И дойде времето. И тръгнахме.
Пътуването със самолет за топла държава от студена такава много прилича на ходене в планина. И в двата случая добрият пътник е хубаво да е облечен на принципа на зелката. С многопластови дрехи, които да може да облича и съблича в зависимост от температурните предизвикателства на маршрута.
А освен че тръгнахме от българската зима, опитът ни беше показал, че самолетът не винаги е най-топлото място. Особено ако рекат да се случат повече европейци, свикнали на ниски температури и зловещи климатици. А това само по себе си предполагаше по-дебели пътнически дрехи, както ги наричам аз. Да не говорим, че на някои полети имах нужда и от пътническа шапка.
И след дългия презокеански полет се поздравихме с „добре дошли“ на летище Рио ди Жанейро по, в общи линии, есенно облекло. А там – жега. Нищо, рекох си, ще изтърпя да преминем паспортен контрол. Така или иначе, в летището ще са включени зловещите климатици.
Да, ама не бяха. Всъщност, те, климатиците, си бяха включени. Само дето ние имахме доста време да преживеем преди да влезем в летището. Огромно е то. И отвсякъде нови коридори към нови самолети имаше. И по всички тях непрекъснато прииждаха нови потоци хора от непрекъснато кацащите нови полети. И всичкото това народонаселение се изсипа в една тлъста и още по-дълга опашка.
И се оказахме ние направо в нейния край. И не само дълга беше тя. Строена беше навън. Не ни печеше Слънчо директно, но силата му се усещаше с всяка фибра от телата ни. И в дължината й всяка една от нас започна да губи дрешките си.
Уморени бяхме. От студената българска зима бяхме кацнали в бразилската жега. Да, но сме в Рио! Ние сме в Рио ди Жанейро! Какво значение има топло ли ни е, спи ли ни се. Това е Рио!
Добрахме се след един чувал време в хотела. А той на центъра. Нали щяхме да ходим на Карнавал, та трябваше да се прибираме някак. А при тези тълпи и навалици за възможност да се доберем до такси дори и не си помисляхме.
Стоварихме багажа и дрехите от себе си и се впуснахме в града. Рио е това, няма какво да му се бавим.
Първият ден непременно трябваше да открием офис някакъв. Ралица беше купила билети за един от финалните дни на Карнавала. И билетите ни чакали в този митичен офис. Доста го потърсихме. Но в търсене на билетите и с Рио се запознавахме.
А той голям. Не напразно вторият по големина след Сао Пауло.
А между големите съвременни сгради се бяха запазили старите колонизаторски квартали. Същите като в Хавана. И нищо чудно, нали тук идват португалците. И те, както испанците в Куба изтребили всичкото местно население. И на практика цяла Бразилия започва официалната си, на нас позната, история от тяхното идване. Просто живи местни, които да имат възможност да разкажат, или покажат, не останали.
И унищожавайки местните, населили португалците чуждата територия. И построили своите сгради. Голяма гордост. Да унищожиш много народи, за да посадиш безценните си задници на чуждото. Така или иначе, колонизаторските португалски сгради са най-старото историческо нещо на територията на Рио.
И най-после на крайбрежието.
Заливът Гуанабара, върху който е изграден Рио, бил открит от португалеца Гашпар де Лемош на 1 януари 1502. Приел залива за речно устие, той го нарекъл „Рио“ (река на португалски ). И тъй като се случило това злощастно за местното население събитие през януари, добавили към наименованието Жанейро. И португалското наименование „Януарска река“ се превърнало в име на този величествен днес град – Рио де Жанейро.
Самият град бил основан около половин век след откриването на залива Гуанабара. Португалецът Ещасио де Са го основал на 1 март 1565 година близо до хълма Захарната буца.
Този връх бил първото нещо, което виждали европейските нашественици от завоевателските си кораби. Очертанията му в далечината им давали знание, че дългото им пътуване е приключило.
