Качихме се на борда за последната ни корабна вечер. Традиционно, намерихме на оправените си легла листовка за дейностите на борда. Към нея имаше днес още две. Едната представляваше сметката за направените ни разходи, а другата повеляваше, че в 8.00 часа на другата сутрин трябва да освободим каютите си и в 9.10 часа да бъдем в театъра, за да ни изведат организирано от кораба. Повеляваше листовката също, че следва да си оставим багажа пред каютата още вечерта, за да могат да го извадят на брега поетапно корабните служители. И го вадеха те прец зялата нощ, шумно и напоително, но това предстоеше. За сега изучавахме листовките. Тази с правилата за напускане схванах, с нея нямаше проблем. Проблем съзрях в другата, тази, показваща направените от мен разходи по време на пътуването. В нея бяха включени трансфера, който платихме в Бахрейн, билета за автобусите „хоп он хоп оф“ в Дубай и Абу Даби и цената на допълнителното представление в Салона „Карусел“, което бяхме посетили. И дотук бяха ясните разходи. А най-хубавото бе, че независимо че при всеки харч регистрирах само моята карта, разхвърляли бяха разходите наполовина и в двете ни сметки с Веси. Имахме начислено във всяка една от сметките и по 1 евро.
Застана пред нас в театъра, преди вечерното представление, преди две вечери една дама и ни съобщи, че била служителка от фондацията на MSC. И се занимавала тази фондация с опазване на природната среда и подобни, иначе прекрасни дейности. Помоли ни всеки от нас да дари по 1 евро. Не било нищо за нас, но много щяло да бъде за работата на фондацията. Не обичам, честно казано, да спонсорирам подобни абстракти структури. Като пряк наследник на бае Ганя, обичам да виждам къде отиват парите ми и да съм сигурна, че не потъват за скъпи облекла, автомобили и пътувания на някакви си там служители. Затова, когато реша да даряват, купувам дрехи и хранителни продукти и ги доставям директно на нуждаещите се. Но не бяха съгласни с мен служителите на фондацията MSC, та за всеки случай вече ми бяха взели едното евро, което принципно ме бяха помолили да им дам. Вярно, пишеше, че мога да се откажа от неговото даряване, заради което, обаче, трябваше да попълня специален формуляр, който съм щяла да получа на рецепцията на кораба, след като изчакам чинно вечно съществуващата там опашка. Все пак, рецепцията бе една, а хората на борда хиляди.
Не рачих да си причиня подобно нещо за едно евро и реших да загърбя принципите си в този конкретен случай. Наложи се, обаче, все пак да изтърпя опашката. Едното евро лесно можех да го преживея. Само че се мъдреше в сметката ми значително по-голяма сума и за разлика от недоброволно дареното евро, възлизаше тя на доста по-висока сума. Съобщаваше ми белият лист, че дължа едни 69 евра за нещо, което съм похарчила на втория ден от качването ми на борда. И колкото и дълбоко да се замислях, не можех да се сетя какъв ли можеше да бъде този харч, та се отправих към рецепция.
Изпрати ме редът ми при доста незаинтересована служителка. Опита се тя да ме убеди, че това била цената на представлението в салона „Карусел“. Да де, рекох, само че аз ходих на него в предпоследния корабен ден и струваше то 15 евро. И както и да го смятам, не можех да докарам интересно оформената сума от 69 евро. Направи още два неуспешни опита служителката да ме убеди да се откажа от спора и след като настоях твърдо, че не дължа този разход отвърна, че щяла да напише електронно писмо до, не уточни точно до кого, и да съм проверяла след няколко часа да видя какъв ще да бъде резултата.
Хубаво, друго не можех да направя. Освежихме се с по един душ, сложихме корабните рокли за последно и се отправихме към вечеря. А след нея бе време и за последното ни представление в театъра и натам се отправихме. Вярно, че се бяха сбогували снощи с нас и трупата, и висшият екипаж на кораба, но имаше обявено представление, така че длъжни бяхме да проверим.
И наистина имаше, в нощта на престой в пристаниещто на Дубай, се изправи пред нас певица в лъскав гащиризон. Не успя да направи бляскаво представление, на каквито бяхме свикнали. Нямаше балет и дим покрай нея, но имаше прекрасен глас. И ни подари 45 минути музикална разходка по известните световни хитове.
Благодарихме на певицата с аплодисменти и побързахме за последното ни представление на сводестия таван пред театъра. А там нямаше представление, редуваха се лицата на целия обслужващ персонал. Наместо ние тях, те аплодираха нас и се сбогуваха с нас с аплодисменти.
Благодарихме им мислено и тръгнахме на последна разходка по бляскавата търговска улица, слязохме по извитата лъскава стълба на централния бар и се отправихме отново на рецепция. Изчакахме новата опашка и когато ни дойде реда застанахме пред нова служителка. Онази от преди малко вече я нямаше, явно я бях хванала в края на смяната й и заради това ме бе отсвирила така нелюбезно. Оказа се, че никаква не я бе свършила, та просидяхме едно немалко време, докато новата служителка се обажда, извършва „двойните“ проверки и цъка по клавиатурата на компютъра. Много дейности извърши, дамата, но в крайна сметка каза, че ми отменила този така и неизяснено от къде появил се разход.
Доволни от постигнатия успех, отидохме до машините за плащане. И това трябваше да свършим преди последната ни сутрин. А за да е сигурна корабната управа, че след като си платим, няма да им изпразним мини бара в каютата, любезно бяха заключили малкия хладилник в каютата. Малко нелюбезно ми се стори, но пък може би опитът им бе показал необходимостта от подобни мерки.
Сетих се как преди няколко сутрини, когато акустирахме в Доха, видяхме качващи се на закуска група пътници с куфари. Явно щяха да слизат вече, това бе краят на техния круиз. А по действията им по-късно разбрахме, че явно искаха да изнесат поне половината храна от бюфетите на ресторанта. Напълно спокойно и безпардонно извадиха едни огромни кутии и започнаха съсредотоено да ги пълнят с най-различни манджи.
Шегувахме се оттогава, че е крайно необходимо и ние да се снабдим с подходящо количество кутии, че да изнесем яхния и риба за следващите два дни. Не го направихме, разбира се.
В последната ни нок на кораба за последно се качихме от рецепцията на петия етаж по извитата лъскава стълба на централния бар до седмия етаж, прехвърлихме се след това на другите стълби и се отправихме към откритата палуба на открития басейн. В покой бе корабът, акустирал трайно на пристанището в Дубай и не бе дошъл вятърът от пътуването ни в морето. На спокойствие изпихме по една чаша вино и се отправихме към каютите. Вече бяхме получили последния си корабен лист и ни съобщаваше той, че трябва да освободим каютите до 08.00 часа, а в 09.15 ч трябваше да сме в театъра, за да напуснем кораба заедно с други хора, определени в нашата група за напускане. Дани и Мира приготвиха куфарите си пред каютите и ги свалиха през нощта неуморните корабни работници. А ние потънахме в последния си корабен сън.

