Доста от времето си в Сенегал проведохме в път. И нямаше как. Разстояния деляха различните забележителности. И това бе възможността ми да видя хората на Сенегал. И правех купища снимки. Снимах и живота на хората. Обикновен бе той съвсем. И доста беден. Но щастливи изглеждаха те. Усмихваха се близо до семействата си.
А живееха в обикновени едноетажни и ниски къщи. Някои като бунгала изглеждаха. Буквално от подръчни материали сглобени.
И в случаен разговор обясни ситуацията Абду.
Подминахме военен камион. И много войници до него. И разказа ни Абду, че не била задължителна военната сужба, но той лично служил. 2 години била наборната служба. А след това можело като наемен войник желаещият да остане. Не знам как реши, но попита в този момент Франк Абду какво мислят сенегалци за войната в Украина. И отговори той напълно по човешки. Войната, разбира се, осъждали. Безсмислено било умирането на толкова хора. Но подкрепяли Русия извън тези й драстични действия. А всичко в колонизаторския период започнало. Нали именно европейците дошли в земите им и като роби в странство ги изпращали. И не обичали те оттогава европейците. И се пренесло това им нехаресване върху целия Европейски съюз. Че нали именно неговите членове множество войни в миналото на родната им територия сътворили. А Русия никога не ги нападала. Затова я и харесвали.
Достигна Абду и по-далеч. За убийството на Моамар Кадафи ни разказа. Разпространиха западните медии как терорист бил той и хората си тормозел. Не бил такъв, уверяваше ни Абду. Добър човек бил. И се грижел за хората от Африка. Помагал им с каквото може. И затова не го харесвали французите. Те го и убили, според местната мълва.
„Погледнете колко лошо живеят хората ни“ – посочи той пясъчните прашни улици и схлупените къщички до тях.
Едвам оцелявали някои от тях. А не трябвало така да бъде. По принцип богата страна била Сенегал. И пристанище си имали. И петрол. Че и диаманти. И наистина, при подобни богатства необяснимо бе бедстването на населението. И обяснението отново с европейците бе свързано. И по-точно с французите. От край време ги крадяли португалци, британци и немци. А продължавали и до сега французите. Те им отнемали всички богатства. И макар да им върнали независимостта, изнасяли богатствата на Сенегал чрез своите компании. А на сенегалския народ нищо не оставяли.
„И защо се възмущават, че нашите хора във Франция емигрират?“ – продължаваше Абду. „Длъжни са да се грижат за нас. Нали с нашите ресурси ги храним“.
И знам, че стината е винаги по средата. Но доста истина в думите му се съдържаше.
Истински бедни бяха сенегалци. Сред праха изградени бяха къщите им.
На много пъти как се хранят гледах. Винаги седнали, или клекнали на земята. На земята поставяха и съдинките си за храна. И се обръщаха към нея с лице. И загърбваха околните. И независимо колко души се хранеха заедно, идеален кръг оформяха. И плътно с гърбовете си като преграда пред останалия свят създаваха. Да не им безпокоят хапването. С ръка храната си поемаха. Мачкаха ориза с пръсти, превръщаха го в топче и така до устата го поднасяха.
Така хапваха, когато пред къщите си стояха и с домашна храна се гощаваха.
Леко различно бе при уличните гостилници. Както почти навсякъде в Азия, а и там, където в Африка бях успяла да отида, навън се случваше всичко. И спрятаха улични гостилници. Не бяха сложни съоръжения те. Най-много по някоя ламарина за покрив да сложат, или платнище за сянка да опънат. Един, или повече газови котлони. А на места дори газовите котлони с керемида с горещи дървени въглища бяха заменени. А върху тях големи тенджери. И в тях уличните домакини храната сготвяха. А покрай тенждерите по една, или две дървени пейки. И на тях клиентите сядаха. Направо пред домакинята се хранеха. За които пък място нямаше, на земята наоколо хапваха. И весели бяха. И вкусно им бе. И напук на всички други неудобства, приемаха прясно приготвена храна, с продукти, купени рано на пазара.
Миловидни бяха и уличните кафенета. Обичали да пият кафе сенегалци. И „истинско силно сенегалско кафе“ нес кафето наричаха. И го пиеха от малките пакетчета, пълни само с нес кафе. По-евтини бяха. И в улични колички кафеджиите ги носеха. По един термос с гореща вода имаха. И в малки картонени чашки го сипваха. А истински силното сенегалско кафе с много захар сенегалци пиеха. На тази малка чашчица по 3 бучки захар слагаха. То при оскъдната храна, и това си бяха необходими калории.
И много просяци имаше по пътищата. Само да спрем за минута някъде и веднага обграждаха автомобила ни майки с деца, сами деца и възрастни хора. И всички пари искаха. Нямаха. И за храна търсеха.
И разказа ни Абду тъжна история. За децата просяци. Нямали възможност сенегалските родители да издържат децата си. Но въпреки това ги създавали. И като нямали възможност да ги хранят, в „училища на корана“ ги ипращала. Само че там не дълго се грижели за тях. Научавали ги на някои постулати на свещената книга и отпращали ги към родителите. Те пък не ги искали. А понякога и не знаели къде да се върнат децата. И така по улиците и живеели. От просешки подаяния се препитавали.
Само дето дало това възможност за развиване на твърде неприятна ситуация. Възползвали се разни лоши хора. И с пари примамвали децата по домовете си. И ширела се за жалост педофилията.
А макар да били безплатните училищата, не всичи родители съумявали образвание за децата си да осигурят. Че не били скъпи учебните принадлежности. И все пак не всички възможност да ги закупят имали.
