Събудих се в Ню Йорк. Поради чий нарцисизъм се бях оказала в космополитния град само за една нощувка, е тема на отделна сказка. В тази сутринта пред мен със страшна сила се изправи необходимостта да стигна до летището, след няколко часа трябваше да отлетя към Европата, а от там и към Родината. И ето че пак опрях до приложението „Юбер“.
Толкова пъти до сега чувах за това приложение, с което се поръчват автомобили, които изпълняват ролята на таксита и все нещо се опъвах да си го инсталирам. Много е удобно, твърдяха приятелите ми, можеш да си поръчаш автомобил даже чрез Интернет, приложението само вижда местоположението ти и ти изпраща автомобил. На всичкото отгоре и аз го виждам как се движи по улиците към мен и знам точно в кой момент е пред вратата. Отделно от това, е най-сигурният начин за пътуване в чужбина, при напълно непознати шофьори. И тези от „Юбер“ са напълно непознати, но са регистрирани в приложението с пълната си самоличност. Да, ще кажат най-черногледите, те може да са се регистрирали именно заради това, да правят мръсотийки на хората. Да, но това може да им се случи само веднъж, пътниците оставят отзив след превоза и никой „Юбер“ шофьор не може да си позволи да бъде груб, или некоректен, защото ще има нисък рейтинг и никой няма да го поръча. Именно с рейтинга на шофьора мога да се запоная преди да си го поръчам. И всичко му е хубаво, ама нещо пак намирах причини да не си го инсталирам.
И ето че му дойде моментът. Разбира се, вместо да го сторя на спокойствие у дома си, че и да ползвам помощта на по-сведующи приятели, аз го направих по трудния начин, сама, в чужбина, малко преди да си изпусна полета. Кацнах в Маями и се оказа, че няма вариант да си поръчам такси за другата сутрин, когато беше следващият ми полет. Домакинята ми бе крайно мила, но говореше единствено и само испански.
И затова е велик изобретателят на „гугъл преводач“, разбрахме се от испански на български, на английски дори не се наложи да минем, не бе полезен за никого от разговарящите. И както се разбрахме, се установи категорично, че милата дама няма да ми поръча такова такси. И ето че останах с единствения избор да си инсталирам приложението, набързо и инфарктно, напълно сама и в чужда обстановка.
Моментът да инсталирам „Юбер“ дойде в кубинската ми къща за гости в Маями. Седнах пред плаката с пушещия пура чернокож мъж с бакенбарди и широкопола шапка и си инсталирах приложението. Пробвах да видя как става, но това щеше да доведе до поръчка, а засега беше рано. Значи, утре половин час по-рано трябваше да застана на същото място и да видя ще ли го преборя. Като краен вариант щях да изтичам 7-те километра до летището. Те бяха положени върху широките американски улици, за които до сега само бях чувала, така че рано сутринта щях да учудя несвикналите с пешеходци американци с влаченето на куфара си на колелца.
Ето че дойде и първото ми утро в Америка. Всъщност, нямах никакво време. В 7 часа трябваше да си поръчам кола от „uber“ и да тръгна към летището. В 6,45 започнах процеса. Сега ми е смешно, но онази сутрин никак не бе. Приложението се оказа лесно за използване, но едва след като извърша първоначалните му настройки. И защо ли не ми бе позволило да направя това снощи, когато го инсталирах, а трябваше да ми го причинява в притеснението преди полета?! Още след като въведох, че искам да пътувам за летището, приложението поиска да си впиша телефонния номер. То хубаво, но на него съм щяла да получа код, който да въведа за потвърждение. Ха сега! За да използвам купената американска сим карта, бях изключила своята, нямаше как да получа кяквото и да било съобщение на моя си номер.
