Дойде ред и на пустинята, тя бе едно от нещата, което си чаках с нетърпение на това пътуване, към нея щяхме да потеглим посред нощ от Константин.
Прибра ни бусът в хотела, сбогувахме се с водачите ни из Константин. Протегнахме им ръце за довиждане, но ни взе в прегръдките си по-възрастният от тях, така било по арабски. Докосна ни с бузите си по двете страни на лицето си и пожелахме си куп хубави неща. Благодарихме им ние за приятната разходка, благодариха ни и те и като ни поканиха отново в страната им, си тръгнаха. А ние се качихме по стаите си и след час се срещнахме във фоайето, предстоеше ни късен полет до Джанет.
Отворихме кутиите със сладостите на една от масите и се събрахме около нея. Появиха се в това време Зино и шофьора. Попитах го колко време им остава до края на гладуването за днес. Погледна си той часовника и рече:“10 минути“. След малко бяха 8 и когато се сведоха до 2, отидоха да си измият ръцете и се върнаха да се включат към сладкото ни угощение. Предстоеше им да се връщат с буса в столицата, 4 часа бил пътят. Така че добре беше да похапнат след цял ден гладуване.
Похапвахме ние, а един господин бе постлал килимчето си в единия край на коридора до фоайето и си извършваше вечерната молитва. И като го гледах отдалеч, затвърждавах впечатлението си, че бяха създали мюсулманската молитва като съчетание от духовно излияние към Всевишния и физически упражнения за раздвижане. Периодично клякаха и се накланяха до земи молещите се, прекрасни упражнения за целия гръбнак.
Прибрахме празните кутии и ни подкани Мария да тръгваме, добре било да сме навреме на летището, че нерядко не спазвали разписанието си полетите и както закъснявали често, така и нерядко излитали по-рано от обявеното време.
Отдихоме по-рано и ни посрещна летището с нощните си светлини.
Посрещнаха ни в салона и усмихнатите алжирци още от входа. Като си помисля с колко страх тръгнах насам, как си мислех дали не са страшни и опасни хората тук, а така радушно ни посрещаха навсякъде. Регистрирахме си багажа, разделихме се със Зино и тръгнахме нагоре към салона за излитащите. Наредихме се на паспортен контрол и започна истинска забава. Попита ни първо минаващ служител дали има алжирец с нас. Няма, отвърнахме. Няма?, Попита той, ама нито един ли няма? Е, няма, повторихме ние. Реши се да пробва за трети път служителят и потрети „Значи, всичките шестима сте българи?“, Еми, българи сме, отвърнахме ние. Поледна ни леко учудено той, но продължи по пътя си. Добре че поне двама мъже имахме в групата, иначе свсем на странна щеше да бие работата.
Подадохме след това паспортите си на граничния полицай зад гишето. Погледна той този на Мария и радостно ни уведоми, че е роден на нейната дата. Започна да ни разпитва дружески накъде отиваме, пък какво ще правим. Изказа ни куп комплименти и чак с нежелание се разделихме. Каза ни Мария, че според нея, сме били почти единствените чужденци в момента в този край на Алжир. И наистина, за този полет други нямаше. А ги изпълнявала алжирската авиокомпания само веднъж седмично, така че ако имаше и други туристи, това бе шансът им.
Други туристи нямаше, но местни имаше в изобилие. Един път седмично имаше полет, така че самолетът бе препълнен. Впечатлиха ме хората на опашката за друг от полетите. Освен че и жени, и мъже бяха с дългите си роби, върху главите на мъжете се мъдреха малки плетени бели шапки. И тъкмо си помислих, че сякаш не бях видяла до сега други такива по мъжките глави, видях нещо като ярко жълти лигавници върху тогите на жените. И ми обясни Албена, че това били поклонници, които отивали я в Мекка, я в някой от другите им свещени градове.
Полет Константин-Джанет.
Минахме всички контроли, имаше почти час до обявеното качване в самолета и седнахме спокойно по пейките. И както седнахме, така ни вдигнаха след няколко минути. Повикаха дори пушачите, салонът за пушачи бе оформен върху една маса в ъгъла на общия салон. За сметка на това имаше две стъклени малки стаи за молене и в едната един от пътниците си извършваше молитвата.
Наистина възнамеряваше самолетът да излети по-рано. Може би все пак бяха установили, че всички пътници са си регистрирали багажите и нямаше смисъл да се чака. Качихме се набързо и отлетяхме половин час по-рано от разписанието. Не бяхме недоволни, и без друго се очакваше да кацнем късно, два часа и 15 минути бе продължителността на полета, така че половин час преднина бе само добре дошла.
