И всякакви превозни средства по пътищата на Африка шетаха. И автомобили, и широки каруци, и трактори, и микробуси. И се случваше дори задръстване с каруци. А малкото празни пространства от по-големите превозни средства от моторчета се уплътняваше. И се превръщаше пътят в истински жив организъм.
Честичко през населени места минавахме. „Градове“ ги наричаше Абду. И сигурно такива и бяха. По-високи постройки, много хора по пясъците покрай пътните платна.
На много пъти се повтаряше една и съща гледка. Микробус, натоварен до невъзможност. А насред багажа и по някоя жива коза се мъдреше на покрива. А понякога и част от самите пътници. И задължително по един мъж отвън висеше.
И наименование си имали местните за него. Апаранти. Той се грижел да информира минувачите за къде микробусът пътува. Той и парите събирал на пътниците. За жалост, случвали се и инциденти с тези хора. Но така и продължавали да пътуват.
Подминавахме на моменти участъци с множество товарни камиони. И ни каза Абду, че не били сенегалци хората около тях. Пришълци от Мали. На фона на мизерията, оказа се Сенегал по-доброто място. Заради излаза си на океан и пристанищата. Работа на мнозина давали те. И пристигали мигранти от съседните държави.
Много мотористи пътуваха по пътищата на Сенегал. И случвали се, за жалост, инциденти. И един от тях видяхме. Паднал бе мотористът на пътното платно. И мигом около него цяла тълпа мъже се бе образувала. Докато чакаха линейка и полиция, пазеха го от допълнителни неприятности. Един мъж от тълпата ролята на регулировчик бе поел и отдалеч махаше на преминаващите коли. Предупреждаваше ги за опасността. И не позволяваха задръстване да се получи.
Напомни ми това за Етиопия. И там тълпата по места справедливост въздаваше. И местните властническите роли при нужда поемаха.
Интресни бяха пътищата на Сенегал. Особено притеснителни за мен си оставаха легналите полицаи. Имаше ги буквално навсякъде. И ако в населените места си бяха напълно на място, то тези извън тях бяха меко казано странни. И не бе задължително каквото и да било препятствие, или нещо изобщо да има покрай тях. Понякога бяха положени буквално насред нищото. А повишено внимание изискваха. Че стръмнички бяха.
Особено заостряха вниманието при нощно шофиране. Наложи се един от дните в нощно каране да продължим. И истинско предизвикателство си бе. Не стига че осветление само нашите фарове даваха. Ами онези овце, кози и прочее животни от деня, все там си бяха, по краищата на пътното платно. И трудно късно в тъмнината се виждаха. Прибавяха се към тях неосветените каруци. Зад тях пък буквално в последния момент скачаше на спирачките Абду. И легналите полицаи. И дупките по пътя. И пясъчните пътища изобщо. С неравни пясъци. И дивите дребни животни. И камионите. И хора на всичкото това отгоре. Хората си бяха там, на улицата. А и как да не бъдат. Тъкмо се бе разхладило. И бе станало приятно за живеене. И живееха те. Хората на Сенегал. А на всичкото отгоре, както и през деня, на по групи от няколко човека в тъмното към съседното населено място се движеха. Как не ги беше страх, не разбрах. Африка посред нощ си бе опасно мероприятие.
И всичко това представляваха пътищата посред нощ. Както каза Абду, за да шофираш посред нощ в Сенегал, истински силен мъж си трябваше да бъдеш. Вярно, че комплимент си просеше. Но, истински го и заслужаваше.
За почивка придоби нужда. Обаче тъмно. И страшно. И полицейски пост срещнахме. И доброволно при него спряхме. Все пак, сигурност ни даваше. И добри бяха сенегалските полицаи. Нямаше мазните физиономии на гамбийскете им колеги. Искрено ни се зарадваха. И ни подпитваха от къде сме, дали сме уморени. И за Стоичков се сетиха. Само дето Стойков го наричаха. И за някакъв известен норвежки капитан. Изпуши една цигара встрани Абду и към разговора ни се включи. И разпалено нещо на езика на сенегалците олаф заразказва. И стана ясно без да знаем езика. За гамбийските полицаи им се оплакваше. И нищо общо нямаха тези. За десетината дни в Сенегал само три пъти полицията ни спря. И само документите на Абду провериха. Не ни оглеждаха с мазни погледи, не го дърпаха извън колата. Извършиха си проверката и с усмивка лек път ни пожелаха. Е, и тук не било всичко идеално. Но определено по-добре от Гамбия бе.
По пътищата на Сенегал и други важни дейности се случваха. Направо там, насред пътя извършваше се ръчна автомивка.
Забавляваше ни и наш Абдул с джигитското си шофиране.
Неведнъж в задръстване навлязохме. И показа ни Абду шофьорските си умения. За да изпревари няколко от задръстилите се автомобили, буквално в канавката отдясно влизаше. И няколко коли по-напред излизаше. И в задръстената редичка се въвираше. И гледаше привикналият на правилата норвежец Франк шофьорското своеволие и само разширяваше очите. Нали възпитан, не посмя дори да попита. А когато за да извърши същото такова изпреварване, в насрещното навлезе Абду, направи обратен завой и отново преодоля няколко коли, дори възпитаният Франк не удържа възклицанието си. Мен не ме удивляваше, разбира се. Все още и по нашите пътища подобни джигите се случваха.
Интересни ми бяха не само сенегалците с тяхната безпардонност и липса на правила. Не по – малко интересни ми бяха и норвежските ми спътници. Така пък те привикнали бяха към спазване на правилата, че не правеха разлика къде се намират. Самият Абду като шофьор не винаги предпазния колан си слагаше. Но двамата го слагаха неизменно. Не че аз не бих, но честно казано, когато се возех на задната седалка, нямах подобни навици. И още първия ден, когато с Инга се возехме заедно отзад, закопчаваше го тя направо преди да седне. И нали и аз в Европейския съюз, реших да не правя лошо впечатение. И макар по-късно, но го закопчавах. Само че пусти навици, все забравях до следващото слизане и качване. И пак от действията на Инга се подсещах. И така до средата на деня. Следобедът успя да ме дисциплинира. И вече и сама се сещах.
А когато в Гамбия пристигнахме, самият Абду ни подканяше да слагаме коланите и отзад. Много подкупи искали гамбийските полицаи. И не следвало лесни поводи да им даваме.
