През старите сукове с лодка дао по канала на Дубай.

Хотелът ни се намираше малко по-навътре от централния канал в Дубай. А точно от другата страна на канала бяха старите пазари и две бедуински селища, „Heritage“ и  „Бастакия“. Всички искахме да ги видим, така че тръгнахме натам. А пътьом щяхме да минем покрай пазара за злато и пазара за подправки. Пазара за злато преминахме по-бързо, нямахме намерение да купуваме бижута. Оказа се, че твърде много хора са дошли именно с такова намерение, пълни бяха магазините и се виждаше, че реално се извършват продажби. Бях чувала, че златото в Дубай е по-евтино и имаше, в интерес на истината, доста красиви бижута, изложени по витрините. А насред гривните и пръстените се отличаваха цели шапки и хиджаби, изработени от злато. Фино бяха изработени и изглеждаха доста  красиви.

Представляваше всеки един от пазарите тясна уличка с дървени павилиончета. Имаше си всяка уличка дървена арка – покрив   и създаваше тя усещането за пазаруване в старите времена на бедуините. На тази дървена рамка бе изписано и наименованието на пазара.

Излязохме от златния пазар и съвсем след малко попаднахме на пазара на подправките. Посрещна ни той с миризма на тамян. Оформени бяха разноцветните подправки в красиви купчини на сергии пред магазините. А между купчините се мъдреше по една съдинка, в която тлееше тамянът.

Канеха ни и ни приветстваха продавачите да влезем в магазините и хем говорехме, че искаме да си закупим по нещо, не влязохме никъде. Съвсем в  началото беше престоят ни в Дубай и бързахме за сега по туристическите места. За по-късно оставихме закупуването на куркума и пушен червен пипер.

За по-късно оставихме и почивката. Не я бяха оставили местните. Имаше в края на пазарите уширено място с пейки и на тях седяха купувачите. Дали си почиваха между покупките, или просто бяха дошли да се поразговорят с познати, седяха на широките дървени миндери възрастни хора в бели роби и по-млади, облечеи в черни дънки и тениски.

С „дао“ през канала.

Смело излязохме и от този пазар и съвсем след малко се озовахме на канала.

Можехме да търсим сложен превоз за отсреща с метро, но щеше да отнеме много време и обиколки за „просто отсреща“. И го бяха измислили хората лесно.   На фона на невероятните съвременни постройки и лъскавите небостъргачи в града, странно зееше липсата на мостове. И ги заместваха с превоз по канала с лодки. Возехме се ние вчера на речния круиз с двуетажна лодка. А тези, извършващи таксиметровите услуги по канала бяха съвсем най-обикновени, едноетажни и прости. Просто едно тяло във формата на лодка и пейки, поставени в овал покрай централната й част. И нямаше прегради, или первази, нямаше и никакви формалности покрай отпътуването и акустирането. Просто спираше лодката на отсрещния бряг и скачаха пътниците в движение,  сядаха  един до друг на пейките около централната й част и лодката „дао“ тръгваше.

.

И на фона на обикновеността, имаше си всеки капитан и посттерминал за плащане с карта и друг, на който регистрираше картата за градския транспорт, която ползвахме в метрото. Струваше превозът нещо като лев и половина и ни се прииска днес досущ като местни на такава една лодка-такси да се метнем. И нямаше нищо по-лесно, метнахме се и ни откара до отсрещния бряг. Прочетох после, че именно такива били някога традиционните лодки на бедуините. Наричали са „дао“ и имали платна. И както изглеждаха несериозно, така плавали и в открито море. Не се зачудих, спомнях си как подобно обяснение ни бяха дали в Мексико и ни разказаха как с техните малки кану-та излизали в открито море, че и ходели до някои близки острови.