И още с първите крачки на алжирска земя се уверих, че именно така и ще се случи. Всъщност, това, което ни бяха дали от алжирското посолство бе не точно виза, а някакво разрешително за виза, нея предстоеше да си я изкараме на място. Спомних си колко дълго преминава паспортния и митническия контрол обикновено по тези георгафски ширини, а часът бе 1 и 05 след полунощ и всички искахме да попаднем максимално бързо в леглата. Спомних си и че нямаше никак много пътници в самолета, та се породи надежда да не се забавим чак толкова много.
Още с появяването ни пред паспортните гишета към нас се насочи униформен служител. Видял, че сме туристи и ни попита дали ще искаме колективна виза. Пое ролята си Мария и потвърди, че именно такава искаме да е визата ни. Тогава нямало нужда да се нареждаме на опашката, дадохме му паспортите и разрешителните си и след като ни покани да седнем, се отправи нанякъде. И се започна една униформена суетня. От различни страни се появяваха още и още униформени и всеки по нещо ни питаше и всеки с по нещо искаше да ни услужи. Един ни насочи да попълваме емиграционните си карти, друг ни премести да седнем малко по-надясно. Появи се не след дълго и човекът, събрал паспортите ни, преведе ни по неведоми причини два пъти зад кордончетата пред гишетата и съвсем не след дълго ни раздаде по един паспорт и връчи на Мария листа с груповата ни виза. И всичко това извърши с толкова радост и усмивки, че съвсем се изпариха и малкото ми останали притеснения. Прочете Мария критично листа и добре че го стори. Всичкото й беше хубаво на груповата ни виза, само че ни посочваше за полски граждани. Извини се искрено униформеният, отиде пак до някъде и буквално след две минути се върна с коректно изписаното ни гражданство. Събраха се в този миг и останалите сеутящи се граничари и с много усмивки и пожелания за добре дошли в страната им, ни насочиха към багажното отделение.
А докато чакахме да бъдат обработени паспортите ни, се заплеснахме с Албена по табло със сменящи се картини в салона на летището. И както се наслаждавахме на планините на Перу и оризоите полета на Азия, изведнъж пред погледа ни се появи до болка познатата снимка на нашия си роден Родопски Дяволски мост. Или и тук знаеха за него, или сменящите се картини бяха подбрани след световните забележителности, в които авторите бяха включили и нашата красота, но се почувствахме наистина добре дошли в Алжир.
С широки усмивки се насоихме към багажното отделение, взехме си куфарите и се оказахме в салона за пристигащи само 30-40 минути след кацане. Както се казва, преминахме границата за норматив. А и по-приятно и радушно посрещане май не бях преживявала. Е, освен в Грузия, където граничният полицай ми подари и малка бутилка вино.
Веднага след изхода ни чакаше и алжирския ни водач, Зино. Посрещна ни и той с добре дошли и ни поведе към микробуса, с който щяхме да пътуваме в следващите няколко дни.
Късно беше вече времето и уморена поех по Зино и изведнъж се спрях, изпълнен бе въздухът с неверятния мирис на жасмин. Усмихнах се широко, добре дошла в арабския свят, си пожелах. Същият този мирис ме следваше неизменно в Мароко, жасминът ни посрещна и в късната алжирска нощ.
Хотелът се оказа на 20-ина минути от летището. Нямаше трафик в късната нощ и стигнахме безпроблемно. Разказа ни Зино по пътя, че идваме по време на техния мюсулмански пост, през месеца рамадан. Поради това всички заведения и повечето магазини в цял Алжир били затворени, предполагал рамадан да се въздържат хората от храна и напитки от изгрев до залез. И се хранели, наистина, след залез, само че рядко сядали по заведения. Не успяхме да се притесним дали пък няма да срещнем трудности с изхранването си, и побърза да ни успокои Зино, че е предвидил за нас не само късни закуски в хотелите, ами и отворени ресторанти по туристическия ни път. Разбрахме се да си дадем време за почивка и да тръгнем в 9.30 часа на другата сутрин и успокоени и снабдени с по няколко малки бутилки вода, се отправихме към хотелските си стаи.
