И беше есента на 2017 година.
До преди срещата ми с Иран, за мен тя си беше екзотична и абстрактна държава, скрита от завесата на американската принудителна изолация. Дори самото наименование Иран за мен винаги е било изпълнено с мистика и загадъчност.
И на фона на откъслечните разкази за приказни исторически паметници, слушах далеч по-обстойни страшки относно вилнеещата там нравствена полиция. Която без предупреждение непременно ще ме арустува не заради непричино облекло, а заради недостатъчната дължина на връхния шлифер, облечен върху дългите панталони, или заради кичур показала се коса. Изобщо, страховита работа ми изглеждаше подобно пътешествие.
И понеже не бях готова напълно да се откажа от него, за „оцеляването „ си избрах посредничеството на туристическа агенция. И това ми, организирано от агенция пътуване, се оказа едно от наистина малкото сполучливи такива.
Срещнах много прекрасни хора в групата. И заедно срещнахме още по-прекрасните хора на Иран. Срещнахме и невероятните им градове и паметници, останали от величието на държавата във времената на Великия път на коприната.
Без страхове, и без никакви истерии, или поводи за страхове, се потопихме в атмосферата на спокойствие и красота. В държавата на изключително интелигентни, добронамерени и възпитани хора.
