Тръгнахме по тесните пътища на планината Пинд и започнаха да се появяват в далечината малките сгушени селца на Загори. И се сетих, че прочетох, че в 17 – 18 векове е бил разцветът им. Тогава се радвали селата на Загори на продължителен период на търговски и икономически просперитет. Тогава били построени множество училища, луксозни каменни имения и църкви във византийски стил. Тогава били положени и основите на сегашните пътища.
И ние борехме стръмните планински завои на тези пътища и наслаждаваме се на гледките зад прозореца. И ето че наближи времето за едно горещо капучино. И тъкмо си изговорихме желанието на глас, и навлязохме в селцето Лептокария. Минахме само две каменни къщи след началото и ни отведе пътят до селското площадче. Типично за гръцките села, образувано бе то покрай огромния стар чинар. В единия му край се извисяваше каменната селска църква, а срещу нея бяха отворените врати на селското кафене.
Нали спряхме за капучино, влязохме отпървом в кафенето. И попаднах в машина на времето. Малки маси, непретенциозни столове, перденца по прозорците и старо кюмбе в ъгъла. Студено си беше тъдява, имаше нужда от топлината на печка на дърва. Мъдреше се на прозореца и стара метална ютия. Виждала съм такива и по нашите земи, пълнели ги някога старите домакини с жар от огнището и така нагрявали метала, че да оглади дрехите.
Двама посетители си имаше кафенето в тези ранни за гръцките разбирания часове. Нямаше машина за капучино, но пък имаше пластмасови чаши с капаче. Две от тях пое единият посетител. Може да бе малко селото, но традициите бяха същите. От кафенето си взе той кафе за себе си и може би, за жена си и ги отнесе топли и димящи към каменната си къща. Другият посетител не бързаше. Седнал бе кротко на една от масите и отпиваше бавно от своето кафе. Възрастен бе дядото, много бразди бе начертало времето по челото му и ни гледаше с кротък поглед. Ех, да не беше езиковата разлика, колко ли истории можеше да ни разкаже…
Далеч по-млад и усмихнат бе барманът. И както го гледах, отнесох се изведнъж в мислите ми към морето. И последва ги внезапно въпросът: Добре де, като няма капучино, дали пък няма фрапе? Е, чак пък, изрази съмнение Явор, виж колко е малко селото, къде си мислиш, че се намираш? В Гърция, смело отсякох аз. Приемах фрапето като националната напитка на гърците, наред с узото се нареждаше то в мислите ми в битието на хората от южната ни съседка. И както отговорих, така и попитах усмихнатия барман „А има ли фрапе?“. „Да, да“, бодро отговори той. Хареса идеята и Миленка и ето че бе натоварен барманът с направата на две фрапета. И съвсем гръцка стана утринта.
Отнесохме си фрапетата надолу по калдаръмената улица. Виеше тя покрай каменната църква. Висока и каменна се издигаше до нея камбанарията. От камък бе и цялото й тяло и само малка куличка над покрива бе оцветена в червено и контрастираше красиво над каменния покрив.
Нависоко бе изградена църквата, а в ниското, на пътя, имаше изградена малка каменна чешма.
Поседнахме с Миленка на каменните й перила и като едни същи гръцки матрони отпихме от гръцкото фрапе. Така де, насред селския мегдан ще си пием кафето! Приближи в това време Явор с оранжевия Субару, загледа Миленка и мигом си я хареса. Спусна прозореца, па попита:“Дали не искате „на стоп“ да се предвижите, защото аз съм към България?“ Едвам ни нави, както се казва, метнахме се в автомобила и поехме. И както поехме, така разбрахме, че не е точно вярната посока. Всъщност, посоката си беше вярната, уличките не бяха избрани правилно. Минаваше официалният път нагоре над селото, а ние тръгнахме по тесните калдаръмени улички между каменните къщи. И, слава Богу, минахме отвсякъде, но с прибрани странични огледала и с няколко километра в час. На един от завоите се наложи Явор да излезе от автомобила и да огледа дали ще се съберат гумите в калдаръма.
Железен е оказа Оранжевко, издрапа невредим по каменната стръмнотия и достигнахме пътя на селото. Не беше той кой знае колко широк, но все пак побираше два насрещни автомобила и поехме по него към следващото село.
Пътьом ни се представи невероятна гледка към близките планини, села и скали. Не издържахме всички, та слязохме да снимаме.
Дали ще е по-оживено през лятото, се питахме.
Дали ще е по-оживено не знаех, но само си мечтаех да се върна тук в късната пролет, когато голите сега хълмове ще се покрият със зеленина и малките каменни села на Загори ще потънат в цветовете на плодовите дървета.
Пожелах си го. А сега благодарих за прекрасното преживяване.
Благодаря, че бях!
