Отведоха ни двамата ни водачи по-късно до най-новия мост, строен от бразилска компания. Мостът Melah Si Iman. Към него бе построен асансьор, който сваляше хората до моста и вдигаше по вътрешна арка качващите се от него. Имаше до асансьора стълби и ние се спуснахме по тях. А от моста се откри поредната гледка към същия този древен каньон на Константин.
Преминахме през моста, направихме около сто нови снимки на същите гледки и се гмурнахме в тесните улички на стария град на Константин- именно гмуркане бе правилния израз, така тесни бяха и толкова високи бяха сградите покрай тях, че придобихме усещане за плуване между тълпите от хора, които ги бяха изпълнили. А бързаха всички те към множеството сергии по уличките. Типично за старите арабски градове, всички улички бяха превърнати в улични пазари.
Купихме си ние още от сладките, купих аз и прясно изстискан сок от ягоди. Аз го купих в пластмасова бутилка и в моето съзнание бе достатъчно хигиенизиран. Разказа ми по-късно Анастасия как видяла, че го сипват в пластмасовите бутилки от голям казан с голям черпак. Е, каквото не бях видяла, не можех да си го сложа като притеснение, с удоволствие отпих по-късно от сока.
Много хора имаше по тесните улички и всички ни гледаха с приветливи усмивки. Усмихваха ни се и жените, с които се разминавахме. Отново всички те бяха с покрити с кърпи глави, но с открити лица. За целия ден видях само две дами с покрити лица. Едната слезе от автомобил заедно с цялото си семейство на една от площадките за снимане на каньона. И не само лицето й бе покрито, облякла бе и дълги ръкавици на ръцете си. Другата излезе от една от уличките, възрастна дама с дълга роба, вълнена жилетка върху робата и кърпа на главата. А това, което покриваше лицето й приличаше на изплетен стар чорап, много неприветлив и грозен. И на Арабския полуостров жените покриваха лицата си, но там поне бяха измислили доста красиви варианти. Тук покривалата бяха по-скоро мърляви и страховити. Слава Богу, виждахме ги изключително рядко.
Слязохме из тесните усойни улици и ни обгърнаха отново високите бели френски сгради. Гледах ги и си мислех, колко ли от тях са построени от българските инженери и работници, толкова много приятели на родителите ми работеха някога и в Алжир, и в Либия именно по строежа на градовете в двете държави.
Англоговорящият ни водач с извинителна усмивка покани дамите от групата в стая до входа на градината, трябвало да облечем дълги роби и да ни забрадят главите. Знаех вече за тези практики по арабските страни и си носех шал, че да не слагам на главата си оборотни забрадки. Весел бе мъжът, който ни предостави шлиферите, усмихваше се закачливо. Поколебах се лекинко дали да влизам, някак ме отблъснаха мръсните шлифери. Усети го мъжът и с усмивка ми предложи шлифер. Погледнах го, помислих, па се реших и навлякох бозавия шлифер. Понечих да го закопчея, но нямаше ни едно копче старият шлифер. Посочих липсата им на мъжа от стаичката и с усмивка му рекох на български „Виж, дал си ми без копчета“. Усмихна ми се и той и в отговор на свой ред, на родния си арабски ми изрече нещо и ми посочи шлифера на Мария. И нейния нямаше мого копчета, но поне две се крепяха. Посочи ми ги мъжът, посочи ми два пръста и се усмихна, говорейки нещо. Добре, рекох му, и без копчета ще вляза. Не се съгласи много френскоговорящият ни гид, та току вървеше по мен и гледаше да ме загърне, ако изпусна случайно двата края на шлифера без копчета и ми се покаже якето и панталона.
Така, развеселени, влязохме в джамията. Красив бе салонът й, обширен и изпълнен с каменни колони. Мек килим покриваше пода и красиви полюлеи висяха от тавана.
След като влязохме, показа ни англоговорящият ни водач нишата в предната част на салона, сочеща към Мекка и платформата, от която говори имама. От него за пореден път разбрах,че всъщност имама води само петъчната, най-официалната молитва. В останалите дни само събирал хората и те си извършвали ритуала сами.
