Малките маймунки в парка Boabeng, Гана, Африка.

С парка Boabeng започнахме следващия ни ден в Гана. Объркахме малко пътя в началото. Няколко пъти. И доста неравен и пясъчен се случи този, по който по грешка хванахме. И въпреки, че здрава бе машината ни, не успя поредния пясъчен баир да преодолее. И слязохме. И пеша продължихме.

И подминаха ни група местни на тяхното моторно возило. Може двутактов да бе двигателят на мотора, но возеше след себе си достатъчно голяма каросерия.

И  не бе дълга разходката ни. Бързичко ни  настигна бусът. Избързали бяха двамата датчани. И докато към тях пътувахме, пошегува се английският американец. Абе и да не ги вземем, не било така важно. Един датчанин вече прибрахме в буса. Както се казва, отчели сме се пред датския народ. За расизъм отчетоха шегата останалите от групата. Нали в Африка се намирахме, модерна бе темата. Прибрахме си всичките хора след тази закачка и в началото на парка слязохме отново.

Малко селище бе изградено наоколо.

И може бедно да живееха хората, но от тухли вече строяха къщите си.

И колкото и малко къщи да имаше, голямо училище за децата бе построено. Явно, достатъчно бяха на брой децата, излизащи  от малкия на брой къщи.

И докато ние селото разглеждахме, други нас разглеждаха. Наобиколиха ни маймуните. Дойде първо лидерът на стадото. Новите пришълци да погледа. И да прецени безопасни ли са. И най-дългата опашка разстла зад себе си.

Мина едно момче с леген на главата. И купихме ние дребни фъстъци за маймуните. И хареса се това на лидера. Изправи се на задните си крака. А когато и първите фъстъци получи, получихме ние разрешението му да влезем в парка.

И бързо селото оставихме и след лидера  към маймуните тръгнахме.

И както се оглеждах разсеяно, писък женски чух отнякъде. И едвам успях да възприема, че от качено върху гърба на дамата маймунка бил предизвикан, и върху моята гърбина маймунка се покачи. И аз в писъци изпаднах. Слязоха и двете, в общи линии, потресени, че не им се радвахме. И приближиха загрижени и нашият, и горският водач. Напълно дружелюбни били маймуните, да не сме се били притеснявали. И наистина така си беше. Не пуснаха нокти милите. А нежно по гърбовете ни се поразходиха. И вярвах в приятелската им настройка, но за всеки случай подарих моите фъстъци на Даниел. И помолих маймуните да усетят енергията ми и повече да не ме закачат. И така и стана. За радост, достатъчно от останалите от групата върху гърбовете си с фъстъци ги подмамваха, така че в мир продължи разходката ни.

И повтори екскурзоводът, че тези били напълно миролюбиви. Имало, обаче, други, по-големи. Бели и черни Коломбос. Те били истински опасни. Но живеели навътре в гората. И нямало опасност да ги срещнем. И други животни нямало опасност да ни притеснят. И изобщо, не живеели в Гана опасни животни. Най-много по някоя страшна змия да се срещне.

Е, при такова успокоение, спокойни по гората тръгнахме. И маймуните нас и фъстъците следваха.

И най-сладките малки бебета маймунчета срещнахме. Толкова малки бебета не бях виждала. Захапало бе бебето  гърдата на майка си и не помисляше по навънка да ходи.

Разпространи се някаква версия, че в случай на раждане на близнаци, умирало едното. Че на гърдите на майката само за едно отроче място имало. И да, потвърди верността на твърдението водачът ни.
Изучавали ги местните от много години. Той ни разказа и за лидера им. Грижел се той за голямото си стадо. И в мир живеели всички. И хем с хората бяха свикнали до степен от ръцете им малкото фъстъче да взимат, хем не бяха загубили реакциите си и михом в бяг обръщаха при всяко малко неволно трепване.

А хората се грижели  за тях. И гробище им бяха организирали. Погребвали в него тези, които намирали – основно загинали от инциденти  и поради това останали на пътя. А в нормални условия, дълбоко в планината отивали за последния си път маймуните.

Ние пък по пътя на гората продължихме. И успоредно с маймуните, разгледахме и дърветата.

Истински пример за оцеляване бяха тези хилядолетници. Цяло ново дърво от стеблото на друго бе покарало. А короните им сякаш  в небето опираха.

И както за дърветата ни разказваше, покани ни екскурзоводът ни едно от тях да снимаме. И реших първоначално, че счупено било при буря някаква. И не счупено се оказа. Така си и растяло. Карало донякъде в растеж отдолу нагоре. После се пречупвало и тръгвало да расте наобратно. Отгоре надолу. А когато до земята достигало, отново се пречупвало и започвало нов растеж, настрани. И се превърнало в тази, на вид, просто купчина малки стъбла.

В друго дърво лекарство намирали маймуните. От смолата му във вид на сталактити си хапвали, в случай, че болест някаква почувствали. И така и оцелявали.

Велика  бе природата! Разходихме се още малко насред дървета и маймунки. И настигнаха ни няколко жени от селото. Товарът на главите си носеха,  тръгнали по своите си дела.

А ний на маймунките „довиждане“ рекохме. И нататък по пътя си отидохме.
Той пък изви през края на селото.  И тук видяхме нещо твърде интересно. Добиваха брашно местните жени. От царевица. В ограден кът бяха изградени множество корита. И огън запален в центъра.  И палеха, и сееха жените. А ние снимахме. Наснимахме се и към скалното светилище продължихме.