Докато си стягах багажа се сетих за последните няколко минути преди да отпътуваме за джамията в Константин. Вървях напред по тротоара и пред погледа ми се удариха леко два автомобила. Караше си единият право по улицата, другият излезе от перпендикулярна улица и с ляв завой и без никаква скорост, или задръстване, се опря излизащият от перпендикулярната уличка автомобил във вратата на шофьора, каращ направо. Чу се шум от сблъсък, видях и удара. Този, който бе ударен изглеждаше и така сякаш идваше от тежко сафари в немислими условия, смачкан и с неясен вече цвят. Другият, ударилият, беше бял и спретнат. Отместих за миг поглед, не ми се гледаха разправии. И в момента, в който отново погледнах, видях, че разправия, всъщност, и не се очакваше. Изтеглиха двата автомобила водачите от завоя, освободиха място на другите водачи. Стига бе, съобразяване с останалите участници в пътното движение?!, немислимо в много други географски ширини, имащи претенции за далеч по-развита „цивилизация“. Спряха на безопазно място и излязоха от автомобилите двамата шофьори. Ударилият тръгна с примирителен и възпиращ жест с двете си ръце. Говореше нещо на ударения, което не разбрах. Приближи го, докосна първо брадата му, след това отвори ръце за прегръдка. Остави се другият да бъде прегърнат и допряха последователно бузите си от двете си страни. Прегърнаха се още веднъж, ударилият докосна този път ударената част на така или иначе изпомачкания автомобил. И продължаваха да си говорят, но аз спрях да гледам. Отминах, отмина явно и конфликтът. И двата автомобила се движеха с минимална скорост, удареният бе с вид на претърпял корабокрушение, какво толкова можеше да му причини ударилият го още? Наистина, не знам дали първоначалната добра сцена не бе прераснала в конфликт, но самият факт, че започна с прегръдка, не предвещаваше особено големи драматични последици.
