Порадвахме се на маймунките в парка Boabeng. И се отправихме към втората ни забележителност за деня.
Няколко пъти объркахме пътя. Питахме в селото. И въпреки това от сред пътя отново се върнахме. А цялата работа била, че вождът на селото не сме попитали. Република бе независима Гана. Но старите традиции си спазвали хората. И старейшината бил на почит. Неговото разрешение следваше да получим, та да отидем до святото място. Спряхме насред селото. Слязоха водачът и шофьорът ни. Запиляха се нанякъде. Върнаха се след малко и извика Конфиденс българския ни водач. За пари ставало въпрос. Това ясно, дадохме. Само дето интересен етюд се разигра преди това.
Пристигнаха до буса ни няколко души. И сякаш всички в него искаха да се качат. А място имаше сал едно, и то отпред. Не че това би ги спряло. Личното пространство бе изключително стеснено по тези географски ширини.
Качи се един от мъжете отпред в буса. Но две от дамите настояха сякаш и те да влязат. И докато се усмихваха и в смях се заливаха, изведнъж скандал развихриха и някого нещо взеха да дърпат. Придвижи веднага Дани 20 пари напред. И стигнаха, явно до дамите. И както скандални бяха, така без пауза и предупреждение отново на смях го обърнаха. Взеха парите и дезентерисирани, тръгнаха нанякъде.
Тръгнахме и ние. Към скалното светилище. А се намираше то близо до село Tanoboase в Течиман, регион Бронг Ахафо в Гана.
И се занимаваха местните със своите си дела. И в конкретния ден ги сварихме да произвеждат брашно от кореноплодните си.
И поведе ни по горската пътека селският ни водач. Почти не си отваряше зъбите докато говореше. И напълно трудно правеше разбирането. И разбрахме все пак, че намирахме се в селенията на Скалното светилище Tanoboase Sacred Grove and Shrine.
И се оказа свещена самата горичка.
Приемали днес изследователите, че това и било и традиционният дом на хората от племето Tanoboase. Разказвали те в легендите си как могъщи богове Ashanti в свещената горичка живеели.
В исторически план, на това място се водили войните на Ашанти с британските колонизатори. И свещената горичката била скривалище по време на търговията с роби и междуплеменните войни.
Постояхме още малко в пещерата.
И поехме нагоре към скалите. А по пътя говорехме, че всъщност най-странното на тези формирования бе самото им съществуване. Нийде другаде за толкова вече дни из Гана никакви камъни не срещнахме, камо ли подобни огромни скали. Припомних си разказаното в едно от нашите скални светилища. Как на определено място с определена геомагнитна енергия се образували подобни скали. И не напразно древните ги обръщали в светилища. Усещали различната енергия.
И докато говорехме, стигнахме до следващите скали. На огромна площ се бяха разположили. И да ги катерим предстоеше. И се покатерихме на първата. И никак не бе лесно. И ни замъчи мисълта, че от същото стръмно място най-вероятно и щяхме да слизаме. А не бяхме подготвени с особено удобни обувки.
И се оказа че ни отпадна притеснението. Но веднага бе заместено с друго. Показа ни следващия скален масив водачът ни. И смело нагоре взе да катери, по почти гладката скала. Това било пътят ни. И след като го изкачим, от другата страна и щели сме да слезем.
Закатерихме и ние. Направих последна снимка с белите си дрехи. Поне за последно в този ден бяха чисти. Но като гледах двама от мъжете ни по джапанки, не се оплаквах особено от собствената си бяла неподготвеност.
И в катерене и пълзене, стигнахме върха.
Поседяхме още малко по скалите. Поехме древната енергия. И напълнихме и погледите, и душите си с красота.
Гледах аз и се заслушах в обяснението на водача ни.
„Тано“ било името, дадено на няколко богове. И водело началото си от река Тано.
Само едно от свещените места в Гана било това светилище. И като останалите, имало си то пет отделения – главен вход (от който минахме), място за принасяне на дарове (до което след малко щяхме да отидем), скривалище, наблюдателна кула и стълби. Въпреки че под „стълби“ се разбираха леките ямки във високите скали, които правеха изобщо възможно катеренето.
На връщане ни отведе водачът ни до мястото за принасяне на дарове.
И представляваше то друга скална пещера, по-малка. И на олтар бе обърнат централния й камък. Събу си обувките водачът ни. И бос в светилището влезе. Имаше на централния камък оставени два пакета бисквити и няколко стъклени бутилки с течност. Помоли да не снимаме. Истински свещено място била пещерата за хората от селото. Уважихме желанието му и прибрахме апаратите.
Попитах водача дали в бутилките има вода, или алкохол. Алкохол, отвърна той. И не какъв да е, а именно шнапс. Когато имал проблем някой от народа му, тук идвал. Дарове оставял и на духовете се молел за помощ. Не носели посетителите местен алкохол, а такъв, който от „нашите земи“ пристигал. Не обиждали боговете с лесно достъпното. Най-ценното срещу молбата си давали. А ценно за тях било вносното. Затова и вносния шнапс полагали на свещения олтар.
Благодарихме на водача си за прекрасната разходка. И с буса в селото го оставихме. А след това и пътя си поехме.
Посрещна ни изморени нашият шофьорът. И за повдигане на духа ни „Айку“ извика. И подсказа ни, че в отговор протяжно „Аи“ следвало да отговорим. Като поздрав било това, че трудното сме издържали. А от наша страна предлагало уверение, че сме добре.

