Целта на днешния ни поход по града беше огромната статуя на Иисус Христос, издигната от португалските нашественици. А е издигната статуята на един от високите върхове покрай залива на Рио. На хълма Корковадо. И е наречена Христос Спасителя.
Имахме късмета да се насладим на величествения му вид още отдалеч.
Призната за едно от чудесата на света, местните наричат огромната статуя на Иисус Христос с приятелското Криско. Изобщо, съвременните бразилци имат изключително дружелюбно отношение към религията. За тях не е поредица от догми и страшки от наказания. За тях тя е приятел и те се отнасят така към нея. Затова Иисус за тях е просто Криско.
И към него бяхме тръгнали.
Стъпвайки на върха, видяхме твърде странни за незапознатия ни поглед гледки. Множество хора танцуваха пред телефоните си пред огромната статуя. Други лежаха на земята, а над тях приятелите им извършаха странни някакви свещенодействия, махайки с ръце.

Брях, мислехме, да не би да има облъчване на този връх и хората рязко така да губят разсъдъка си. Или пък от енергията на върха да им се събуждат изведнъж балетни заспали таланти нечувани.
Нямахме много време да разсъждаваме. Снимка искахме с Криско. И в този момент странното до сега поведение на околните ни се стори напълно адекватно. Че и единствено възможно, беля.
А мистерията се криеше в това, че площадката пред статуята беше твърде нищожна на фона на огромността на Криско. И тъй като всеки с него искаше снимка, единствената възможност за това беше да се поставят апаратите на земята и така някак да се хване в кадър огромната скулптура.
И, загърбили доскорошното си недоумение, залягахме и ние по земята и затанцувахме пред телефоните си.
А другата причина за ритуалното размахване на ръце се оказа също просто туристическа. Нямаше такава гъзария като снимка, в която да хванем за ръце Криско и заедно някак в кадър да влезем. И как да пропуснем такъв кадър? Нямаше подобен начин.

След като упокоихме първичните си нетърпеливи страсти и си направихме по около 100 кадъра на възможните три пози, си позволихме разточителството да пообиколим. И открихме вариант за една идея по-малко усилия изискваща снимка.
Малката и тясна площадка си имаше стълби. И, заставайки на тях, можеше уважаемият турист да запечата безценния си лик в позата на Криско. Само че кадърът бързичко следваше да бъде сътворен. Че множество турист за същата поза чакаха.

Сега вече, осъзнала трудността на безценните кадри, разбрах смисъла на предлагана на гарата на влакчето в подножието на хълма услуга. Снимка на скромните ни личности на фона на зелена поляна. И прикачане към нея посредством съвременните фото техники скулптурата на Криско в цял ръст.
Че защо да плащам луда цена за снимка, която след няколко минути сама ще си направя напълно безплатно, помислих си аз. Е, както е речено, сам трябва да си откриеш отговора.
Докато се наслаждавах на гледките от върха, си спомних прочетеното за града.
Пълното име на града е Сао Себастиао до Рио де Жанейро. В знак на почит към португалския крал Себастиан I. В крайна сметка, по времето на неговото владичество над чуждата територия бил създаден той.
И започнало всичко с малко селище, чиито жители се занимавали с риболов. И най-вече с лов на китове. Създадени били и големи плантациии за захарна тръстика.
В края на 17 век се случила златната треска в Минаш Жерайш, намиращ се на северозапад от Рио де Жанейро. Тя дала тласък на развитието на града. А привлякла и цели потоци имигранти от Португалия. И така градът се превърнал в най-важното пристанище в колонията.
Просперитетът привлича и френски пирати и контрабандисти, та се стигнало до сблъсък между два чужди нашественика на чуждата и за двамата територия. И завършил той с прогонването на французите.
През 1808 г в града пристигнали членовете на португалското кралско семейство. И по правилата на дворцовия етикет, Рио се превърнал във временна столица на Португалия.
По същото време градът започнал да се разделя на бедни и богати квартали. По-заможните семейства се заселили в района между океана и хълмовете, днес известен като Зона Сул, а по-бедните отишли в Зона Норте, зад хълмовете.
През 1815 г. Рио де Жанейро, освен за временна столица на Португалия, официално бил обявен и за столица на Бразилия.
През 1821 г. кралското семейство се завърнало в Португалия. Оставил кралят доверчиво управлението на колонията на принц дом Педро I. И не бил глупав принцът. Както някога испанските наместници на краля в Гватемала, така и той обявил независимостта на Бразилия от Португалия. Случило се това през 1822 година. И едновременно се произвел в император на Бразилия, дом Педро I.
А Рио останал столица на Бразилия до 1966 година, когато столицата била преместена в град Бразилия.
Върнаха ме мислите към настоящата действителност. Погледнах огромната статуя, обвита в мистичността на отблясъка на слънчевите лъчи и леката мъгла.

Толкова добър и благ изглеждаше Криско. И в негово име лошите хора са избили цяло едно население. На цял половин континент. Поредната дилема. В името на кого си струва? И колко е допустимо да се направи? И кой определя границите?
От избитите племена не е останало нищо. Не са построили величествени каменни сгради. Сламените им колиби не са останали за поколенията. А нашествениците са построили. И величествени, и трайни. На чуждата територия. В името и под ласката на Криско.
Направихме последни кадри. Снимахме ситуацията от всички възможни ъгли и слязохме отново към града. Не помня дали и по пешеходната пътека не го направихме.
А в града се беше спуснал вече мрак.
И както се казва, нова вечер, нов плаж. Стана ни традиция вечерите на плажовете на Рио да прекарваме. Като сущи местни се сливахме с тълпата.
Отново рових с пръстите на краката си ситния пясък и благодарях, че съм попаднала на място, за което толкова много съм чела, че и песни слушала.
И отново се прибрахме пеша. Дълго и безопасно.
Толкова бяхме чели, че нещо опасен бил Рио, много престъпност, едно, друго. Не знам дали е така в друго време. През февруари Рио беше Карнавал. И друго нямаше. Престъпност също. Ходихме из цяла Бразилия посред нощ сами, без мъж дори. И не само нищо не не се случи, никой дори не обърна лош поглед в наша посока.
Може и да има престъпност, не искам да река, че хич я няма. От това, че ние нищо не видяхме, в крайна сметка не мога да правя твърде генерални изводи. Но и много преувеличена е тя.
Та, благодарна съм , че нищо лошо нямаше! Но и с повече разум и добро отношение следва да се шета по света!

