По разказите на Колю Попов:
Преживял народът ни славни времена на робска мъка и юначни пораснали момчета и млади мъже.
Било някога. След като османците завладели земите ни, дошли и в днешния град Хисаря. Изгонили всички жители на българското село Топлица от крепостните стени на римския Диоклецианопол и го кръстили Хисар, на арабската дума „крепост“.
Избягали българите, прогонени от родните си места и се приютили в полите на Средна гора. Където видели извор на прясна вода, там градяли къщите си. Постепенно се оформили две села, едно от тях нарекли Киселери (днешния квартал н Хисаря Момина баня).
В него се родил нявгаж малко момче, нарекли го Генчо. Раснал Генчо в робската ни орисия, отраснал и тръгнал да пасе говедата на селото.
Четох скоро за едно вярване на старите ни хора, че както самодивите пазели природата и хората ни, така се появили и мъжките им еквиваленти. И те били дарени със свръхестествена сила, хубави и високи, потомци на великия ни Крали Марко, и те се грижели да не бъдат тъпкани прекалено поробените ни предци, и се борили за свобода.
Такъв растял и Генчо, висок и хубав, силен и смел, истински потомък на Крали Марко. Добър бил и работлив, помагал и уважавал старите. Завидяли му турските момчета от селото, все на разпра го докарвали. И веднъж, когато Генчо бил на 12 години, подкарал стадото към местността „Дюлите”. Изневиделица се събрали много турчета, наобиколили Генчо и започнали да го бият. Мъжки се отбранявал Генчо, силен бил не по годините си, замахнал с тоягата си и така ударил едното турче, че то паднало мъртво на земята.
Разбягали се другите турски нападатели, изплашили се. Побягнал и Генчо, и той се изплашил. Изплашил се, че турците като узнаят, ще пратят потеря и веднага ще тръгнат да го търсят, за да му отмъстят. Така и станало, турските ни поробители веднага изпратили да го търсят. Но него намерили, избягал Генчо, минал през съседните села и останал най-накрая при един овчар. Овчарят го приел, не разпитвал, нагостил го, а от следващия ден го пратил да пасе овцете.
Аргатувал Генчо на овчаря няколко години, а когато възмъжал, рекъл му, че ще тръгне да си търси късмета. Благословил пътя му старият овчар и го заклел само напред да върви, назад да не се връща.
Тръгнал Генчо и много път извървял, много хора срещнал, много робско тегло видял при хората си. Не се стърпяло юнашкото му сърце и решил да се бори за правда и за свобода, да погне тез омразни османски поробители. И като решил, започнал да събира чета, намирал все юначни българи и ги подготвял за славните битки. Събрал ги най-накрая и ги заклел с клетва юнашка, да бият поробителя и да бранят поробените си братя, да са верни и безстрашно да се борят за нашата си, българската свобода, закрилници да бъдат на всички сиромаси, жени, деца и старци да пазят от турска сган.
Събрал дружината си хайдут Генчо и поел към родното си село Кисилери. Там заживели юначните хайдути, в горските недра над селото, криели се в могилата зад него.
Могилата давала обител и на много българи, подгонени от османците. Така и строяли хората къщите си в Кисилери, с две врати, предната порта посрещала гостите, а през задната врата минавали стопаните, когато трябвало да бягат и право в могилата се скривали.
Много време шетал хайдут Генчо с дружината си наоколо, много битки имал с турските изедници, превърнал се в истински пазител на сиромасите и потъпканите. Така юначни били мъжете от дружината му, че се превърнали в истинско страшилище за турците. А хората се отблагодарявали като носели хляб, сирене, сланина, дрехи, когато трябвало, давали на смелите мъже подслон и в къщите си.
И много дълго пазел хайдут Генчо селото си от османците, само че се явил пак предател, този път в лицето на собствения му вуйчо Стоян. Предал той Генчо, казал на турците от къде и кога ще мине, за да посети родителите си в Стърчи крак. Завардили изедниците мястото, направили засада и в началото на Въй дере убили смелия хайдут. Паднал мъртъв хаджи Генчо на земята българска, тази, която бранел със сабята си, попила кръвта му в родната пръст. Турците отсякли главата му и я хвърлили в местността Солука до Беглишките камъни.
Загинал хайдут Генчо, но вечно живее в паметта на хората. До днес разправят старите чутото от техните баби и дядовци, за смелостта и героизма на българския мъж.
По последния път на хайдут Генчо днес е изградена еко пътека от местността Хаджиеца до Крив камък, а на мястото, на което била хвърлена главата му, през 1964 година бил сътворен паметник в памет на героизма му.
А от няколко години се събуди паметта народна. И героичните хора от сдружение „Наследство Хисаря“ всяка година стягат всенароден събор на поляна на някогашното село Кисилери, днешния квартал на град Хисаря, Момина баня.
Събраха ни на събор и тази година. Разиграха пред очите ни сцени от живота на героичния българин, хайдут Генчо. Напалиха сетне огън на поляната. На сцената излезе Николина Чакърдъкова, запя тя и заигра оркестърът й. Облякохме се ние в носии, нашите, бъргарските, и извихме хорото покрай огъня. А вечерта се спусна отгоре ни и само пламъкът прорязваше тъмата. Вълшебните звуци на народните ни песни отлитаха към космоса. А ние играехме, сгрети от огъня и от спомена за смелите ни момчета.
Огледах се в миг на хорото, и до мен, и срещу мен играеха хора в носии, носехме се в ритъма на любимата джангурица и се отнесох нейде в миналото. Сякашбяхме на мегдана на селото , хванати на неделното българско хоро.
Не успях да отида тази година на фестивала на народната носия в Жеравна, но емоцията на събора Хайдут Генчо ме компенсира напълно. Стъмни се и единствено народните носии се виждаха на фона на огнените пламъци.
Благодаря за преживяното и нека никога да не забравим тези, зарад които я има днешната емоция, тези, които я платиха с героичните си млади години!