Добре, повтарях си, имам висше образование, приложението е направено за всички, ще се справя и аз. Съобразих, че трябва да включа моята българска сим карта. За целта изключих американската и благодарих мислено на научно техническия прогрес, който бе направил така, че картите да съществуват някак вътре в телефона и смяната им да се извършва само чрез един бутон, без да се налага да вадя и слагам физически приносители. Добре, включих я, но съобщение нямах. Ето за това в такива моменти най-важното е да се запази спокойствие. Но то бе и най-трудното, не помислих в онзи момент, че на българския ми оператор ще му трябва време да закачи телефона ми, съответно ще отнеме няколко минути да получа чаканото съобщение, бързах и се притеснявах, а това бе винаги лоша комбинация. Върнах се на американската карта, премахнах тази стъпка от приложението и отидох направо на поръчка. Да, но не можех да я направя, виртуалният ми събеседник неизмено ми казваше „опасност, нещо се обърка, не можем да изпълним поръчката Ви“. Е, в това време бяха минали минутите на включване към българския оператор и аз получих съобщението с кода, само че вече не намирах начин да се върна и да го въведа. Рових из приложението и нищо. Паника, ужас, времето лети, ще си изпусна самолета, какви ще ги вършва в Маями? Дишай, дишай!
Сетих се за онзи стар виц как Стив Джобс с жена си пътували в автомобил. Автомобилът се повредил и спрял. Тогава Стив Джобс най-невъзмутимо рекъл на възлюбената си съпруга: „Сега, излизаме от колата и затваряме вратите. Изчакваме една минута, отваряме вратите и влизаме в колата. И тя трябва да тръгне, така тръгва компютърът след рестартиране“. Послушах го. Усмихнах се, поех си дълбоко въздух и рестартирах телефона. За радост, това се оказа успешен ход. Приложението ме върна в началото, въведох кода от съобщението и направих поръчката. Сърцебиене, аритмия високо кръвно, тази работа не е за дърти хора! Технологиите правят така, че да пътуват само младите.
Усмихнах се. Имах този навик да изпадам в лека паника, когато съм притеснена. Интересно, че външно винаги съм спокойна и хората ме приемат като доста силна и уравновесена личност. И да, в крайна сметка го докарвам до това, но минавам понякога доста труден вътрешен път. Трябва да работя за това, а засега се концентрирах да успокоя дишането и пулса си. И минута по-късно ме обзе единствено радост от новите технологии. На приложението виждах движението на моя автомобил по улиците на Маями. Видях го как завива по моята улица и смело излязох пред вратата. Приложението ми показа номера на автомобила и снимката на шофьора. В посоченото време пред портата спря автомобил, само че без номера. Аз дадох крачка назад. В това време шофьорът излезе и видях, че поне той съответсваше на снимката. Добре, поздравих го и се извиних, „Това е първият ми път да използвам „uber““, рекох. Усмихна се и той и натовари багажа ми в колата си.
Справих се в онази сутрин, че ми и хареса, преборих още една трудност в странство успешно. С автомобил от „Юбер“ се придвижих и снощи от летището към къщата ми за гости в Ню Йорк, особено тук то бе за предпочитане.
Стоях на тричасовата опашка пред паспортен контрол с една красива дама от индийски произход. Три часа са много време, разговорихме се, оплакахме се една на друга колко малко гранични служители обслужват огромната тълпа желаещи да влязат в мегаполиса. И когато най-после излязохме, сиреч, влязохме в Ню Йорк, отново се засякохме на изхода с телефони в ръце. Рекох й, че това е втория ми път да поръчвам автомобил от „Юбер“ и тя ми отвърна, че за този мегаполис това е най-сигурния начин, тя също чакаше своя автомобил. Цената, която ми предлагаше „Юбер“ бе 45 долара. В това време ме наобикаляха разни индийци с чалми, които настояваха да ме откарат в неизвестна посока, сочейки все пак резервацията ми, за 120 долара. Да, признах предимствата на „Юбер“. Още повече се затвърдил одобрението ми след като излязох на студа навън и въпреки съобщението, че шофьорът ми е тук, просто не го видях. Приложението ми бе изпратило и регистрационния номер на автомобила и снимката на шофьора и нищо подобно не виждах. И за това бяха помислили изобретателите му, бяха оставили възможност да си пиша с шофьора. Написах му. „Къде си?“, попитах. Бил на съседната стоянка. Летището Джон Кенеди бе разделено на много сектори според компанията на авиолиниите, с които пристигаха пътниците и аз поръчах автомобил за сектор „Д“. За по- голяма сигурност, застанах точно под нарочната табела. Е, шофьорът не намерил място при мен, та спрял на съседния сектор, „С“. Добре, отнесох се натам и го открих.
