Последно за изпълнения с преживявания ден беше Скалното светилище при Джерово. В края на пътя Кърджали – Кирково-Джерово.
Като при ненаименувано ни поведе Венцислав Стайков. И понеже няма случайни неща, дошло му беше времето на светилището да разкрие наименованието си. И срещнахме селска женица една. И я попита Венци какви са тези скали и какво знае за тях. И ги нарече тя. „Лъката“ е това, рече. А повече не можа да разкаже. И нищо чудно. Откак се бе родила, си стояха скалите. И за даденост ги била приемала винаги. Така, както повечето местни.
Е, и за името благодарни бяхме. И така, още в самото начало на похода ни към древното място, научихме името му. Скално светилище Лъката.
И сякаш да ни покаже правотата на пътя ни, най-отпърво ни посрещна
Скалното сърце.
Цял комплекс от подредени камъни ни чакаше малко по-натам. Част от скалните късове обработени и наредени бяха. Други, пък, наредени един върху друг, сякаш против законите на физиката. Не знам дали нарочно сторено било. Но все ми се струва, че няма как да бъдат ерозирали така, че да застанат един над друг, сякаш всеки миг ще паднат, а стоят от няколко хиляди години.
Зад него, пък, друг комплекс ни чакаше. С ясно оформени и изключително правилно разположени очи. Като очите на пещерата Проходна. Много символизъм видяха хората от групата в очите. Същите видяли и на скалите на Чудните мостове в Родопите. Толкова пъти съм ходила, но ето че намерих нов повод за посещение. Че очи досега не бях забелязвала.
Онези ще търся. А сега седях омагьосана от очите на Лъката. Колко ли мъдрост пазят те? Какво ли са видяли? И дали ще разкажат? Някога? На някого?
Остави ни Венци да се насладим на магията на скалните очи и ни поведе към най-силно енергийното място на древното светилище. Водил тук силно чувствителни и знаещи хора и това определили те като място, на което запазена все още била древната енергия. Въпреки посещението на хора с омешани енергии и помисли всякакви.
Тръгна Слънчо към всевечния си заник. И побързахме ние към „провиралката“ на края на светилището. От древни времена идвали тук хората. Носели своите болки и терзания. И минавали между скалите. И оставяли тегобите си. А за благодарност и молба за изцеление оставяли по някое късче от дрехата си на близкото дърво.
До днес събирали те болките на хората. И напълно обичайно било изграждането на подобни провиралки в края на древните светилища. Не на едно ги бил виждал той. За жалост и частично разрушени срещал. Че очаквали иманяри зарито съкровище да открият. От благодарните изцелени. До сега не се чуло да намерят, но да рушат не престават.
И едва ли ще намерят заровено. На колкото и аз съм виждала, все по една, или няколко ямки издълбани в скалите си има. Близо до самата „провиралка“. И в нея до днес оставят благодарните по някоя паричка.
Дали от истински древните останали днешните провиралки, не можело да се твърди. Със сигурност установено било, че много от днешните джамии и текета на алианите (мюсулманите, населяващи част от територията на Източните Родопи в страната ни), били съграждани върху, или до древните скални светилища. И може провиралките да са добавени от новите стопани. Но факт е, че всички те почитани са от българските алиани. И при тях търсят болните изцеление.
А не било нужно болният сам да се провира. Ако не може, или труден му е превозът, достатъчно било роднина, или добър приятел с дреха на болния да се провре. И да закачи тази дреха след това на близко дърво. И вярата ако е силна, изцелението и само си идва.

