Обичайно за моите пътувания, часове преди да тръгна съм зарината с работа, така беше и този път. Добре че полетът освен че беше в ден неделя, отлиташе в късните следобедни часове, та успях да изтичам и да си накупя всички останали малки дреболии. И, строена и стъкмена, се подредих на мястото на срещата на летище София. Съвсем след малко се събра и цялата група. Оказахме се общо шест души с дамата водач. По пътя към летището си мислех колко ще ми е интересно да ги видя останалите, чак не можех да повярвам, че има на света и други хора от моята луда група, които да искат да отидат в Алжир. И ги видях, до един пътували, до един жадни да видят различното. Сигурна бях, че с хора, които са тръгнали за подобна не само екзотична, ами и леко съмнителна дестинация в съзнанието на хората напоследък, не може да не се сработим. И се оказах права, получи се от нас шестимата прекрасна група и си подарихме взаимно прекрасно пътешествие.
Първият ни полет ни отведе от София до Рим, италианската компания ИТА предлагаше най-евтините полети до нашето желано място в онзи момент. След два часа престой се качихме на самолета за Алжир. И както се бях приготвила да подремна дълго и напоително, така се оказа, че полетът е всъщност с продължителност само от час и половина. Не беше пълен самолетът, за разлика от този до Рим, в който нямаше и едно свободно място, към Алжир пътувахме в наполовина пълен салон. И неминуемо тук започна запознанството ми с местните. Не ме учудиха с вида си, красиви и сравнително бели араби, мъжете с типичните леки бради, а дамите със забрадени коси и дълги шлифери. За радост, нямаше нито една с покрито лице. И си се движеха и си говореха помежду си както навсякъде по света.
Качих се хубаво аз на борда и започнаха да ми минават едни мисли и спомени. Прелитаха един по един спомените ми от изминалото през 2011 година пътуване до Мароко. Там ни поведе един никак неумен мароканец, който се оказа, че не знае ни пътищата, ни изобщо каквото и да било. И се спретнахме ние шест души от родината и ни вкара той нас шестимата, барабар със себе си в една лека кола „Тойота корола“ и така, натъпкани до безобразие борехме пътищата на Мароко. А дотам не ги знаеше мароканецът, че постоянно ги бъркаше, което неминуемо водеше до всекидневните ни закъснения.
Така се случи и в деня, в който трябваше да прекараме в пустинята. На 40 км от границата с Алжир бяха изградили мароканците няколко хотела, а за да могат автомобилите да ги достигнат, до тях бяха изградили по една каменна пътека. Само че окъсняхме както винаги и нашият неумен шофьор не успя да намери пътеката и реши да влезе с Тойотата в пясъците на пустинята. Затънахме, разбира се, шофьорът даде мръсна газ в опит да излезе от пясъците и потънахме в тях съвсем категорично. Мъжете слязохо от колата да видят какво могат да направят и в този сюблимен момент сякаш Провидението ни изпрати два джипа. Паркираха се джиповете до нас и наизлизаха от тях несметно множество арабски мъже. Посрещнахме ги като освободители ние и като такива се представиха те изначално. Влезе един от арабите в купето, огледа наличните женюря – цели четири броя бяхме накацали вътре, рече нещо на арабски, поклати одобрително с глава и се върна при останалите. Започнаха араските и българските мъже с дружни сили да откопават машината ни и я откопаха, в интерес на истината, че и до каменната пътека успяха да я избутат. И тъкмо вече да изпаднем в бурна благодарствена радост и да ги закичим с благодарствени усмивки, вмъкна се онзи същия одобрил ни арабин в купето, седна на шофьорското място и запали двигателя. Провикна се нещо на арабски към събратята си и потегли с нас.
Една от дамите ни бе омъжена за либиец и владееше арабски почти до съвършенство. И след като чула репликите, наместо да ни ги преведе, единствено ни каза „Момичета, виждате, че мъжете са много пияни. Искам само да си мълчите!“
От това изречение нататък времето придоби собствен самостоятелен живот. Дори не мога да определя дали се забърза, или просто спря. Като на забавен каданс в онзи момент пред погледа ми минаха нашите български мъже зад автомобилните стъкла. Благодарността в очите им в един миг се смени с объркване при потегляне на автомобила. Тръгнаха към него, но бяха изблъскани от останалите араби. Започнаха да си посягат, арабските мъже изтласкваха нашите от каменната алея. А ние вече се движехме с автомобила и арабския водач.