На съседната седалка седнаха младо семейство с бебе. Вярно, че навън бе леко хладно, но бебето бе снабдено с най-дебелия ватиран гащиризон и вълнена шапка. Не се учудихме, като знаехме на колко високи температури живеят тук хората, като нищо днешият леко студен ден да им се струваше направо опасен. Студено, студено, ама в салона на самолета беше топло и бебето нервно примрънкваше. За радост, махнаха младите му родители вълнената шапка още в началото. Отне им известно време мрънкане да достигнат до смелостта да махнат и ватения гащиризон и се успокои горкото хайванче. А беше алжирското бебе с най-сладките бузи и бяло като бузестата си майка. Сигурно нямаше и 20 години красивата алжирка. Изобщо, много бебета имаше и в салона на летището, и в самия самолет. Женеха се тук младите хора и създаваха потомство, както всъщност е редно и Природата го повелява.
Отдавна бе настъпил Залезът, така че стюардите раздадоха по една вода, сок и паничка с четири вида сладки. Наистина много захар ядяха тук хората, така ми беше казал Зино, затова страдали от множество болести.
Нейсе, оставихме сладките, изпихме раздадената вода и след малко повече от 2 часа кацнахме на летището Джанет. Случихме се наоколо извън туристическия сезон, а след като огледахме пътниците в самолета Константин – Джанет, вече се бях уверила, че ние бяхме единствените неалжирци, така че преминахме паспортния контрол изключително бързо. Представи Мария за пореден път груповата ни виза, ние си представихме паспортите и попълнихме поредните имиграционните карти. Независимо, че вече бяхме влезли в страната, неизменно трябваше да показваме визата си и да попълваме картите при всяко ново летище. Обработиха безобразно бързо граничните служители документите ни и след 10-20 минути бяхме на изхода. Пеша изминахме няколкото метра от самолета до летището и ми намигна в тези метри любимата ми Луна. Изгубих я от поглед през нощта в Константин и ето че огряваше с пълния си диск нощното небе над летището.
Възкликна Боби „Ето, сега можем официално да кажем:“ Добре дошли на „… си“. Познаващите ме знаят колко обичам да си представям къде съм като точка на глобуса, докато пътувам. И като си представих днешната си точка почти в най-южната част на Алжир, не можех да не се съглася със спътника си, но това внасяше само радост в душата ми.
Първи срещи с туарегите.
Влязохме в летищния салон и ни приветства утрешния ни водач Абду, чернокож, с европеидни черти, облечен в дълга светло синя роба и огромна бяла чалма на главата. За първи път виждахме алжирци с подобно облекло, заприлича ми на хората от племето Туареги, с които се бях срещнала в оазис в Мароко, при тях ходихме малко преди опита ни за отвличане. И да, именно от племето туареги се оказа нашият водач за следващите два дни, и предстоеше да ни въведе в селенията на племето си от алжирска страна. Прииска ми се да го снимам, но потуши порива ми Мария, утре щял да бъде с нас, утре и ще се снимаме. Съгласих се и чинно зачаках багажа, подредена с останалите пътници пред лентата за багаж.
Позабавиха се малко багажите, а много ни се спеше. И призовах аз мислено летищните служители да пуснат малко, ние само по един щяхме да си вземем, така за всеки пътник щеше да има по нещо. И явно ме чуха, видя се сянка зад гумените уплътнения в края на лентата и се появи плахо на лентата първия куфар. Последваха я други и смело и безотговорно започна цяла върволица от всякакви чанти. Появиха се и нашите. Спазихме обещанието да си вземем по една и поехме след красивия ни чернокож с бяла чалма водач към изхода. Поведе ни той през паркинга и ни доведе до един големичък джип. Вярно, че беше червен, но все пак беше един, помислих си колко натъпкани ще пътуваме към хотела шестимата, незатихнали бяха лошите ми преживявания от последното организирано пътуване, при което пътувахме дни наред, както се изрази човек от онази група „ в родилна поза“. И не успях да си го помисля, видях втори джип, тъмно син, с вдигната врата на багажника до първия. И се включи Мария и ни каза, че с тези двата джипа предстои да пътуваме в следващите два дни. Свирих мислено туше и свалих шапка, правилно си беше организирала пътуването. Разпределихме се бързо по джиповете и напълно комфортно отпътувахме от летището. Седна Боби до шофьора в нашия джип и ни призова още в началото да погледнем пътя. И го погледнахме. И какво? Помислих си аз, път, две ленти, разделителна линия, кое му интересното? И в момента, в който зададох мисления си въпрос осъзнах, движеше се пясък по пътя, на вълни се пренасяха пясъчните маси. Не било пясъчна буря, вече попитал шофьора, просто силен вятър премествал пясъка. Преминахме малко по-късно през ярко светещи улични лапиони. И отново ни разясни Боби, след разказ от водача, че това било военна зона. Имало тук струпани много военни части, защото било близо до границите с Либия и Нигер. Побърза да попита Боби да не би, значи, някъде да се очакват проблеми? О, не!, Възкликнал водачът ни, с Либия всичко е спокойно, постоянно пътували натам, конфликтът бил изцяло режисиран по американски. Спомена Кадафи и добрините, които бил направил за либийския народ. Така бях чула и аз при предишите ми пътувания из района. Открито говореха тогава хората как не се харесала на определени велики сили политиката на Кадафи, насочена към добруването на хората. Именно заради това бил „отстранен“ чрез умъртвяване.
