И кацнах аз една прекрасна нощ в Пекин. С оригиналното китайско име Бейджин.
Какво знаех за Пекин? Честно казано, не много извън учената история. Комунизъм, огромни небостъргачи. В общи линии, очаквах нещо доста космополитно.
И на фона на тези мои очаквания, таксито от летището ме спря пред една доста ниска сграда. А най-интересното беше, че всички сгради около нея бяха все така ниски. Придобих усещането, че съм в някое малко, китно градче от селски тип. Ниски сгради, липса на каквито и да било тълпи. Нали за масите китайци четях постоянно. Верно, че посред нощ си беше и си бях резервирала нощувки не в скъп хотел, а в хостел. И все пак, от Пекин очаквах доста по-различно първо впечатление.
До там се шашнах като не видях главоломни неботъргачи наоколо, че доста сериозно се замислих в Пекин ли кацнах всъщност?! Ами да. Полети много, туристическа глава объркана. Пък и посред нощ. Беше ми се случвало вече, без да искам, почти да се кача на чужд полет. До там стигна неувереността ми, че чак попитах таксиметровия шофьор сигурен ли е, че в Пекин се намираме. Сигурно горкият какви ли не въпроси беше чувал, та не се впечатли много и от моя. А и практичността и липсата на емоции на съвременните китайци са прословути. Няма да забравя онзи изтъркан виц за качващата се гола жена в такси на китаец. Огледал я той няколко пъти много внимателно. И на въпроса й „Какво, не си виждал гола жена?“, отвърнал притеснено, „Не виждам само къде може да държите парите, с които да ми платите“. Щом имах пари да платя, явно друго не го интересуваше моят шофьор. Можеше и странният ми въпрос да понесе.
Не стига че явно самолета не бях объркала, ами и хостелът напълно съответстваше на резервирания от мен. Че и стая ми бяха запазили и ме настаниха, беля. И въпреки всичко, в мен остана да гложди едно такова предателско съменние. Абе, те и случайности се случват. И чак на другия ден, когато стигнах до прословутите небостъргачи, вече смело можех да призная пред себе си, че в китайската столица си бях кацнала.
Няколкото дена, прекарани в нея ме накараха да разделя Пекин на четири части. При това крайно контрастни помежду си. Същинско – народна ( с ниските постройки и нормалните земни хора в тях), небостъргаческата ( явно на големия бизнес), комунистическата ( големите площади за манифестации, партийните сгради и петолъчките) и историческата ( с прекрасните огромни дворци).
Е, моят хостел се оказа в правилната част, същинско – народната. Затова така ми беше смутил първоначалното нощно спокойствие.
Толкова различни, четирите части бяха обединени от едно. Смогът. Завладяващият, всепоглъщаш смог. Затова всички снимки са сякаш правени във влажно, мъгливо време. Всъщност, времето си беше добро. А над смога явно имаше и слънце. Само че така дебела пелена беше опънал той над града, че нямаше шанс Слънчо да пробие.
Именно този смог беше причината да има толкова храчещи китайци наоколо. Абе, направи ми впечатление, че непрекъснато и отвсякъде то храчене, братче, то чудо. И артистично едно такова, издълбоко, както се казва. И не само един, или два „простака“. Масово всички храчеха и плюеха. Жени, мъже, млади и стари. Чак потрес придобих от тези им навици.
И както вече се бях доста зле настроила срещу тези храчещи, на третия ден в китайската столица и аз придобих нужда от подобни отхрачващи мероприятия. Така влизаше този смог надълбоко в дробовете, че как са живи пекинци, и до днес ми е загадка. В малкото ми разговори с местните ме убеждаваха, че заради зеления чай, приеман в огромни количества, било. Може и така да е. И ако е така, то зеленият чай е истински магическа напитка.
А отхрачващите звучи си бяха верен спътник по време на обиколките ми из столицата.
На района с небостъргачите и лъскавите търговски цунтрове отделих най-малко време. Хич не са ми по душа тези еднакви за цялата планета постройки.
Забързах към комунистическата част. По една много прозаична причина. Там се намираше и входът към така жадувания Забранен град.