Дали веднага, или по-късно, но дойдоха от към пустинята още някакви джипове. От тях слязоха още някакви мъже. И имаше бой. И на последващите въпроси на приятелите ми – Ама кой посегна?, Кой се би?, Ножове имаше ли?, Огнестрелни оръжия имаше ли? – Мога само да кажа: Такъв ступор не бях преживявала. Просто чувах боя. Усещах боя. Но ясен спомен за поредност и брой на ударите нямах.
Помня, че след мелето се отвори шофьорската ни врата, някакви ръце измъкнаха арабския ни шофьор. После някак нашите си мъже се настаниха при нас и явно сме потеглили, защото следващият ми спомен бе как седим на едно диванче. И след осъзнаването ми се оказа, че това диванче е в хотела. И ние сме на топло. И сме спасени. Сипаха ни чай. После топла крем супа от леща. И след толкова много топлина телата ни започнаха да се връщат към жизнения си цикъл. Явно изпратиха и някакви сигнали към мозъка, та и той се събуди. И започнах да чувам.
А говореха собственикът на хотела и нашата дружка-арабска невеста. Обясни ни собственикът на хотела как имало много неприятни групировки сред алжирците, които се занимавали с отвличане на хора в този район, близо до държавната им граница. И били много пияни и много напушени с хашиш. И като ни видяли какви сме безпомощни бели туристи, лесно решили да ни приберат. Какво щели да ни правят? Е, първите няколко дена, ясно какво. Все убави женски бяхме, бели и високи, достатъчно. Пък по-нататък, или оставаме в нечия палатка и отпочваме да раждаме, или бой и такова. Потвърди думите на домакина ни арабско говорящата ни дружка. Чула тя какво ни готвят и, слава Богу, не ни го сподели. Че какво можехме да направим? Освен да се изрепчим чисто по европейски и да изядем по един здрав пердах още там, чисто по арабски.
Продължи да ни разказва мароканският ни домакин, че като знаел за тези недобри хора, мотаещи се с лоши помисли тъдява, веднага след като нашият шофьор му се обадил посред тъмата и му казал, че вече сме наоколо и търсим хотела, той наредил на няколко души от своите хора да се качат на покрива на хотела и да ни гледат с бинокли. Качили се те и видяли нашия автомобил, видяли и алжирските джипове. Набързо схванали неведнъж повтарящата се ситуация и мигом отправили към нас няколко джипа с арабски мъже, които именно се биха с алжирците и които всъщност ни спасиха.
Колко много благодарности изсипахме на собственика на хотела, дори не мога да опиша. Само помня как все по-безпаметно седяхме и премисяхме какво е могло и какво беше станало. Не си помня точно мислите. С по-празна глава и пълно със страх сърце не бях се усещала.
Двама от спътниците ни съставляваха щастливо семейство. И няколко дни по-късно, на летището на път към дома, си върнаха спокойствието и съпругът отправи към съпругата си закачлива закачка: “Айде ма жена, какво толкова, като те отвлекат? Ще си почина три години и ще дойда да те взема“.
Погледа го тя, па му отвърна в същия стил:“Три години, четири деца….“
Това си спомнях докато летях към Алжир и леко взе да ме обхваща страх. Представях си колко е страшно и мръсно в Алжир и колко са страшни и опасни хората. Усетих в този миг допира на самолетните колела с бетона на пистата и оставих лошите си спомени. Кацнахме по живо, по здраво. Поздравих се аз мислено с добре дошла в 132-та ми държава и не можах да прогоня мисълта, че идвам в държавата, в която не бяха успели да ме довлекат насила някога. Изпратих цялата си миролюбива енергия към алжирци и се помолих да мине добре и безпроблемно пътешествието. И, слава Богу, именно така се и получи.
