Скалното светилище Tanoboase Sacred Grove and Shrine в Гана, Африка.

Порадвахме се на маймунките в парка Boabeng. И се отправихме към втората ни забележителност за  деня.

Няколко пъти объркахме пътя. Питахме в селото. И въпреки това от сред пътя отново се върнахме. А цялата работа била, че вождът на селото не сме попитали. Република бе независима Гана. Но старите традиции си спазвали хората. И старейшината бил на почит. Неговото разрешение следваше да получим, та да отидем до святото място. Спряхме насред селото. Слязоха водачът и шофьорът ни. Запиляха се нанякъде. Върнаха се след малко и извика Конфиденс българския ни водач. За пари ставало въпрос. Това ясно, дадохме. Само дето интересен етюд се разигра преди това.

Пристигнаха до буса ни няколко души. И сякаш  всички в него искаха да се качат. А място имаше сал едно, и то отпред. Не че това би ги спряло. Личното пространство бе изключително стеснено по тези географски ширини.

Качи се един от мъжете отпред в буса. Но две от дамите настояха сякаш и те да влязат. И докато се усмихваха и в смях се заливаха, изведнъж скандал развихриха и някого нещо взеха да дърпат. Придвижи веднага Дани 20 пари напред. И стигнаха, явно до дамите. И както скандални бяха, така без пауза и предупреждение отново на смях го обърнаха. Взеха парите и дезентерисирани, тръгнаха нанякъде.

Тръгнахме и ние. Към скалното светилище. А се намираше то близо до село Tanoboase в Течиман, регион Бронг Ахафо в Гана.

И се занимаваха местните със своите си дела. И в конкретния ден ги  сварихме   да произвеждат брашно от кореноплодните си.

И поведе ни по горската пътека селският ни водач. Почти не си отваряше зъбите докато говореше. И напълно трудно правеше разбирането. И разбрахме все пак, че намирахме се  в селенията на Скалното светилище Tanoboase Sacred Grove and Shrine.

И се оказа свещена самата горичка.

Приемали днес изследователите, че това и било и традиционният дом на хората от племето Tanoboase. Разказвали те в легендите си как могъщи богове Ashanti в свещената горичка живеели.

В исторически план, на това  място се водили войните на Ашанти с британските колонизатори. И свещената горичката  била скривалище по време на търговията с роби и междуплеменните войни.

Освен скривалище,  и място за религиозни дейности била горичката. И пристигнахме ние  до първото скално образувание.

Към „сакралната пещера“ сочеше табелата. И в нея   влязохме. И ни обясни водачът ни, че някога тук хора живеели.

А тясното пространство, което ние заемахме, било кухнята.

И съдели за това по почернелия каменен таван. Сиреч, от огъня на който и готвели храната.

Хранели се отново тук, покрай огнището. А до него, вътре в пещерата видях няколко балансирани камъка, закрепени сякаш на шега.

И други камъни имаше, с ямки в тях издълбани.

Постояхме още малко в пещерата.

И поехме нагоре към скалите. А по пътя говорехме, че всъщност най-странното на тези формирования бе самото им съществуване. Нийде другаде за толкова вече дни из  Гана никакви камъни не срещнахме, камо ли подобни огромни скали. Припомних си разказаното в едно от нашите скални светилища. Как  на определено място с определена геомагнитна енергия се образували подобни скали. И не напразно древните ги обръщали в светилища. Усещали различната енергия.

И докато говорехме, стигнахме до следващите скали. На огромна площ се бяха разположили. И да ги катерим предстоеше. И се покатерихме на първата. И никак не бе лесно. И ни замъчи мисълта, че  от същото стръмно място най-вероятно и щяхме да слизаме. А не бяхме подготвени с особено удобни обувки.

И се оказа че  ни отпадна притеснението. Но веднага бе заместено с друго. Показа ни следващия скален масив водачът ни. И смело нагоре взе да катери, по почти гладката скала. Това било пътят ни. И след като го изкачим, от другата страна и щели сме да слезем.

Закатерихме и ние. Направих последна снимка с белите си дрехи. Поне за последно в този ден бяха чисти. Но като гледах двама от мъжете ни по джапанки, не се оплаквах особено от собствената си бяла неподготвеност.

И в катерене и пълзене, стигнахме върха.

И минахме през първото чистилище.

А то бе така тясно, че по корем следваше да го полазим.

А втората снимка подари ми Даниела Дурина.

Излязохме пречистени и в скалите наоколо поглед зареяхме. Определено гледката си заслужаваше.

А снимката ми подари Daniel Anderson.

И не знам дали не си внушавах, но сякаш на фалоси приличаха централните скали. Нали навсякъде по света плодородието чествали древните. Че благодарение на него и животът продължавал.

И ясно си личаха поставените внимателно и с вещина камъни върху скалите. И то поставени така, че  на места бяха образували провиралки, възможни за човешко преминаване.

Поседяхме още малко по скалите. Поехме древната енергия. И напълнихме и погледите, и душите  си с красота.

Гледах аз и се заслушах в обяснението на водача ни.

„Тано“ било името, дадено на няколко богове. И водело началото си от река Тано.

Само едно от свещените места в Гана било това светилище. И като останалите, имало си то пет отделения – главен вход (от който минахме), място за принасяне на дарове (до което след малко щяхме да отидем), скривалище, наблюдателна кула и стълби. Въпреки че под „стълби“ се разбираха леките ямки във високите скали, които правеха изобщо възможно катеренето.

На връщане ни отведе водачът ни до мястото за принасяне на дарове.

И представляваше то  друга скална пещера, по-малка. И на олтар бе обърнат централния й камък. Събу си обувките водачът ни. И бос в светилището влезе. Имаше на централния камък оставени два пакета бисквити и няколко стъклени бутилки с течност. Помоли да не снимаме. Истински свещено място била пещерата за хората от селото. Уважихме желанието му и прибрахме апаратите.

Попитах водача дали в бутилките има вода, или алкохол. Алкохол, отвърна той. И не какъв да е, а именно шнапс. Когато имал проблем някой от народа му, тук идвал. Дарове оставял и на духовете се молел за помощ. Не носели посетителите местен алкохол, а такъв, който от „нашите земи“ пристигал. Не обиждали боговете с лесно достъпното. Най-ценното срещу молбата си давали. А ценно за тях било вносното. Затова и вносния  шнапс полагали на свещения  олтар.

Благодарихме на водача си за прекрасната разходка. И с буса в селото го оставихме. А след това и пътя си поехме.

Посрещна ни изморени нашият шофьорът. И за повдигане на духа ни „Айку“ извика. И подсказа ни, че в отговор протяжно „Аи“ следвало да отговорим. Като поздрав било това, че трудното сме издържали. А от наша страна предлагало уверение, че сме добре.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език