делеше от коридора и хола. Интересно решение, както се казва.
Хвърлиха ме стъклените стени в спомени за Сингапур. И там имахме стъклени стени, само че още по-особени бяха те. Четох при организацията на онова пътуване, че поради малкото място местата за настаняване в Сингапур били истински скъпи. И бях намерила насред обещаваната скъпотия стая с доста прилична цена. А когато влязохме в стаята разбрахме уловката. Че не бе голяма стаята, очаквахме, така пишеше по форумите. Че насред тясната стая имаше сложени две тесни легла също не ни учуди. Учудването настъпи когато видяхме тоалетната с банята. А тя бе на доста видимо място. Подредили я бяха строителите до самите легла. И дори това нямаше да е толкова особено, ако не бяха стените й стъклени. И не плътни като в Дубай, ами просто стъклени и напълно прозрачни. И се оказахме в малка стая с още по-малка стъклена кутия за баня с тоалетна. Както се оказа, всичко се преживява, но странностите на строителните решения не спират да ме удивляват.