Снимах колкото можах и стигнах до централана част. Вдигнах телефона да снимам купола и се намеси отново френскоговорящият ни екскурзовод. Покани ме да включа телефона си на „селфи“, взе го и го постави на пода под централния купол. После легна до него, излезе от кадър и отдалеч натисна камерата. И се получи възможно най-широката снимка на куполната част на джамията. Хареса ми идеята и се сетих как по същия начин се снимахме със статуата на Иисус Христос в Рио де Жанейро. Спомних си как си направихме и селфи тогава, та приканих групата да го повторим. Наредихме си всички главите до купола в екрана на телефона, клекна водачът, вкара и своята глава и натисна копчето. И се получи снимката на пътуването. Колкото пъти я погледна, толкова пъти усмивката се разлива на лицето ми, най-невероятни физиономии бяха направили всички от групата, кой се усмихнал, кой гледа със съмнение, весела беше снимката.
Приключихме със снимките и ни приканиха двамата да отидем в дамската част на джамията, разбира се, поканаха бе отправена единствено към дамите. Доближи ме англоговорящият ни водач и ми каза, че като вляза в женската част и ще се шокирам, токлова била красива. Бях влизала вече в потресаващо красиви джамии в Иран и не се учудих на предупреждението му, знаех колко красиви могат да бъдат салоните. Само че не се случи точно така днес. Съвсем обикновен салон, при това покрит не с мекия килим, в който ни потъваха краката от централния салон, а с твърд и тънък. Ех, мъжки свят, рекох си, промиват само главите на дамите си, уж тяхното по-хубаво, а те, милите, като няма как да направят разликат, вярват. Всъщност, имаше красота в прозорците на женската част, наредени бяха от цветни стъкла и играеше влизащата светлина на Слънчо по цветовете им.
Снимахме се и там и тръгнахме към изхода. Бяхме оставили обувките си на входа на мъжкия салон и натам ни поведоха водачите ни. В това време обикаляха двама мъже в дълги роби и си мърмореха някакви молитви на глас, така извършвали те някакъв свой ритуал. Само че доста на висок глас го извършваха, та ангажираха вниманието и на тези, които бяха дошли за по-тихо и уединено общуване с Бога.
Използвах момента да попитам англоговорящия ни водач с големите очи дали е чел Корана. Отговори ми, че е пробвал. Рекох му, че съм чувала, че е много сложно да бъде прочетен. Потвърди ми той това мое знание. А причината била, че е написана мюсулманската свещена книга на твърде стар и архаичен арабски език с доста различна граматика от съвременния. И имало само няколко души в света, които можели да го прочетат и всички останали вярвали на техните разкази. Но дори тези няколко души признавали, че има цели части от Корана, които останали непрочетени и неразбрани.
Кореспондираше това с наученото от мен до момента, че обичаите и облеклата, които са наложени днес на мюсулманите не произлизат от свещената им книга, а са определени по-късно от културата и географското им положение.
От водача ни разбрах, че не само покриването на лицата на жените вече почти отпаднало в Алжир, на път било да ги последва и забраждането. Дори вече не било задължително, но повечете жени го правели, тъй като така били възпитани и го правели по-скоро по силата на навика, но имало вече и алжирки, които ходели с открити глави. Е, дългите ръкави и поли засега не се предвиждало да отпаднат, но все пак си бе крачка напред. Заговорихме се за тази тенденция с останалите от групата и започнахме да се заглеждаме по улиците. И, наистина, видяхме няколко млади дами с дълги дрехи, но с разпуснати на воля коси. И добра бе тенденцията, красиви бяха алжирките, а климатът бе с горещи температури, така че нямаше да е лошо да ги освободят от забрадките и спарващите шлифери.
И като стана въпрос за горещите температури, потръпнах от студ в пухеното си яке. Обърнах се към англоговорящия ни водач и му рекох: “Знаеш ли, при нас вярваме, че в Африка е жега. Какво се случва тези дни?“. А, топло било, усмихна се той, даже жега, само че преминалата буря снощи бе довела лекия студ. Но рядко имало такива температури, в останалата част от годината си било по африкански топло. Особена жега се случвала през лятото, така че има надежда, усмихна ми се пак.
