И беше зимата на декември месец на 2015 година.
Кацнах в Сингапур след Индонезия и Филипини. В столиците и на двете държави ме бяха впечатлили огромните небостъргачи. Всъщност, не точно съществуването им. Явно в Азия се хвърлят пари. Впечатли ме това, че част от тези небостъргачи вече бяха поолющени. А другото впечатлително беше, че същите тези небостъргачи са построени до и между най-разнообразни стари, ниски и напълно излющени къщи и сгради. Някак странно измежду ниските съборетини изведнъж се извисяваше по някой бетонен гигант.
Именно заради видяните толкова много небостъргачи по пътя, сингапурските в първия момент не ме впечатлиха особено.
Въпреки това ме глождеше едно странно чувство, че има нещо различно. На пръв поглед – небостъргачи като небостъргачи. Високи, бетонни. Огромни МОЛ-ове. И те като навсякъде. Просто плъзгах погледа си върху тях. В крайна сметка, имах време през изминалите две седмици да им се нагледам.
Колкото повече вървях по улиците на Сингапур, обаче, толкова повече завладялото ме странно усещане се избистряше. Наистина небостъргачите бяха като навсякъде. Но тук те бяха изключително чисти. Подредени. И най-важното – покрай тях нямаше и помен от каквито и да било стари порутени постройки. За разлика от Малайзия, Индонезия и Филипини, явно в Сингапур са изринали всички остатъци на предишната мизерия. И са започнали строителство на чисто. Това личеше по всичко. Имаше огромни, прави улици с по няколко платна. Сградите бяха подредени. Между тях имаше градинки. И навсякъде беше изключително чисто. За първи път в азиатското ми пътешествие придобих усещане за ред и чистота. И тогава си дадох сметка, че за първи път виждам толкова много пари да са похарчени с толкова много вкус. На цялата тази небостъргаческа показност, нямаше нищо претрупано, или кичозно. Всяка сграда изглеждаше стилна.
