С последни усмивки и благодарности за престоя ни ни изпратиха служителите на круизния ни кораб. Вметна един от тях „До скоро виждане“ и излязохме на пристанището. Куфарите бяха вече подредени там, взехме ги и поехме към изхода. Нямаше метро до пристанището, така че единственият ни вариант бе превоз с такси. Имаха право да взимат пътници от пристанището само една такси компания, тази на правителството. Боядисани бяха покривите им в червен цвят, а цената се определяше от изминатите километри. Не бяха много скъпи такситата в Дубай, още повече, ние деляхме цената на четири.
Качихме се в таксито три жени и един мъж. И въпреки че мъжът седеше на задната седалка, към него се обърна шофьорът, та запита „За колко време сте в Дубай, сър?“. Развеселихме се, подкачихме Дани, че е на пътуване с трите си жени, ами къде е оставил четвъртата, явно да гледа къщата, че и децата трябва някой да наглежда.
А докато се шегувахме, показа ни шофьорът една яхта а пристанището. Това била онази яхта Дубай, собственост на владетеля на Дубай, Шейх Мохамед бин Рашид ал Мактум. Най-голямата била в пристанищата на ОАЕ. По дължината й от 700 метра били изградени 8 палуби.
И нормално бе да е така, най-богатият мъж в Дубай бил Шейх Мохамед бин Рашид ал Мактум, негова собственост били и двата палмови острова в Дубай и множество други имоти по целия свят. Но не го покварило богатството, останал си така духовен, както бил. И много мъдри слова изговарял, че ги обличал и в рими. Не забравял никога корените си, обичал да язди и се явявал често по състезания, че и няколко титли бил спечелил. Обичал също сам да си шофира автомобила. И го правел, което дубайци приемали за доказателство за безопасността на града им.
Подминахме яхтата на емира и се върнахме на разговора за такситата и превоза в Дубай. Разказа ни шофьорът, че трамваят си оставал най-евтиното превозно средство, защото имал фиксирана цена независимо от дължината на превоза. Малко по-скъпо било метрото. Таксуват машинките една първоначална цена и в случай, че пътникът излезе в същата териториална зона, остава тази цена. Но ако премине в друга, се начислявала допълнителна цена. По същия начин се определяла цената и за автобусния превоз, съобразно крайната дестинация и отдалечеността й от мястото на тръгване. Най-скъпи, но и най-удобни си оставали такситата. Имало няколко компании таксита и автомоилите им се различавали по цветовете на таваните им. Нашият бе с червен таван, собственост бе компанията на правителството и само те имаха право да извозват пътници от пристанището към града. Наобратно можеше да ни върне всеки. А имало и особени таксита, предназначени само за жени и майки с деца. Те се разпознавали по розовия покрив, а особеното било, че дори шофьорите били жени. Това били разликите, а приликите били в луксозността на автомобилите, извършващи таксиметрови превози. Погледнах автоматично волана на нашия и видях логото на „Лексус“. Ахнах чак от почуда, „Лексус“ за такси. Усмихна се водачът ни, обичайно било, така както полицаите управлявали Порше, Астин Мартин и Мазерати. И много бързи и ловки били, но слава Богу, почти нямало престъпност, та рядко се виждали да прелитат по градските улици с включени светлини. Продължи шофьорът разказа си и ни каза, че все повече напоследък набирал популярност и още един и още по-нов начин на таксиметров превоз. На който му е бавно, или не му харесва автомобил, можел да си наеме такси-въртолет. Спрях да се учудвам. Само в главата ми изникна идея за заглавие : „ДУБАЙ – там, където полицейските автомобили са Порше, Мазерати и Астин Матин, а такситата са Лексус, разбира се, когато не представляват въртолет“. Нямаха стигане тези хора, но си го бяха постигнали, дано добре да им се случват нещата и за вбъдеще!
Върнах се към разказа на шофьора ни и чух как обясняваше познатото ни вече, че всеки автомобил си има посттерминал и дава възможност за разплащане с карти. Това било задължително оборудване според действащия им закон и го спазваха до такава степен, че в случай, че не работел някой от посттерминалите, имали право пътниците просто да слязат без да платят.
Работеше машинката на нашия шофьор, остави ни до хотела от другата страна на канала и слязохме. Колективно онзи ден бяхме решили да изберем нескъп хотел и се оказахме в индийската част на Дубай, в старата му част Дейра. Посрещна ни миризма на къри и индийска музика. В същия стил бе декорирано и фоайето на хотела. Индийци бяха и служителите му. Разпозна една от тях резервацията ни, но ни съобщи, че настаняването може да се случи след 14.00 часа. Нямала нищо против да ни настани и по-рано, но нямало още почистени стаи. Бяхме се приготвили за такъв вариант, все пак беше още 10.00 часа сутринта, оставихме куфарите си на рецепция и драснахме навън.
