Тъжната история на робите на остров Горе в Сенегал, Африка.

Разходихме се преди обяда по забележителностите и из улиците на малкия остров Горе. А след обяд, заситени  и предоволни от вкусния обяд, поведе ни местният ни водач по пътя на историята. А включваше тя безрадостния период на робството.

Така го и населили европейските заселници. Установили, че той бил най-близката точка до отсрещните Америка, Куба и Бразилия. За натам основните партиди роби се и отправяли.  И на остров Горе ги събирали. От цяла Африка. За последния им път към робството.

И довеждали на острова черни жени, мъже и деца от близките африкански страни. Именно тук те били най-големи и силни. А нали за работа ги търсели, такива им и трябвали на колонизаторите.

28 робски къщи построили на мъничкия остров. И една от тях запазили до днес. В музей я бяха превърнали. И срещу 1.50 евро на човек, навлязохме в селенията му.

Двуетажни били къщите. Живеели господарите на горния етаж. Въпреки че какъв живот очаквали на фона на безчетните плачове и скърби. По-скоро като салони, може би им,ало. За временно пребиваване по време на търговете. А както се оказа, и по време на други едни ритуали между белите мъже и младите черни девойки.

А на долния етаж помещенията за роби били изградени. Не били снабдени те с прозорци, както господарските. А само малки цепнатини в стените били оставени. Да няма опасност да избягат робите, но все пак въздух да влиза, да дишат.

И хитро постъпвали колонизаторите. Довеждали в една „партида“ черни хора от различни страни. Различни езици говорели. Да не могат да се разбират и сговарят. И бунтове всякакви да спрятат. На всичкото отгоре, разделяли и семействата. В мъжки, женски и детски стаи ги натъпквали. Така  ги и изпращали отпосле. Всеки член на семейството в различна държава. Че да нямат връзка помежду си. И рисковете от бунт и да изчезнат.

А помещенията съвсем безрадостни били. И живеели в тях по много десетки хора наведнъж.  И сякаш прави и да спяли. Опряни в телата на останалите. То просто и място нямало къде да паднат. До тоалетна един път на ден били извеждани. А в останалото време между тези четири стени и пребивавали.

Една идея по-широко било помещението за жените.

А когато нерви, или психика не издържали, в наказателната стая помещавали разбунтувалите се. По десетина души в това тясно пространство натъпквали. И сал оскъден въздух през малките цепнатини навлизали. Ни светлина, ни никаква надежда.

Интересен бонус за младите девойки измислили колонизаторите. В отделно помещение ги помещавали.

И слизали в него господарските мъже. И харесвали си някоя от младите девойки. И на горния етаж я завеждали. И ако от срещата им бебе се роди, то то мулатче било по природните закони. А човешките такива повелявали, че не може мулатите да са роби. И оставало бебето-мулатче на острова като свободен човек. И откупувало свободата и на майка си. И срещу странната цена връщала си девойката отнетата й свобода.

И друго специално отделение било предвидено. Помещение за угояване. Теглили пристигащите роби господарите. Нали за работа ги подготвяли, здрави следвало да бъдат. И килограмова норма определили. 60 кг. Който се случвал под нея, в това помещение настанявали. И няколко месеца с ориз и кореноплодни го тъпчели. И като достигнел заветните 60 кг, в помещенията при останалите отвеждали.

И странно ми стана. Хем  здрави искали да бъдат черните хора, предвидени за робски труд. А в тези скотски условия ги държали. Че то колко да си здрав при няколко седмичен престой без въздух, светлина, движение, сън и възможност за изхождане?!

Но, явно оцелявали. И оцелелите продавали. И затова кръгло помещение от стълбите било образувано. В него именно и търгът се провеждал.

И веднъж продадени, подготвяни били продадените към съответните си господари да отпътуват. И премествани били в помещенията за изчакване. Съвсем до водата.

И когато корабът пристигнел, от тази врата ги и товарели. Като добитък, както и живеели в къщата. И от това ей тук място сбогом на родния си континент казвали. Именно тази врата било първото нещо, което виждали след дългия престой в затворените помещения. Тя била и последното нещо, което виждали от родната си Африка. И от нея завинаги в робство били откарвани.

Вързани с вериги двама по двама в кораба отвеждали. Настанявали ги в долната част на кораба седнали. Оковани с вериги.

И немалък процент от тях мъртви в Америка, или Бразилия пристигали. Но, като нормален риск за товара това било пресмятано.

А оцелелите по тръстиковите и картофени плантации разхвърляли.

Преди това, още в къщите за роби на остров Горе, отнемали им имената. Отнемали им и родината. Отнемали им цялата им самоличност. Жигосвали им само номер. И черни хора от различни страни при едни господари изпращали. По жигосания номер ги и познавали. И се връщали в наши дни много афроамериканци. И знаят, че са си от Африка, но не знаят от коя от страните й. Че история номерът на дедите им не пазел. И да потърсят роднините си не можели днес. Вече английски, португалски, или френски били имената им. И спомен и нямали за род и родина.

И плачели много от тях при вида на помещенията, от които дедите им тръгнали някога към „свободния“ свят. А днес паметни бележки оставяха. На специално отредено табло в къщата.

И много известни личности тази къща-музей посетили през годините. И папата дори бил тук. И молитва за мир извършил.

Отведе ни водачът ни след къщата на робите в затвора. На другия край на островния плаж. Красива алея към него отвеждаше.

И изграден бе пред него Площадът на Свободата и достойнството. Открит на 7 декември 2021г в присъствието на президентите на Сенегал и ЮАР.

Който роб така се провинил, че наказателните помещения на къщата да не помогнат, в затвора бил преместван.

И, честно казано, една идея по-добри ми се сториха условията в него. Че колко ли пък толкова престъпници могло да има на истински малкия остров. А помещенията далеч по-широки от къщата за роби бяха.

И съвсем до обявяването на независимост и функционирал по предназначение затворът. И превърнали го днес в музей местните. И разположили в затворническите помещения експозиции всякакви.

Покачих се и на стените.

А от височината на стените му прекрасни гледки се откриваха. Към острова и плажа.

Скулптура бяха издигнали местните пред затвора. Кръстили я „Свободата на робите“. Мъжът вдигнал ръце и разкъсва оковите. А жената, без окови, прегръща свободна свободния си мъж.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език