Красиви бяха сенегалци! Като газели стройни и подвижни. Висока съм аз по принип. Високи бяха и норвежските ми спътници. И над нас се извисяваха черните тела. Липсата на охолна храна не позволяваше често натруване на наднормено тегло. И се разхождаха из страната си като истински човешки произведения на изкуството. Високи и стройни.
А жените. Жените бяха истински красива картина. И те в дълги роби облечени. А най-често в двучастови рокли. Навита около кръста дълга права пола. И горнище – вталено и с харбалички около ханша. И в цветовете на Африка блестяха. А шарените им цветове само красотата им допълваха. И като цветен килим отдалеч се разстилаха. И истинска цветна феерия създаваха.
Особено много цвят имаше в масовите им снимки. Не обичаха много да ги снимаме. Защото мислели, че им се подиграваме. А ние им се радвахме. И искрено ги харесвахме.
И успяхме да хванем на няколко пъти ритуално готвене. Нали религиозни церемонии по страната шестваха по време на нашето пътуване, а те без хапване не можеха. И видяхме множество жени да готвят. Толкова много цвят имаше в това събитие! И толкова много аромати на сготвена храна.
А снимките любезно предостави Frank Kvarstein.
А голяма част от мъжете вече в дънки и тениски се обличаха. И те с един непознат проблем се сблъскваха.
Не можех да се начудя в първите дни на това ми пътешествие. Гледах Абду, слушах другите местни и не можех да разбера. Реагираха те на жегата по-зле от нас, белите европейци. А очаквах добре да живеят с нея. Все пак, това бе родината им, би следвало дългите векове еволюция не само кожата им да са потъмнили, ами и толерантност към околната действителност да са изградили.
Правех аналогия със себе си и разсъждавах. От топлия град Пловдив съм родом. Там и израстнах и живях до крехката си младост. И днес стоически на жегата издържам. Много повече от мои приятели, родом от по-северните части на родината. Очаквах подобно привикване и у сенегалци. А не го видях. Оплакваше се Абду непрекъснато. Северните норвежци мълчаха и ходеха. А той пръхтеше и струйки пот се стичаха от главата му. А въпреки наистина лепкавата жега, не се потях така ни аз, ни Франк и Инга. Дали пък именно чрез потта не се охлаждаше тялото, та затова еволюцията да я бе засилила при тези хора? Но пък с нея и солите на организма излизаха. А и водата, и храната бе оскъдна.
И сякаш една идея обяснение намерих в новите дрехи мъжки. При тези от мъжете, които по дънки и бузки се разнасяхе. И именно те интересни и бяха. Неизменно панталоните им полусмъкнати стояха. И отдадох го първоначално на особената им физика. Всички знаем за задните части на черните ни събратя. Издадени и приповдигнати, но някак по-къси. И мислех си, че не бе съобразена европейската им кройка с особената им физика. Само дето май друго обяснение намерих. Независимо дали дънки, или къси панталони обличаше нашият Абду, неизменно до средата на дупето му бяха паднали. И много време прекарахме заедно. И не можах да не забележа, че друго под тях имаше. На първо място слипове се виждаха. Носеше върху тях черни шушлякови шорти. И едва след това бяха дънките, или късите панталонки. И нормално бе да се хлъзгат. Хлъзгави си бяха шушляковите шорти. И припомних си отдавна прочетената книга „Шантарам“ В живота на инцийците отправяше читателя. В мюсюлманския им бит. И имаше една сцена на групова баня. И се бе барнал на нея нашият австралийски герой по слипове. И бе изпаднал в паника индийският му приятел. И крещеше неистово: „Това много малки долни гащи. Ти трябва да се къпеш с по-големи долни гащи“. И именно за шорти върху слиповете хортуваше. Явно, и тук такава бе традицията. И обясних си сякаш непрекъснатото потене на Абду. То, при толкова ката дрехи на тази жега, не можеше по друг начин тялото да реагира.