Две успешни поръчки, чак се възгордях, вече нямаше тайни за мен. Спокойна станах на сутринта в Ню Йорк, ще си поръчам автомобил от „Юбер“ за летището, вече свободно работя с приложението, както се казва.
И тук започнаха поредните ми радини вълнения.
Да започна от картата ми за Интернет, нали и това бях преборила, купих си 3 мегабайта, сиреч по-голямата карта. Нищо че щях да прекарам в САЩ два непълни дена, нека да имам, за всеки случай. Нали това е едно от изконните ни народни вярвания, за да стигне, трябва да остане. Спазих го и напълно непредпазливо прекарах оставащия ми час до напускане на стаята, гледайки клипчета във „Фейсбук“. Не знам колко е 3 мегабайта, а и за да бъда честна, в онзи момент не се замислих. Мисълта ме настигна, когато седнах на дивана в гостната, с подреден до вратата багаж и отпочнах да поръчвам автомобил от „Юбер“. Ха ха , нямах Интернет. Паника, да не би да бях изразходвала картата? Защо ми бяха тези клипчета? Повече никакви клипчета, само да ми пуснеш още няколко капки! Клетви, обещания. Защо не си купя веднага още мегабайти, ще рече някой прибързано. Ами защото, за да го сторя, пак ми трябваше същия този Интернет, въх, в каква зависимост сме се поставили от тази нова неведома сила!
Заслушах се в скърцането от втория етаж. Не разбрах кой живееше там, но скърцаше без прекъсване през цялата нощ, продължи и на сутринта. Благодарение на тапите за уши успях да си почина, а сега се вкопчих в скърцането като удавник за сламка. В краен случай ще отида горе, ще обясня каква съм Червена шапчица и колко съм нещастна и ще помоля скърцащият да ми помогне с неговия интернет. Бях чувала за незаинтересоваността на американците, но нова бе последната ми надежда. Не можех да пиша и на домакина си, пак този Интернет, или по-скоро липсата му.
Добре, от паниката полза няма, подишах дълбоко и със суеверно страхопочитание погледнах отново телефона си, Интернетът се беше върнал! За радост, имало някакво временно прекъсване. Добре, никакви грешни движения повече!, нови клетви и обещания към вселенските сили.
Влязох директно в приложението „Юбер“ и потърсих автомобил. И то имаше, но вече на цена от 150 долара. Въх, снощи ми се струваше прекалено скъпо 45 долара, сега бих дала много да има възможност да се върна на тази цена. Пак леко отчаяние, в кредитната ми карта нямах толкова. Преди няколко дни трябваше да съм получила аванс от службата си, така че предвидливо си бях наредила бъдещ превод от тези пари към кредитната карта. Никак не обичах да влизам в онлайн банкирането си от чужди Интернет мрежи, но ситуацията го изискваше, влязох. И, о ужас, парите не бяха постъпили, в кредитната си карта имах точно 8.56 лв. Да, доста бях далеч от 150 долара, въпросът вече не беше дали е скъпо, а че нямах никакви пари да се предвижа до летището. Наистина имах много време, но и разстоянието беше голямо, трудно щях да го преодолея пеша.
