След сутрешното посещение на Дамбалъ се отправихме отново на среща с Мухарем. Той пък ни беше приготвил най-прекрасната изненада. Неизвестно досега на широк кръг светилище.
Открил го преди 20 години. И оттогава го пазел в тайна. Чакал археолози да проявят интерес и да го проучат. Идвали, наистина, веднъж археолози и изследвали част от находките. Но повече интерес не проявили. Проявили за сметка на това иманярите. И започнали подривната си дейност. Прокопали дълбоки канали под каменните шарапани. И решил Мухарем да покаже находката си на повече хора. Че да идват и да гледат. А шумотевицата да държи иманярите надалеч. Както каза и Костадин Димов, „Най-добрият начин за запазване е социализацията“.
И сред първите късметлии се случихме и ние.
Светилището се намира на около 16 км от Кърджали, по пътя Чифлик – Мургово – Перперикон. На един километър преди село Мургово има разклон наляво, продължаващ в черен път.
От мястото се откриваше гледка към белия хълм на Перперек. А на другия отсреща, по думите на Мухарем, друг каменен град бил издигнат, но не бил проучен още той. А според Христо Тодев, непроученият град дал основа на Перперек. От него древните строители пренесли каменния материал за Перперек, че неговият хълм далеч по-удобен за градеж се оказал.
Изобщо, всички открити каменни светилища и градени градове по цялата долина на река Перперешка били свързани.
Потънало в забрава, святото място беше обрасло с добро количество храсти и дървета. А избуялата пролет беше изпълнила със зеленина короните. Комбинацията, пък, беше довела до почти пълна невъзможност за прохождане. И за пореден път влезе в услуга мачетето на Анатоли. Вървеше той и сечеше, а групата по него обираше останалите драки. За този точно ден бях оставила тениска с къси ръкави. Гледайки надраните си ръце късно вечерта отчетох колко лоша беше идеята. Но пък като след истинско кръвно жертвоприношение изглеждах. Нали светилище бях посетила, редно беше кръв да оставя.
А тя ни върна много хиляди години назад. Не било датирано засега святото място. Знаело се само, че две основни светилище имало. В долната част олтар на Богинята Майка бил разположен. И пред него била оформена площадката за наблюдаващите поклонници. На самия връх на хълма имало друго, пирамидално светилище. На него слънчевият култ чествали древните.
Застанали на мястото на поклонниците, отправихме поглед към главния олтар. На Богинята – Майка.
Самата Богиня Майка била изобразена на огромен скален къс, оформен като лице. С две очи и усмивка, както ни каза Мухарем. Част от ръката останала също, но счупена била.
А в центъра на светилището имаше олтар, в който горял свещения огън. Заради него дошлите тук археолози предположили връзка на светилището с култа към Дионис. Нали в неговите храмове огньове палели жриците и вино леели.
Около олтара открили зачатъци на стая. И предположили, че олтарът ограден бил като в стая без покрив. И в центъра е горял ритуалният огън и пламъците му към небето извивали.
Ние пък черупка на костенурка открихме. И ни разказа Костадин. За направения от негов приятел музикален инструмент от такава черупка. За разказа му специално ще напиша.
А в онзи ден при разказа се раздели групата. Част от по-далеч живеещите потеглиха с благодарност към родните си места.
Ние пък поехме нагоре към горното пирамидално светилище. И ни поведе Мухарем по стария свещен път нагоре. На истинско поклонение.
Между двете светилища имало разделящ ги триметров вал.
И два пътя нагоре имало. Лесен и труден. Трудната пътека минавала през две скални животни. И, разбира се, нея избрахме. И мачетето се наложи да извикаме. И като почисти малко Анатоли, възнагради ни трудната пътека със скалните образи на куче и мечка. То ли пазители на горното светилище, то ли стражи на пътя на древните.
Да си призная, аз само кучето видях. Горе вляво, с муцуна, обърната наляво и ляво изсечено око.
