Скалното светилище при село Небеска

Слад древното светилище при Асар кая ни остана време. А така и така се намирахме в края на с. Женда, решихме да отскочим и до светилищата при съседното село Небеска.

Как да стигнем до с. Небеска.

Отново по пътя Пловдив – Асеновград-Кърджали. На с. Комунига свихме надясно към с. Безводно. И по планинския път стигнахме до с. Женда. Само че вместо да излизаме от селото, за да хванем към Асар кая, стигнахме до чешма приблизително в средата на селото, на самия път. От нея свихме наляво. И по тесен път между селските къщи на с. Женда, стигнахме до съседното село Небеска. Там оставихме автомобила в самото начало, до първата къща и каменна ограда.

И свихме вдясно покрай къщата, по оградата, към близкия хълм.

А той е съвсем наблизо. Съвсем след малко се появиха първите скални гъби в скалите.

И врязаните в земята каменни улеи. Напълно естествено ерозирали изглеждаха те.

Само дето не ми даваше мира разказът на познавач при скалното светилище Скумсале над Стрелча. При подобни улеи, по никакъв начин не предполагащи човешка намеса в моите лаишки очи, познавачът ни убеждаваше, че именно плод на човешка ръка били те. Изградени специално да отвеждат течностите от вършените жартвоприношения.

Над тях в обратна посока се извисяваше скална къща-гъба. А върху стената й, малко под покрива-шапка видяхме изсечени трапецовидни ниши.

Още малко напред и над долчинката открихме скално струпване. С положени няколко обработени, плоски камъни в различни форми.

Явно не случайо било избрано мястото. Невероятна гледка се откриваше към селото и родопските хълмове.

Подсякохме хълма и тръгнахме обратно към селото по пътека на по-ниско ниво.

И ето ни отново пред Костенурката. Почти същата като онази при Асар кая. И тя извила шия към долината и вечността.

Под нея имаше изградена площадка. А в горния й край положени два плоски камъка.

И гледаше площадката към вечните родопски хълмове. И беше огласена тишината от звънците на селските овце.

Полежахме на площадката, послушахме тишината и се върнахме към селото. С прекрасното небесно име. Небеска.

Посрещна ни Марко. Поговорихме си с него. Помолих за разрешение да го снимам. И той гордо разпери уши.

Завързан беше над къщите. Каменни и стари. Колко ли история е преминала през годините покрай разрушените им днес стени? Колко ли деца са тичали по каменните пътища?

Днес дворовете зееха празни. Празни бяха и къщите. От някои бяха останали стълбите. От други прозорците. Стара печка ръждясваше на двора пред порутения си дом.

Въпреки почти изоставения си вид, селото не беше съвсем замряло. Все още имаше живи обитатели. Срещнах една от тях. Мила и усмихната. Много ми се зарадва. И много ми заразказва. Само че на турски. Откъслечните й български думи ми казаха, че децата й живеят в Турция, а хляб им носели с буса.

Пожелах й дълъг живот и здраве. Изпрати ме добрата жена с най-сърдечната си усмивка.

А аз се присъединих към дружките си и хванахме нагоре към горната част на селото. Там ни се виждаха каменни струпвания отново.

И действително, горе на хълма имаше подредени обработени камъни.

Погледахме с очите на древните. И се върнахме в съвремието на селската идилия. При заградения обор на открито. При прибраните купи сено. При каменните къщи на обикновените хора.

И точно тук навлязохме в жива приказка. Сякаш от детските книжки за оцветяване излязоха най-шарените и напети кокошки, мисирки, гъски.

Такъв шум вдигнаха по посрещането ни, че привлякоха и другите обитатели на селото. Обърнахме се на странния шум зад нас. И видяхме тичащи към нас овце. Чули бяха, че гости са дошли и бързаха да не изпуснат клюката. Събраха се най-сетне и като на театър ни загледаха.

Похортувахме си, обменихме житие-битие и си тръгнаха. Бяха ни оказали, както се казва, достатъно гостоприемство. Само най-малките останаха. С любопитството на всички дечица ни наближиха малките агънца. А мама овца бдеше отдалеч над неразумните си палета.