Опитах се да загърбя притеснението какво е станало с парите ми, в последния момент видях, че както няма отчетен изходящ превод, така нямаше и входящ превод, ще рече има някакво забавяне с аванса ми. И тук е моментът да се опитам да споделя, че не съм чак такава Червена шапчица. От както в Боливия бях останала с 330 долара в себе си и анулиран самолетен билет, не си позволявам да тръгна без пари в странство. Имах и сега, само че домакините по пътя ми ми бяха писали, че предпочитат плащанията да бъдат в брой, така че доларите си почиваха кротко в раницата ми. А да попълня и броя, и картата нямах достатъчно. Затова избрах броя, пък за картата се бях погрижила посредством бъдещия превод, от както съм на тази позиция, датата на аванса винаги е била неизменна. И както бе неизменна, така бе дошъл единственият момент да се измени. Точно преди няколко дена бе встъпил новия ни председател, той пък нещо нямал още спесимен да подписва заплатите и те ти, булка, липса на аванс. Е, как да го предвидя пък това?! Както се казва, каквото трябваше си бях свършила и пак се оказа недостатъчно.
Така или иначе, в момента не можех да направя много по въпроса, утре щях да търся парите си, сега трябваше да се преборя с пътя към летището. А нямаше никаква възможност да напиша в приложението, че ще платя на шофьора с налични, имаше предвидени няколко варианта за плащане и сите бяха „онлайн“.
Остана ми само една възможност, „обади се на приятел“, трябваше ми някой, който да ми изпрати малко пари в кредитната ми карта. При това този някой не само трябваше да има мобилно банкиране, ами и трябваше да може да работи с него. Фактът, че ще го събудя посред нощ дори не го отчитах, щях да се реванширам като пристигна. Нямате си на представа колко ограничен кръг бяха тези хора в близкия ми кръг. Обадих се на почти единствената, Бог да я поживи! Тя пък имала и онлайн банкиране, и пари, но не знаела как се изпращат бързо (чрез въведения способ „блинк“) и се притесни, че тъй като е ден неделя, ще ги получа утре. Попита ме имам ли „револют“, да ми ги изпрати там. И в този миг ме осветли като със слънчев лъч, „револют“! Това бе другата придобивка, срещу която върло се опъвах и която съвсем наскоро инсталирах, че имах и пари там, беля! Колко бях благодарна на това в този момент! На всичкото отгоре, добър приятел ми бе показал преди да тръгна как да се разплащам с нея като с обикновена карта.
То хубаво, ама как да го направя в „Юбер“, там бях заложила като възможност за плащане кредитната си карта. Добре, пак дишах дълбоко, припомняйки си изконното ми вярване, че няма начин да няма начин, просто трябва да го намеря, при това без да мисля дали ще имам достатъчно Интернет. Поне този път време до полета имах достатъчно време. Седнах, отпочнах, че ми се и получи от първия път, минути по-късно вече бях горда със себе си, бях успяла да добавя картата си „револют“ като втора възможност за разплащане в „Юбер“. Просто нямах стигане!
Влязох отново да поръчвам автомобил и, както често, оказа се, че тази обърка не била случайна, цените се бяха върнали и кръжаха около 45-50 долара. После разбрах, че имало такива моменти, в които голяма част от автомобилите били заети и това вдигало значително цената, явно такъв момент бях уцелила преди малко. И ето че инфарктната обърка рязко ми бе спестила 100 долара.
Чудесно! Поръчах си автомобил, дойде и ме откара на летището. С много благодарности и вдигнат адреналин влязох в летищния салон.
Благодарих за доброто разрешение на всичките ми обърки и се зарекох да поработя върху неприемането на новото, за добро бяха тези приложения, направо ме спасяваха, обещах да им обърна по-добро внимание в по-подходящ момент. А в този се замислих колко е излишно предварителното притеснение. Всичкото се случи освен поради моята неактивност, поради забавянето на аванса ми. Много обърки можех да предвидя, но за тази и не бих помислила, толкова бе невъзможно случването й. И както е казал господина Мърфи, като трябва да се обърка нещо, то ще намери начин да се обърка. Както се казва, когато господин Мърфи си е писал законите, е имал нещо предвид. За щастие, както намира начин да се обърка, така винаги има начин да се намери решение. И тук на помощ идва един от любимите ми приказни герои – Карлсон, който живее на покрива. „Спокойствие и силна храна!“, това е вълшебната рецепта и дълбокото дишане, тогава мозъкът работи в правилната посока и нещата се подреждат.
