Разгледахме основните забележителности на остров Горе. И по улиците му тръгнахме. Сред хората. И по пътя на хората. И изправи се пред нас стария фонтан. Огромна роля играел той в живота на местните до неотдавна. От него някога наливали вода за нуждите си жителите на острова. А днес водопровод прекаран бил в къщите. И стоеше старият фонтан като паметник на отминалите времена.
А по малките улички множество магазини показваха шарената си стока. Най-вървежни бяха ветрилата от плат. Но не знаеха цената на белите пари местните. След дълъг пазарлък до 15 евро за две платнени ветрила свали една от шармантните продавачки. И чак до ферибота ме последва. И истински се обиди, че скъпа ми се видя цената. За евро-две, разбирам. Но 15 евро за такава евтина дрънкулка. Наистина си мислеха те, че белият човек има несметни количества от финикийските знаци. Нейсе, усмихнати са иначе и добри.
Вече глад ни гонеше. И тъкмо заприказвахме как добра идея би била и да похапнем, и местните видяхме да обядват. Такава им била традицията. В кръгче сядаха и от паници на земята хапваха. Основно ориз и кус-кус ядяха. И мачкаха ги с ръце на топка и така към устата ги поднасяха. И те като при нас, за децата детска масичка си бяха спретнали.
Видяха ни как ги разгледждаме с интерес и поканиха ни трапезата им да споделим. Поклоних им се от благодарност, но по уличката продължихме.
Подминахме обядващите. И до друг дом дойдохме. С огромни легени храна. А зад вратата биеше някаква готварска смес домакинята. И се оказа местна богаташка. И в петъчния ден всяка седмица готвела и раздавала храна на местните. И идваха те с пластмасови съдинки. И сипваше им помощничка на добрата домакиня от кус-куса и с добри думи ги изпращаше. Разказа ни за добрината си. И позвили ни да я снимаме.
И към крайбрежието продължихме.
А крайбрежието като навсякъде. Пълно с малки ресторантчета. И плаж. И идвали от столицата Дакар местните и в събото-неделя на плажа отмаряли. Със ситен прекрасен пясък бе той посипан. Океанът топъл. И бяха навлезли във водите му бодрите ентусиасти.
И чадъри имаше като навсякъде. А наместо шезлонги, или кърпи, одеала бяха настлали местните. Да легнат плажуващите под чадърите.
На собственичката му бе обещал Абду още при пристигане да ни доведе да хапнем. И с „мама“ към нея се обръщаше. Не заради роднинска връзка, а от уважение. Така се обръщаше към всяка наша домакиня до края на пътешествието ни. И лично мама и ни сготви. Попита ни Абду дали европейска, или местна кухня искахме. Еднозначно отговорихме с моите норвежски съптници. В Сенегал бяхме. Може ли на брега на океана местна морска храна да не опитаме?! „Чебуджан“ било обичайното месно ястие. Риба и кафяв ориз. И много зеленчуци. И това си поръчаха норвежците. Само поискаха кафевия с бял ориз да им бъде заместен. Аз пък поръчах рибата си с пресни зеленчуци. Но не ги разбираха така нещата местните. И наред с пържената местна риба, резенчето краставичка и двете резенчета домат пристигнаха печени моркови, патладжан и ям. Но вкусно беше, залък не оставихме. И струваше всяка порция 3000 сенегалски пари. Което в превод ще рече 9 български лева.
И го сготви мама на момента. И не стана бързо. Така се готви истинската храна. Отнема време. Но безвремие бе обзело острова. И Африка като цяло. Жега беше. Бавно се движеха хората. И океанът разстилаше въните си пред нас.
Похапнахме си славно. А след обяда по пътя на историята се отправихме.

