Наснимахме го ние и тръгна екскурзоводът нанякъде. И тук й е моментът на предисторията.
А тя, предисторията, още на входа и започна. Разказа ни разпоредителят за допълнително възможни турове. Които и допълнително заплащане струваха.
Не бяхме се движили много предните дни. А като не изразходвам по правилния начин енергията си, лека лудост започваше да ме избива. Нали все отнякъде и трябваше енергията да излезе, и онази същата неизразходвана енергия чрез лудостта си път навън си бе намерила.
И докато обясняваше екскурзоводът какъв ще да бъде този допълнителен тур, видях една кокошка. Най-сладката и цветна кокошка. И нали лудостта ме бе обзела, подгоних я за ужас на групата. Че и гръмки повиквания на кокоши език произнасях. Та, накратко, докато групата възприемаше обясненията, аз бях заета кокошката да гоня. И се включих в обяснението, когато другите вече плащаха за „допълнителния тур“. Попита ме Дани дали разбрах за какво става въпрос. Да бе, протегнах й аз исканите пари. Не сме се движели изобщо тези дни, допълнителен тур в гората искам всякак!
И затова е опасно да не се слуша. Защото съдиш по желанията в собствената си глава. А те обрисуваха приятната картина на прекрасна разходка покрай трите водопада. Как да не дам пари за такова нещо?! И дадох.
И се стигна плавно и полека до онзи момент, в който след снимките на третия водопад тръгна екскурзоводът нанякъде. За допълнителния тур, оказа се. И попита ме Елси, дамата от Дания – Нали съм казала преди два дена, че повече на висящи мостове няма да се кача? „Няма де“, потвърдих й аз. „Такъв страх не бях брала скоро“, уточних. В случай, че не бе станало ясно, де. Погледна ме учудено тя. И пак попита. А сега не ме ли било страх. И загнезди се в тоз момент сюблимен грозно едно такова подозрение у мен. Като отговор на елсиния въпрос прозаичен. Но още нямаше конкретни очертания подозрението. И изведнъж взе да се избистря. И изкристализира към отправен към екскурзовода въпрос. „Нали няма да се качваме на висящи мостове?“, попитах настървено. Погледна ме е той с учудването на Елси. Ми, точно по мостове сме щели да минаваме и оттам гледките към водопада да възприемаме. И именно висящи били мостовете. „И аз съм си платила за това?“, не успях да възпра най-искрения си въпрос. „Да, за това съм била платила“, погледна ме пак Елси. И пошегува се, че само го симулирам този страх. А май хоби ми били висящите мостове. И ето ти цената на кокошата гонитба. Друг път да не слушам бръмбарите в главата, а обясненията, които от живи хора ми се дават.
Е, на изконно българския принцип „пени се, не пени, ке те ядем, пари са се давали“, глътнах страха по-надълбоко и тръгнах след другите към висящите мостове.
Цели два, и то дълги, предстоеше да преминем. И доста безсмислено упражнение се оказа мостоходенето. Така на гъсто групата един подир друг тръгнахме, че основно си гледахме в краката. И внимавахме да не обърнем единствената летва в основата на моста. Че въжената мрежа не бе достатъчно висока и като нищо в пропастта отдолу можеше да се окажем.
А снимката подари ми Димо Беров.
Моят апарат така или иначе сдадох на Даниел за съхранение. Така че напразно мостовото неудобство си причиних, дори снимка не можах да направя. А и от земята достатъчно добре се виждаше водопадът. И си платих за това, на всичкото отгоре! Така се калявала стоманата някога.
Стъпих най-после на твърда земя. Изчаках няколко минути да престане да ми се клати главата. И последвах групата надолу, до основата на големия водопад.
А там, за разтуха и групова снимка си спретнахме. И обещаха хората ми следващия път, когато за преминаване на въжени мостове се приготвя да плащам, ще ми обърнат внимание по-бавно и подробно.
