Слязох сутринта на закуска. Дали защото случихме Рамадан и, практически, платата с храната бяха изнесени само заради нас, никак не страдаха те от излишества. В общи линии, нарязани ягоди, парчета портокал, ситно ситно нарязани домати и крастаици, два вида тестени нещо си, маслини, варено яйце (последното останало за мен) и сиренца от кутия. Както щеше да се окаже в часовете занапред, и добре че се случи именно такава закуската, че на фона на обилните обяд и вечеря, които ни предстояха, ако бяхме започнали от закуска, никак нямаше да е приятно преживяването за телата ни.
И така, след леката закуска, се качихме на микробуса и потеглихме към Типаса, останките на древен римски град. Случих се през този ден на предната седалка на буса и придобих щастието да си снимам през предните панорамни стъкла на автомобила.
Нищо не бях видяла снощи, така бях уморена от късния полет. И днес ме свари напълно неподготвена алжирската столица. Гледах притихнала няколко минути и току снимах с апарата си. И сякаш ми прочете мислите Зино, па рече, че французите били построили някога градът. И да, именно това се оформяше в главата ми, че твърде европейски ми изглежда белият алжирски град. Високи бели сгради се извисяваха отвсякъде покрай тесните и по-широки улици, на по няколко етажа бяха всички, и жилищни, и административни. Не стига че високи, ами и красиви, с премерено премислени архитектурни елементи, стегнати и подредени. И всичките се издигаха в един единствен цвят, белият. Отвсякъде ни обграждаха белокаменните постройки на Алжир, едноименната столица на държавата Алжир.
Продължи да чете мислите ми Зино и ме попита какво съм очаквала, когато съм тръгнала за Алжир. Не му предадох пълните си мисли. За да съм честна, очаквах доста неприятна мизерия, малки и занемарени жилищни сгради, много мръсни и прашни улици. Обичам арабския свят и култура и затова така неистиво искам да обикалям из селенията му, а към Алжир бях тръгнала и заради останките от Римската империя. Но за да ги видя, се бях приготвила да изтърпя голяма доза мръсотия и мизерия. А ето че ме посрещна чистота, ред и истински европейски град. Това отвърнах на Зино, че не съм очаквала чак такава красота.
На Алжир (едноименна бе столицата с държавата) предстоеше да обърнем по-сериозно внимание през последния ни ден, преди среднощния ни полет. А днес потеглихме направо за Типаса. И не свърши чистотата и подредбата със столицата, продължиха да са прави и чисти улиците, продължи да е здрав и лъскав асфалтът върху тях. Продължиха да ни срещат красивите нови жилищни постройки.
Така в края на града се издигна срещу нас цял комплекс от високи и нови жилищни блокове. И обясни Зино, че това бил нов квартал в покрайнините на столицата. Тук била оформена индустриалната му зона и в този квартал си купували жилища работниците в зоната. И видно от множеството паркирани пред блоковете автомобили, напълно населени си бяха блоковете. За кипящия живот зад стените им говореше и проснатото пране навсякъде по терасите.
Излязохме съвсем от града и поехме по трилентовата магистрала. Изпратиха ни цяло множество полицаи, в синьо бяха униформите им и бяха буквално навсякъде по пътното платно. На много места именно наличието им образуваше задръстване, защото минаваха автомобилите покрай тях с изключително ниска скорост, а някъде самите полицаи си стояха насред пътното платно и предопределяха ниската скорост на участниците в пътното движение, че иначе имаше опасност и да ги отнесат. Постоянно следяли за реда служителите на закона, постоянно било и присъствието им. Дори се случвало, при това достатъчно често, да минават сутрин по хотелите и да проверяват кой е настанен по стаите. Съвсем отскоро се отворила държавата за света, до скоро била подложена на самоизолация, организирана от военен режим. Така голяма била престъпността и опасността от терористични атаки, че не позволявали управниците на никого нито да влезе, нито да излезе. Не ми стана точно ясно как, но някак бяха успели да се преборят с всичките си опасности и днес Алжир бил напълно безопасна и сигурна държава. Можело да се върви по улиците спокойно и без напрежение от неизвестни нападения.
Нямаше полицаи по магистралата, но въпреки това всички автомобили спазваха определена скорост. То имаше и знаци, определящи лимит от 80 км/ч., а на места 100 км/ч и 120 км/ч. И никой не разсъждаваше, че е излишно това ограничение на тази трилентова магистрала с нов асфалт, караха си водачите с позволената скорост, даваха мигачи при изпреварване и изобщо, спазваха правилата за движение по пътищата.