А комунистическата част си беше също така рутинна и еднаква както от ранните ми детски спомени. Площади, червени знамена и петолъчки, огромни портрети на явно партийния лидер, манифестации и … забравените червени връзки.
И площадът Тиенанмън, който в миналото беше се прославил с някакво злачно събитие на масово избиване на хора.
Именно в края на площада е и входът на Забранения град. И една от портите му – Портата на небеното спокойствие, беше украсена с потрет на комунистическия лидер. Нали и той в наши дни ролята на император разиграва, та се накичил с титлата „Великия кормчия“.
Забраненият град е заобиколен от три страни с императорски градини.
На север е паркът Дзиншан, изграден на висок хълм. Височината му от 45 метра била постигната чрез трупане на равно място на пръст, изхвърлената при строежа на крепостния ров и близките дворци.
А създаденият вече хълм изобилства от всякакви красиви паркови композиции и още по-красиви малки и по-големи пагоди.
На югозапад се намира паркът Джуннанхай, който включва градина и 2 езера, наречени Централно море и Южно море. В него се намират сградите, в които понастоящем е седалището на Комунистическата партия и Държавния съвет на Народна република Китай.
На северозапад е паркът Бейхай. И той си има езеро, наречено Северно море. И тези три „морета“ са изградени като част от проект за напояването на Пекин.
В парка се намира и друг символ на императорската власт – Стената на деветте дракона. Доста внушителна синя стена, облицована с керамични плочки с 635 изображения на дракони по тях. А е построена стената през 1756 г.
А извън тази поднебесна красота, се натъкнах на нещо по-не лицеприятно. Наследниците на императорите, дали защото са загърбили принципите на будизма, дали защото са обсебени от коминустическата изопачена пошлост, но се движат изключително далеч от каквато и да било красота.
Целият град беше пълен с огромни кошове за смет. Кръгли и черни. Като символ на идеалната черна дупка, засмукваща всяка мръсотия. И наистина, всякаква мръсотия потъваше в тях. От дребни хартиени и найлонови отпадъци, до цигарени фасове, храчките на безбройните храчещи и урината на изпикаваните през панталоните без дъно деца. Освен че ме втрещиха с предназначението и размерите си, крайно впечатление ми направи също, че при това невъобразимо количество народ, никога не бяха препълнени. Явно ги чистеха достатъчно често. Комунизъм. Ако не го свършат на време, може би влиза в действие старият сталински принцип „Има човек, има проблем. Няма човек, няма проблем“. Мъдър си е бил другарят Сталин. И мъдростта му явно се беше разпростраля и в тези географски ширини.
Другото, което ме втрещи, бяха бездънните детски панталонки. Че всички деца, независимо от пола, бяха облечени в панталонки, добре. Комунизъм и уравниловка. Едва ли бяха подписали спогодбите за джендърството.
Ходейки небрежно из пекинските улици, за първи път ми се изпречи пред погледа показващо се детско дупе. Не беше културно да се взирам точно в тези части и не го направих. А философски заключих,че скъсанко е детето. Случва се и в най-добрите семейства, както се казва. Обаче все повече такива голи дупета ми се изпречваха пред погледа. Та, културно, некултурно, загледах се накрая. И да. Те просто си носеха панталони без дъно. И не че не бяха практични тези панталони. На практика решаваха напълно проблема с ненавременните детски нужди от тоалетна. Просто нуждаещото се дете биваше вдигано от добрия си родител и, без нужда да му бъдат сваляни панталонките, биваше изпикавано в онези огромни черни дупки-кошове.
Рядко си позволявам да се произнасям негативно за някой народ. А и в интерес на истината, рядко срещам неприятни хора. Но китайците, в масовото им проявление по улиците, си бяха не от най-приятните. И категорично не проявяваха особено внимание на чистотата и хигиената. Дали поради количеството им, дали заради загърбените принципи на религия и прадеди, доста си бяха мръснички. От всичките ми нощувки по хостели из целия свят, само тук и в Етиопия се натъкнах на потресаваща мръсотия. И ако в Етиопия тя се обясняваше с наличната суша и пълната липса на вода, тук такова извинение нямаха.
А младите китайки, като всички млади девойки по света, си бяха красиви. И много обичаха да позират. Което го виждам и по целия свят, апропо