А върхът и морето си стоят все така прекрасни. Не се интересуват от това какви биологични същества ходят по земята им. Динозаври ли, индианци ли, бели ли, черни ли. Извисява си се Захарната буца като свидетелство за непреходносттта на вечното. И като страшен съдник за безумията на преходните.
Името му дошло от прозаичната му прилика с бучка захар.
От едната страна на Захарната буца е изградено пристанище за яхтите на богатите нашественици.
Нямаше как да не отидем и от другия му край. А там се бяха разположили хората. За тяхно удобство, Природата – майка беше постлала удобен килим от ситен жълт пясък. И беше превърнат в прекрасен плаж заливът.
Ходехме леко замаяни. От нощния полет директно в непознатото се бяхме хвърлили. И като на сън ми бяха първите шарени хора.
Карнавалът само вечер по официалните трибуни шестваше. А денонощно си течеше по улиците на града. Досега само официалната част бях гледала в репортажите по родната ни телевизия. И чак сега осъзнах твърдението „По време на Карнавала, Рио е Карнавал“. Истина си беше. През февруари месец Рио беше Карнавал. Дърветата му дишаха с това име. Улиците му бяха пълни с карнавални хора.
Всъщност, това, което ние познаваме като Карнавал, е разиграващите се състезания на официалните трибуни. Истинският Карнавал е по улиците. Там са всички жители и гости на града. В далеч по-малко претенциозни костюми от състезателите. Но със значително повече веселие и танци.
И преди да настъпи вечерният час, поставящ начало на всенародните шествия и танци по улиците, навсякъде се разхождаха хора в костюми. А поради наистина качествената жега, тези костюми нерядко бяха истински оскъдни. И носителите им с радост и усмивки позираха до желаещите.
Поискахме и ние с Ралица да се снимаме с двама шаренки. И както се приготвяхме за снимката, изведнъж ни наобиколиха цяла тълпа. И шарени, и весели. В Рио не може да си сам. Особено по време на Карнавала. Само въртях глава към новите прииждащи. Едвам сколасах накрая и камерата да погледна.
Колкото и да бяхме придремвали в самолета, умората взе да си казва думата. Само дето никак не ни се прибираше. Не сме дошли да спим. Рио е това, няма време за спане. А и не предполагаше подобни дейности градът. Живееше на пълни обороти. Толкова много живот имаше в него, че поехме ние енергия от въздуха му и прогонихме нападащият ни Сънчо.
За вълшебния залез на плажа Ипанема беше чела Ралица. И натам ни повлече. Не можехме да пропускаме нищо само защото ни е първа вечер.
И ето ни на плажа Ипанема. Онзи, за който бяхме чели. Онзи, който се намираше от другата част на глобуса.
Страшно обичам на подобни места да си представям глобуса. Дали са знаели изобщо древните за съществуването на съседния залив? А ние днес летим от единия край до другия на милата ни синя планета.
И така, бяхме долетяли до плажа Ипанема. А плажът, както и града, беше пълен с живот.
Настъпващият мрак не само че не беше прогонил посетителите му. Напротив, увеличил ги беше.
В неговата прохлада се срещаха местните. В дневната жега обикалят основно туристите. Нали си нямат цялото време на жителите, бързат да опознаят красивия град.
Там посрещнахме ние и залезът. Залезът на Ипанема. Участвахме в онова вълшебно свещенодействие, за което толкова бяхме чели! А Залезът беше истински вълшебен!
А по пътя ни наблюдавах нещо крайно забавно. Нали сме чували, че както Рио живее с Карнавала през първата седмица на февруари, така целогодишно живее цяла Бразилия с футбола. Този всевластващ господар на спортните бразилски души.
Истина си беше. До където ни поглед стигнеше, по крайбрежието бяха строени куп мъже, които разцъкваха с футболни топки по групички.
Напук на всички прочетени страшки колко, ама много опасно е в Рио, и особено по тъмно, се прибрахме три бели жени напълно сами и напълно пеша от плажа до центъра на града. И не само нищо не ни се случи. Никой не се и поинтересува от нас. А ние просто се наслаждавахме на вечерната прохлада на карнавалния град.
