Дълъг преход извършихме по пътищата на Сенегал в един от дните ни. И две големи почивки ни направи Абду. Два от големите пазари посетихме.
Въпреки че за мен целият Сенегал един голям пазар си беше. Където и да минехме, все покрай пътя нещо продаваха. И при толкова продаващи, да се чудиш от къде пари вадеха, че и да купуват.
Но пък и важни бяха пазарите за хората на Африка. Нали от тях ежедневната храна купуваха. И като сърцето на всяко населено място туптяха.
И пепел, и мръсотийка следваха ни навсякъде. И миризмата. На изгорели газове и развалена храна. И за да е удоволствието пълно, прибавили бяха продавачите на този пазар ново забавление. Малки високоговорители тук – таме бяха поставили. От тях стоката си рекламираха. Та, освен че трудно дишахме, и на звукова атака бяхме подложени. Ситуацията се усложни по време на поредната за деня молитва. Включиха се нови високоговорители. Този път с молитвите. И започнаха да се молят част от продавачите. Направо зад сергиите обредите религиозни си извършваха. Само дето не спряха едните високоговорители. И към общата миризливо – звукова какафония се включиха.
И тъкмо да си помисля какво пък толкова голямото му беше на пазара? Виждахме такива и през вчерашния ден. И ни преведе по една уличка Абду. И на брега на океана излязохме. И зашемети ме гледката. Сергии с риба до където ми поглед стигаше. До самия океан напред и необозримо настрани.
Да, голям си бе пазарът. Заслужил си бе титлата „най-големият“.
Всякакви риби невиждани продаваха рибарите. А миризмата ненадмината бе. И мръсотията по пътя ни. В слуз и прах газехме. И само внимавах обувките си от вътре да не намокря.
И обясняваше ни Абду как африканската система на хранене различна от европейската била. Ние хладилници купуваме. И храната си в тях съхраняваме. Така че можем да пазаруваме веднъж на период някакъв. А тук нямало. И всеки ден идвали жените. Храната за деня да закупят. Затова дори големите кореноплодни на парчета бяха нарязани. Да си вземат колкото за деня им бе нужно. И купуваха домакините. По малко моркови, по малко лук, две – три бами, парче кореноплодно. И прясна риба. И отправяха се да приготвят храната на семейството. Това било основното им ястие. Риба със зеленчуци и ориз. Само дето не всички риба можели да си позволят. И само зеленчуци купували по-бедните. И върху главите си основно продуктите в къщи отнасяха.
А оризът задължителен бил. Наместо хляба го използвали. И повече кафевия обичали. И се учудваше Абду на избора на норвежските ми спътници, когато бял ориз в местата ни за хапване поръчваха.
Така много ориз консумирали сенегалци, че обичайна гледка по пътищата бяха цели товарни камиони, натоварени с чували ориз. С него и компенсирали по-бедните невъзможността от по-разнообразната трапеза.
Зад сергиите безчетни на най-големия рибен пазар, лодките рибарски се виждаха. И два вида били. По-малките за един ден излизали. И в същия ден с улова се и връщали.
Прекарвали по-големите в морето по няколко дни. Че до две седмици докарвали престоя си. И докато ловуват, и да хапват се налагало. Та именно от този пазар и зеленчуците за готвенето по пътя си купували.
Гледах огромното множество хора и риба. Омайвах се от миризмата и мислех. Добре, съгласна съм, разбира се, че да се хапва прясна храна е най-доброто възможно нещо. А прясна риба за деня си беше лукс. Но защо я продаваха по цял ден? Така или иначе, към обяд от жегата вече се разваляше. А до вечерта не ми се мислеше какъв вид придобиваше. А и нарязаните зеленчуци с мухи накацали бяха обсипани. Та, каква бе ползата от подобна прясна храна, напълно съмнително си беше. Но така го правеха тук. По цял ден по пазарите висяха търговците.
А напоследък фабрики за лед построили сенегалци. И лед в тях произвеждали. И така започнали рибата да транспортират. Та, все пак някакъв вариант на съхранение измислили.
Малко по-късно и до друг пазар ни спря Абду. В градът Саняра. Най-големият седмичен пазар. В денят събота се състоял. Той пък за животни беше. И по-точно, за кози. Козата им била основното жертвоприношение при различните им ритуали. А такива много имали. При раждане на дете, при сватба, и при всякакви важни житейски събития, козе месо сервирали. И нали хладилници нямали, при нужда на един от тези пазари за животни идвали. „Дарам“ се наричали пазарите за животни. Избирал си клиентът животното. И на място на пържоли го правел собственикът му. Буквално пред погледа на купувача.
И въпреки че за мен хората си бяха достатъчно, каза ни Абду че днес полупразен бил пазарът. Отново заради онзи религиозен фестивал, който течеше в дните на нашата обиколка.
Превръщане на живо пиле в пакетче месо за готвене бях виждала в Азия. Но същия процес при големи животни не ми се беше налагало да наблюдавам. Не че тук имах нерви да го наблюдавам. Но, традиции, какво да се прави. Жестокото за нас си бе ежедневие за другите.