Сякаш подобен проблем изпитваха и тези от дамите, които в мюсюлманските забрадки и допълнителни роби се обличаха. Те пък ме върнаха към друга наскоро прочетена книга. За живота на висшето общество в стара Англия. Не било прилично, разбираш ли, дамата по-малко от 7 кг долно бельо да носи. И върху него едва килограмите връхни рокли и фусти се наслагвали. Но, хайде, в Англия дъждовно и студено. Но, колонизатори, какво да правиш. Донесли бяха нравите си по по – топлите страни. Насложили традиционното облекло след тях мюсюлманите. И бяха обрекли тези свободни хора на вечни потни мъки.
И друго спомагаше за вечното мъжко потене. Повечето памучни малки шапчии носеха. Други пък слагаха в жегата зимни вълнени плетени шапки. И колкото и да вярваха, че вълната не знам как от топлината ги предпазва, но направо мозъците им завираха при тази вълна на главата във влажната африканска жежа. И заряза своята вълнена шапка Абду още на втория ден. Че едвам вече сили носеше.
Красиви бяха сенегалци. Но бедно изглеждаха. Вечно по улиците. И вечно нанякъде тръгнали. Дали с каруца, дали с моторче, дали до сергията покрай пътя. Търсеха начин денят да премине. И за прехраната да се погрижат.
А другата причина съвсем прозаична била. Натясно живеели. И деляли понякога по 30 души една-две стаи. И затова все навън гледали да бъдат. Поне на въздух. И се прибирали само в краен случай.
Навън се и хранели, навън и кафето си пиели.
Направи ни впечатление и друго. Често, докато минавахме отнякъде, еднакви възклицания чувахме. И основно от деца. И разказа ни Абду. Имали си наименование сенегалци за белите хора. „Тюбап“ ни наричали. А идвало наименованието от френската дума за доктор „Тюбип“. И с нея наричали някога белите. Но с годините трансформирало я народното наречие до „тюбап“. И под това наименование уважително се подвизавахме. И подвикваха я като поздрав към белите хора. Че колкото те за нас интересни бяха с черната си кожа, толкова ние за тях с бялата.
Не се стърпях и питах Абду за исляма. Ама наистина интересно ми беше. Значи, откакто сменили религията на древните си, все европейци били в страната им. Португалци, британци, немци и накрая французи. И сите християни. Как така се случило, че почти всички хора в Сенегал ислям изповядват?
За интересен прие въпросът ми Абду. И обясни. Ами, именно и заради европейските колонизатори. Заради насилствените им действия и отвеждането на хората им робство, възненавидяли ги те. Възненавидяли и тяхната религия. И се появил водач силен. Шех Ахмуд Абамба. И тръгнал той по страната исляма да проповядва. И така някак вплитал в проповедите си робството и свободата с отпора на религията на колонизаторите, че почти стопроцентов успех постигнал. И днес 94 процента от всички хора в Сенегал са мюсюлмани. При това чинно си изпълняват и молитвите, и ритуалите.
Магал туба била наречена религиозната церемония, в която тези дни сенегалци участвали. И два пъти годишно се провеждала.
Разказа ни Абду и за последния крал на Сенегал. Вече по времето на европейското колонизаторство. Продавал той хората си за огледалца и всякакви шарени финтифлюшки. С пълното съзнание, че роби ще ги направят, ги заменял за шарените стъкълца. Но завел война, когато европейците решили железница да построят. Макар да се радвал на европейските шаренийки, не искал за дълго да останат. А построяването на железница определено на такива намерения навявало. И хвърлял други свои хора в бой. И успял да задържи строежа много дълги години. И изградили я все пак колонизаторите, макар и по – късно. И днес я ползват сенегалци. Основно за превоз на стоки към съседните държави.
Говореха сенегалци езика олаф. И в общи линии, само със себе си се и разбираха на него. А общоприетият им чуждестранен бе френския. Но и английски говореха добре.
Дядяфай бе думата за „благодаря“ на олаф. И щедро я използваха. И като поздрав, и като довиждане, и като благодаря.
И добро пътешествие ни подариха хората на Сенегал. По страната и живота си. И с много цвят бе обагрено и с много аромати наситено.
