От всяко мое пътешествие до сега се връщах с мисълта, че по – хубаво място за живеене от България няма. Е да, виждах хубавините по света. Виждах и по-добър стандарт. И по-луксозни стоки. Но виждах и цената им. Работеха много хората с по-добри доходи. И не оставаше им време парите си да харчат. А и приятелите на дълъг път с кола разстояние живееха. И малко самотен се очертаваше този по-богат живот.
А ние може и да не живеехме техния богат живот. Но пък повечето доста си имаха. И може да нямаме възможност на Малдиви да изкарваме почивката си. Но ще вземем една биричка, ще я разделим с приятел и мъката си ще изплачем. И хем от таксата за психоаналитик ще спестим, хем приятност от доброто общуване ще натрупаме. И на палатка да отидем, има къде да отморим през почивните дни. Че с красота пък надарена е щедро родината. И така, средно аритметично, най-доброто си място е. Нямаме излишно, но пък и нямаме много драми. Е да, като ми се наложи някоя институция по работа да посетя и леко се отнасят мислите ми в друга посока. Но пак с приятел ще похортувам и доброто си отношение ще върна.
Така мислех до сега. То и сега не съм отстъпила. Но на шотландци им се зарадвах. Истински добър живот си водеха. Или поне така изглеждаше през туристическите ми очи. На по-високо ниво живееха някак. И това ниво спокойствието им даряваше. А дали защото по време на пътешестванията ми заедно с натрупаните впечатления и възрастта ми порастваше, все повече спокойствието и ме впечатляваше. И бяха го постигнали в Шотландия.
Ходила бях в Англия. Обиколих Лондон и някои близки градчета. И тогава тези мисли не ме бяха споходили. Много гмеж от хора там. И шум, и култури всякакви. А тук, в Шотландия, шотландците си и живееха. Нямаше други. За емигрантите трудна бе обстановката и не бяха налазили още. И си живееха домакините ни като в защитен пашкул, недокоснати от суетата на околната действителност.
Така се и движеха те. Бавно и спокойно. Не бързаха. И нямаше за къде. Всичко им бе уредено. А най-ме радваха истински възрастните хора. Добре облечени и спретнати, влизаха в скъпите пъб-ове и просто обядваха в компанията на също толкова възрастните си приятели. И личеше, че не е това юбилей, или друго рядко събитие, за което от пенсиите дълго да пестят. Просто нормалния съботен обяд, например. И нямаше притеснение в очите им дали пари за кисело мляко ще има. Спокойно и аристократично гледаха на живота.
Разказвали са ми приятели, преселили се в голямата Великобритания, че бюрокрацията там надминавала размерите на тази в нашата родина. И месеци за нещо си се чакало. А да закупиш имот, изобщо и цяла година можело да отиде. И като се замисля как при нас за три дни всичко се случва и колко недоволство изразяваме в промеждутъка им. Но някак имат правила във Великобритания. И знат, че те се спазват. Защото са за всички. И спокойно гледат на отминаващото време.
Наистина, усещането ми от Шотландия бе за живот една степен по-висок от към качество. Сякаш всичко като нас си имаха, а по-богато и луксозно бе.
Дори местата им за почивка по магистралите уют излъчваха. Говорихме си с Мира и Дани, че крайпътните им заведения като нашите луксозни кафенета изглеждаха. Е да, и цените на кафето бяха такива. Но пък и доходите на местните не им отстъпваха.
А магазинетата за дребни сувенири, попътни напитки и шоколадови блокчета бяха истински уютни бижута. Такива, каквито рядко по нашите търговски улици се срещат.
И, както заключих в края на нашето пътуване, освен че спокойно, и луксозно живееха шотландците. То и при този лукс и уреденост, какъв стрес да се появи?!
Само дето мислех си, не дай Бог, да им се случи стрес на тези хора, сигур и до инфаркт могат да го докарат. Дотам неподготвени изглеждаха за ситуации, извън реда и установените от вековете порядки.
Но пък и показваха, че е възможно. И спокойствието, и удобството.
Удобство и лукс бяха постигнали шотландци и в домовете си. И особено в тяхното местоположение.
През множество попътни селища минавахме. И красиви бяха къщите. И спокойствие излъчваха и къщи, и улици. В такива еднофамилни къщи обичали да живеят англичаните. И за спокойствието на собствената обител и малката градинка, съгласни били по час до работното си място да пътуват. Е, случвали се и задръствания, но поемали ги широките магистрали. А и си плащало цената загубеното време при вида на собствената ти къща в спокойното жилищно населено място. Мъдри бяха старите колонизатори. И на спокойствието напоследък залагали. Че то бе инвестиция във всичко останало.
И във стара каменна къща имахме късмет да нощуваме. И в мечтите ми ме върна. Нали отдавна и аз за къщичка самостоятелна мечтая. В града, или покрайнините на работния ми град. Само дето с всичкото ми добро социално положение, никак да я постигна не ми се отдава. И ето я възможна. Не разбрах какви бяха хората, притежаващи тази къща, но за да я отдават под наем на пътуващи, не ще да са били от най-високите социални слоеве.
А къщата бе истински прекрасна! Каменна, със стени от цветен бръшлян обрасла. Самостоятелно дворче с място за автомобила.
А вътре обзавеждане, обичайно за стара английска къща. С нищо неотличаващи се мебели. Практични и все пак красиви. Дневна с изкуствена камина. Кухня и две спални. Баня, задължително с вана.
Знаех, че бялото обичат англичаните за мебелите си. Явно, и за шотландци се отнаяше. И бели бяха шкафчетата в кухнята. Бели бяха и гардеробните врати в спалнята.
Винаги съм казвала, че се старая да не бъркам емиграцията с красивия туризъм. И сигурно и в този случай ходя по ръба. Но, замислих се. В Шотландия бих могла да живея. Твърде спокойно и красиво живееха тук. Красотата ги срещаше буквално навсякъде. Красота имаше в еднофамилните им къщи. Красота имаше в пейзажите. Красотата бе дори в попътните бензиностанции!
И добри изглеждаха, общителни. Все някой социален контакт би могъл да се завърти. А когато носталгията надвие над ежедневието, полети имаше евнтини до родината почти веки ден. И дори само за уикенд, спокойно си позволяваха да пътуват.
Да, с красота ме изпълни това пътуване. С красота и спокойствие. Може би защото с добрите си приятели го споделих. И всъщност, нищо не ми липсваше дори откъм общуване и топлина. Но ще оставя за сега тези мисли там. Ще оставя и искрената си радост за добрия живот, който бяха постигнали с векове ощетяване на колониите си. И ще запазя добрия спомен от това пътуване в луксозния живот на хората от Хайландс.
