Завихме наляво и обясни шофьорът, с любезния превод на Боби, че това бил пътят към Джанет и бил с дължина 20 км. И тъкмо се настроихме с Анастасия на задната седалка да пропътуваме тези 20 км, навлязохме в малко населено място. Започна да ни обяснява шофьорът как на всеки ъгъл има магазин, от който можем да си купим и вода, и каквото ни е нужно. Отново не успях да си помисля поради що ни дава тази информация, и спря джипът на следващия ъгъл. Нямало да пътуваме до Джанет, тук сме щели да прекараме нощта, заради това ни обяснявал за магазините, това било селището Ефери (Eferi ). Благодарихме му искрено и последвахме Мария към малкия хотел. Предварително ни беше подготвила тя да не очакваме кой знае какво, малък бил хотелът, но си имали баня стаите… И се настроих аз на нещо „абе, ще го приживеем за една нощ“.
Така изглеждаше хотелът отвън, двуетажна сграда, изглеждаща като бастион, едни стени и ни едно прозорче. Типично за арабските големи къщи, цялата красота бе оставена за вътрешната й част. И след като ни събраха паспортите за регистрация и ни поведоха към стаите, отново свирих туше и свалих мислено шапка. Може и да не бе снабден хотелът с множество звезди, но беше истинско пустинно бижу.
Само преминахме през рецепция и попаднахме във вътрешния двор-градина. Високи храстовидни дървета с червени цветове осигуряваха прохлада на пребиваващите, до двора бяха разположени масите за хранене. До тях имаше ограден нов салон, с маси и столове от ратан, тук сядаха за раздумка и на по чай гостите и домакините. Тази нощ бе късно, та се отправихме към стаите си, полунощ бе преминал и единственото ни желание бе да се наспим.
Качихме се до трети салон, обзаведен с мека мебел. Именно по края му бяха разположени и стаите ни. Влязох в моята. Голямо легло с удобен матрак, както щях да установя по-късно, маса, телевизор, гардероб, хладилник с голяма бутилка вода в него, баня, тоалетна, биде, бойлер, климатик. И вкичко това работещо. Не виждах каква бе идеята на предупреждението, хотелът, освен че беше невероятно уютен и приятен, бе снабден с всички необходими за туриста атрибути, при това за претенциозния турист.
Оставихме багажите по стаите и тръгнахме групово към магазина на ъгъла. Ако бяхме погледнали в хладилниците в стаите си, щяхме да утановим там по литър и половина бутилка със студена вода. Само че не погледнахме и тръгнахме към близките магазини. А те бяха буквално на ъгъла на хотела. Залязъл бе Слънчо и нищо че бе преминал и полунощ, нали бяхме в часовия пояс на храненето, работеха магазините. Първият бе зеленчуков, вторият също, а до него си бяха спретнали постещите през деня скаричка и си печаха върху нея някакви месца.
И навлязохме в малките улички на малкото пустинно градче. И получих аз внезапно дежавю, припомних си същите тези малки улички с ниските постройки в оазисното селце Сан Педро в пустинята Атакама в Чили. Чух в това време Боби да казва „Много е странно мястото, можеш ли да си представиш, че само няколко метра след него започва пустинята?“ Аз можех да си представя, бях го преживявала вече, но селцето бе истинско вълшебно. Ниски къщи ограждаха улиците му, всичките с равните покриви на пустинята. Нямаше тук сняг, нямаше нужда да се градят островърхите покриви на планината, по които да се стича снегът и да не руши с тежестта си къщата. А най-странното бе, че минаваше полунощ и всичко в градчето кипеше от живот. Отворени бяха не само магазините за вода, ами и зеленчуковите, и тези с другите храни. Ами да, рамадан, сега пазаруваха хората и сега се хранеха. И не само пазаруваха, видяхме как и до друг от зеленчуковите магазини бяха разположили няколко метални скари и печаха на тях дребни шишчета с месо. Имаше много млади хора около скарите и си говореха, и въртяха шишовете. Държаха се като на вечерно парти, само че сред нощ, рамадан, по това време се случваха вечерните партита в този месец на пости. И всички бяха крайно дружелюбни, усмихваха ни се и ни поздравяваха. Бях нарушила желязното си пътешественическо правило „Когато Слънцето залезе, момата в хотела“. И, слава Богу, че го сторих, не само че не съзрях никаква опасност, но се включих в радостта на следнощните празненства на алжирските хора.
Единствено среднощните шофьори сякаш не бяха готови да намаляват скоростта си при никакви поводи, да се наложи да претърчим на два пъти по улицата. Но, извън това, напълно спокойни и щастливи се движехме по среднощните арабски улици. Минахме и през още един магазин, за яйца и месо и попаднахме на нашия, селският супермаркет. Опаковани бисквити и всякакви препарати за чистене и вода, и безалкохолни напитки. Грабнахме по една голяма бутилка и хукнахме обратно към хотела, искахме да спим.
Спокойно се прибрахме и в хотела, а след като влязох в красивия му двор с уханните цветя, не можех отново да не си спомня как се шегуваше извинително по пътя насам Мария, че нямало много звезди хотелът, но пък си имал все пак една. Не знам как определят съответните служби звездите на хотелите, но този си имаше всички основания поне за още няколко звезди. Освен прекрасния двор и двата салона за хранене и отмора, стаите бяха достатъчно широки, с едно широко и удобно легло, хладилник, чисти чаршафи, баня не само с течаща, ами и с топла вода. И сега като се оглеждам, видях дори телевизор и климатик, повече не ми и беше нужно. Хвърлих багажа, влязох за кратко под топлата вода и щастливо заспах на няколко метра от пустинята.