По думите на Мухарем, мечката била под него. То ли от неправилния ъгъл гледах, то ли друго, но мечката се скри от мен.
Още съвсем малко по стръмното нагоре и достигнахме самия връх. И още по-правилна пирамида. В чест на култа към Слънцето била сътворена тя, според Мухарем. А издялана била в огромна скала. Конструкция някаква имало зад нея в древността. Само че големият земен трус я разрушил. И пирамидата свлечена малко била от старото си място.
Така завърши поклонническото ни пътуване из древното светилище.
Според археолозите, светилището не било унищожавано от следващи човешки поселения. Изключая, разбира се, напълно съвременните иманяри. Та, останало до нас само със земетръсните си поражения.
Именно тогава, след големия земен трус се предполага да са го напуснали древните, приемайки трусът като знак за това.
Археолозите пък не открили данни за ползване на същото в по-късен етап. И така в забрава и зеленина потънало.
И ето, днес дойдохме ние. А Мухарем очаква следващите. Да го видим и усетим всички. Да повикаме загубеното знание. Дано пък го и намерим някога! Да се открие на някого!
Самият Мухарем го открил напълно мистично. Млад бил, четял духовните книги и вярвал, че всички хора са ангели. Добри и почтени. И тръгнал на поклонение към гроба на баба Ванга. И стигнал. Само дето не точно ангели срещнал там. Обрали го група цигани. И дори стотинка не му оставили. И със загубено имущество и вяра тръгнал той към дома. А пътят бил дълъг. С два влака се предвижил от Сандански до Пловдив. И все на разбрани кондуктори случил, че му простили липсата на билет. На гарата в Пловдив, преди да се качи в поредния влак, отишъл при кондукторите и честно им разказал какво му се било случило. Помолил да го качат без билет. Но, явно квотата с добрите кондуктори била изчерпана, та тези го натирили да си търси другаде късмета. И още по-обезверен, тръгнал младият човек пеша към родния край. Защо не пробвал да се предвижи на стоп, не разбрах. Така сладкодумно разказваше и така покъртителна беше историята му, че сърце не ми даде да го прекъсна.
Три дена и две нощи вървял пеша. Нито храна, нито вода имал. Единствено вода от крайпътни чешми пиел. И на втората нощ, съвсем близо до дома, светкавици го застигнали. Гласове от дерето чул, уплашил се и храстите наоколо се скрил. И сън засънувал. Тридневната умора и гладът го докарали до състояние да се свърже с отвъдните сили. Отворили съзнанието му да ги чуе.
И видял от близкото село светлини към него да идват. След това ниски хора го обградили. Със златисто кафява кожа и кръгли глави.
След това се пренесъл във времето на Втората световна война. И Мухарем вече водил група хора. През границата трябвало да ги изведе. А немците ги гонели. И се качили на хълма, между дърветата. И нещо като индианци излизали, и пътя им показвали. След това в дере попаднали, падали и ставали, но вървели. И до пещера стигнали. Влезли в нея, но от там само той излязъл. Какво с хората станало, така и не разбрал.
И след това вървял незнайно време. И в селото се оказал. А до него два хълма има, но той по тях не ходил. Как се оказал в селото и досега не може да си обясни.
След като си отпочинал, решил, че всичко преживяно сън е било. И забравил за него.
Две години минали. И започнал да намира статии как тунели имало копани през Втората световна война на това място, как немците укрили тук документи някакви. Чувал местните да говорят за светлини, идващи от хълма. Прочел и за човек от Благоевградския университет, дошъл да медитира на Перперек. И видял този човек по време на медитацията си ниските хора със златистата кожа, построили древния град.
И разбрал Мухарем, че не точно сън бил сънувал. И решил да се върне на мястото. И тръгнал по стъпките си. И открил светилището.
Казала му по-късно веща жена, че явно в огледалния свят бил, но се върнал. Много не се връщали. Или пък и да се връщали, в други психиатрично състояние оставали.
