Разходихме се преди обяда по забележителностите и из улиците на малкия остров Горе. А след обяд, заситени и предоволни от вкусния обяд, поведе ни местният ни водач по пътя на историята. А включваше тя безрадостния период на робството.
Така го и населили европейските заселници. Установили, че той бил най-близката точка до отсрещните Америка, Куба и Бразилия. За натам основните партиди роби се и отправяли. И на остров Горе ги събирали. От цяла Африка. За последния им път към робството.
И довеждали на острова черни жени, мъже и деца от близките африкански страни. Именно тук те били най-големи и силни. А нали за работа ги търсели, такива им и трябвали на колонизаторите.
28 робски къщи построили на мъничкия остров. И една от тях запазили до днес. В музей я бяха превърнали. И срещу 1.50 евро на човек, навлязохме в селенията му.
Двуетажни били къщите. Живеели господарите на горния етаж. Въпреки че какъв живот очаквали на фона на безчетните плачове и скърби. По-скоро като салони, може би им,ало. За временно пребиваване по време на търговете. А както се оказа, и по време на други едни ритуали между белите мъже и младите черни девойки.
И хитро постъпвали колонизаторите. Довеждали в една „партида“ черни хора от различни страни. Различни езици говорели. Да не могат да се разбират и сговарят. И бунтове всякакви да спрятат. На всичкото отгоре, разделяли и семействата. В мъжки, женски и детски стаи ги натъпквали. Така ги и изпращали отпосле. Всеки член на семейството в различна държава. Че да нямат връзка помежду си. И рисковете от бунт и да изчезнат.
А помещенията съвсем безрадостни били. И живеели в тях по много десетки хора наведнъж. И сякаш прави и да спяли. Опряни в телата на останалите. То просто и място нямало къде да паднат. До тоалетна един път на ден били извеждани. А в останалото време между тези четири стени и пребивавали.
Интересен бонус за младите девойки измислили колонизаторите. В отделно помещение ги помещавали.
И слизали в него господарските мъже. И харесвали си някоя от младите девойки. И на горния етаж я завеждали. И ако от срещата им бебе се роди, то то мулатче било по природните закони. А човешките такива повелявали, че не може мулатите да са роби. И оставало бебето-мулатче на острова като свободен човек. И откупувало свободата и на майка си. И срещу странната цена връщала си девойката отнетата й свобода.
И друго специално отделение било предвидено. Помещение за угояване. Теглили пристигащите роби господарите. Нали за работа ги подготвяли, здрави следвало да бъдат. И килограмова норма определили. 60 кг. Който се случвал под нея, в това помещение настанявали. И няколко месеца с ориз и кореноплодни го тъпчели. И като достигнел заветните 60 кг, в помещенията при останалите отвеждали.
И странно ми стана. Хем здрави искали да бъдат черните хора, предвидени за робски труд. А в тези скотски условия ги държали. Че то колко да си здрав при няколко седмичен престой без въздух, светлина, движение, сън и възможност за изхождане?!
Но, явно оцелявали. И оцелелите продавали. И затова кръгло помещение от стълбите било образувано. В него именно и търгът се провеждал.
И когато корабът пристигнел, от тази врата ги и товарели. Като добитък, както и живеели в къщата. И от това ей тук място сбогом на родния си континент казвали. Именно тази врата било първото нещо, което виждали след дългия престой в затворените помещения. Тя била и последното нещо, което виждали от родната си Африка. И от нея завинаги в робство били откарвани.
И немалък процент от тях мъртви в Америка, или Бразилия пристигали. Но, като нормален риск за товара това било пресмятано.
А оцелелите по тръстиковите и картофени плантации разхвърляли.
Преди това, още в къщите за роби на остров Горе, отнемали им имената. Отнемали им и родината. Отнемали им цялата им самоличност. Жигосвали им само номер. И черни хора от различни страни при едни господари изпращали. По жигосания номер ги и познавали. И се връщали в наши дни много афроамериканци. И знаят, че са си от Африка, но не знаят от коя от страните й. Че история номерът на дедите им не пазел. И да потърсят роднините си не можели днес. Вече английски, португалски, или френски били имената им. И спомен и нямали за род и родина.
И плачели много от тях при вида на помещенията, от които дедите им тръгнали някога към „свободния“ свят. А днес паметни бележки оставяха. На специално отредено табло в къщата.
И, честно казано, една идея по-добри ми се сториха условията в него. Че колко ли пък толкова престъпници могло да има на истински малкия остров. А помещенията далеч по-широки от къщата за роби бяха.
И съвсем до обявяването на независимост и функционирал по предназначение затворът. И превърнали го днес в музей местните. И разположили в затворническите помещения експозиции всякакви.

