За да разнообразим скалните маршрути, заведе ни Венцислав Стайков в село Жерка. Или поне в това, което останало от него днес.
Не е познато селото на навигацията на „Гугъл карти“. Нали обезлюдено е от много години. Намира се на отбивка към с. Кирково от пътя Кърджали – Маказа и на около 40 км от Кърджали, след с. Кирково. Пътят до него е песъчлив, но равен и спокойно може да се премине с високопроходим автомобил.
Прекрасна разходка си направихме по черния път. Виеше се той покрай хълма. Изрязан в зеленината на горските дървета. И на самия хълм, след около 45 минути бавно ходене, достигнахме и селото.
Както си беше редно, посрещна ни „светата троица“. Чинара, чешмата и джамията. И тримата старци. Изоставени, рушащи се под напора на времето. Но достолепно и спокойно стоящи на своя пост.
Специална роля в историята на селото изиграла чешмата. Именно нейните води станали причина за изселване на жителите.
Години наред отчитали те, че повече болести ходят по къщите. Но не обръщали на това особено внимание. И се стигнало някак до изследване на водите на селската чешма. Нали от нея всички черпели вода. И показали изследванията, че твърде наситена била водата с уран. Това разболявало хората. Това ги и прогонило от селото. Изоставили те къщите си и слезли в низината, до с. Кирково.
Дали защото нямало купувачи, дали защото твърде скъпи им били, никой не продал къщата си. И стоят днес тези изоставени къщя като паметник на отминалия бурен селски живот.
Започнало изселването през 1972 година. И през 1979 година вече напълно празно останало селото.
Разказа ни Венци, че за разлика от много други райони в този край, село Жерка не било заселено с преселници. А с коренно, местно население. Може би и за това не продали къщите си. Твърде много спомени живели в тях.
А за изоставянето им помогнало и друго обстоятелство. Прекрасна е гледката от селото. Но както всичко, и тя си имала цена. Нависоко издигнати били къщите. И нямало много пространство за обработване. А нямало тогава големи хипермаркети. И храната от земята идвала. От труда на хората. И закупували жерковци ниви долу, в низината. И за да ги обработват, всеки ден понякога слизали до ниското и се качвали при къщите си. И постепенно започнали да си купуват къщи в Кирково. Че уморителен бил този ежедневен селскостопански туризъм. А като оповестили управниците и резултатите от урановото съдържание на водата им, и съвсем в ниското останали бившите жители на Жерка.
Интересно е името на селото. „Воденичка“, в смисъл от храносмилателния тракт на птиците означава „Жерка“. И до днес била използвана тази дума в определени местни диалекти.
Защо така било наречено, и не разбрах. Разбрах, обаче, защо на високо издигнали жерковци къщите си. Гледката е истински вълшебна. Не знам дали си струва ежедневното изкачване. Но се умълча групата. Зареяха се погледите в ширината на Родопа планина.
Тази гледка, явно не успели да изоставят жерковци наред с къщите си. И съградили тук, на края на селото си, място за дълги маси и сладка раздумка.
А до изкорубения от времето трафопост издигнали съвременен соларен братовчед. Че да осветява срещите им.
Нагледахме се ние на родопския простор и тръгнахме по пътя на обратно. И с погледа на нахранения със забележителности турист забелязахме старите дървета. И те изоставени. Но за разлика от къщите, продължаваха да дават плодовете си. И нападнахме туристически някак селската ябълка.
А в клоните й кротко седеше и ни гледаше старо плюшено мече. Дали от последните деца, тичали наоколо оставено? Дали не могло да си тръгне то и останало? Като спомен за живота. И обещание за бъдеще.
