След Кулите на мълчанието се отправихме към града на живите.
Язд.
Градът възниква преди около 5 000 години на пресечката на търговски пътища, свързващи централна Азия и Индия.
В историческите източници селището на територията на съвременния Язд се описва под различни названия. По време на мидийската империя той е известен с името Исатис или Издис. При управление на персийската династия на Сасанидите се нарича Яздангерд. Учените предполагат, че градът е взел името на основателя си, Яздегерд I. След навлизане на Селджуците и ислямската религия, градът е наричан с името Дар-ал-ебаде. А в някои източници се среща с името Касе.
Думата „язд“ е средноперсийска и е свързана с възхвала, поклонение и Бог. Заради това в персийската интерпретация името на града се възприема като „Градът на Бога“.
И именно такъв бил Язд в цялата си многовековна история. От древни времена убежище за привържениците на зороастризма, какъвто е и до днес.
Съвременния Язд е град с добре развита текстилна и златарска индустрия, както и тежка промишленост.
Ценители на сладките изкушения жителите на Язд развиват и сладкарството. Добър сувенир от града е кутия с газ. Нещо като нашата бяла нуга халва с шамфъстъци, или бадеми.
Днес в Язд работели над 3 000 промишлени обекта. Те пък неминуемо го включвали в иранския списък на градовете с високо ниво на замърсяване на въздуха.
Гледах пейзажите през стъклото на автобуса.
Не можех да свикна с вида на жилищните сгради. Тази липса на нашият си червен покрив и калната земя наоколо все ми навяваха усещане за недовършеност, или изоставеност.
Земя, примесена с вода. Това е основният строителен материал, с който са вдигнати повечето сгради в града. Именно те го правят един от най-големите и най – добре запазени градове от кирпич на планетата.
Минавайки покрай централният им парк-градина видяхме нещо странно за нас. Множество опънати палатки в началото на парка. И за пореден път, необичайното за нас се оказа напълно типично за домакините ни. Наместо нашите къмпинги в края на населените места, жителите на град Язд отделили на пътуващите с палатки туристи най-централното място. След зеленината на парка. И най – лично си е то. Нали в зорострийската култура гостът е по-висш дори от главата на къщата. А какво по-добро място в пустинния район да се отреди за тази височайша особа, освен сред хладината на оазиса.
Съвсем закономерно за посещение на града – център на зороастрийската религия, Али ни поведе към музей на зороастрийски Храм на огъня.
И дойде моментът да поговорим за зороастрийската религия.
Въздух, земя, вода и огън. Това са четирите сили на мирозданието според древните перси. Колко познато, нали?!
Измежду тях огънят е сакралният елемент от религиозните вярвания на зороастрийците. И свещените му пламъците се поддържа вечно пламтящи в Храмовете. Отново нищо чудно. И в нашите храмове има вечно горящи кандила. И свещи палим, отправяйки молитва към Бога.
Заради сакралността на огъня , местата за молитва и поклонение (храмовете) в зороастризма така и се наричат Храмове на огъня.
Зороастризмът е една от най-древните съществуващи днес религии.
Основана на учението на иранския пророк Заратустра, тя проповядва почит към божество на мъдростта, Ахура Мазда като свой върховен Бог.
В буквален превод името му означава „Мъдро Същество“. „Ахура“ означава „същество“, а „Мазда“ – „ум“.
Основните концепции на зороастризма, като месианство, рай, ад и свободна воля са заложени в основите на по-късно възникналите религии будизъм, юдеизъм, християнство и ислям. Заради основните принципи, приети от тези по-нови религии се счита, че именно зороастризмът им е дал своето начало.
Днес броят на последователите й се оценява на около 2,6 милиона души, главно в Индия и Иран.
Според Заратустра, Ахура Мазда е по-могъщ от всички, но не и всесилен.
Видимото творение на Ахура Мазда – „аша“ (сила и ред) – е антитеза на хаоса, проявен в друдж (лъжливост и безредие). В конфликта между тях участва цялата вселена, включително човечеството, което играе активна роля в него.
В зороастрийската традиция хаотичното е представено от Ангра Майню, „Разрушителният принцип“. А добронамереността е представена от Спента Майню, „Добродетелният принцип“. И чрез Спента Майню ( Добродетелният принцип) Ахура Мазда става известен на човечеството и чрез него Създателят взаимодейства със света.
Като прояви и аспекти на Творението, Ахура Мазда излъчва Амеша Спента („Добродетелните безсмъртни“), всеки от които е подпомаган от множество по-низши принципи, язата („Достойни за почитане“).
В зороастрийската религия животът е временно състояние, в което от смъртния се очаква активно да участва в непрекъсната битка между истина и лъжа. Преди раждането душата на човека (урван) е все още свързана със своя фраваши (дух пазител), който съществува още от създаването на вселената от Ахура Мазда. По време на живота фраваши действа като пазител и защитник. На четвъртия ден след смъртта душата отново се обединява със своя фраваши, при което изживяванията от живота в материалния свят се събират за непрекъснатата битка в духовния свят.
Зороастризмът не проповядва прераждането и кармата. Единствено отчита натрупания опит от всеки живот за окончателното обновление на света.
Зороастрийците вярват, че след смъртта човешката душа се съди от Бога по това дали е вършила повече добро, или повече лошо по време на земния си живот. Тези, които са вършили повече добро, отиват в това, което Заратустра нарича просто „добро съществуване“ или нашия рай, а тези, които са избрали лошото, отиват в „лошо съществуване“ или нашия ад. По този начин зороастризмът пръв дава морално измерение на живота след смъртта.
Зороастрийците също така вярват в развитието на времето, а също и в евентуалния край на времето.
Най-много ми допадна основното им вярване , че колективните добри дела на човечеството постепенно ще превърнат несъвършения материален свят в неговия небесен идеал.
Това е и моята житейска философия. Че с добрите мисли и дела на всеки един от нас правим света по-добър като цяло.
Зороастрийците вярват, че в крайна сметка Ахура Мазда ще надделее над Ангра Майню(хаосът). И в този момент Вселената ще претърпи космическо обновление и времето ще свърши. В това окончателно обновление всичко сътворено – дори душите на мъртвите, първоначално отпратени в „мрака“ – ще се обединят отново в Ахура Мазда, връщайки се към живот. В края на времето спасител, наричан Саошянт, ще донесе окончателното обновление на света (фрашокерети) и съживяването на мъртвите.
Зороастрийското богословие предвижда задължение за опазване на водата, земята, огъня и въздуха, което кара някои съвременни автори да определят зороастризма като „първата екологична религия в света“.
Зороастризмът изисква активно участие в живота чрез добри дела като условие за постигане на щастие и за ограничаване на хаоса. Това активно участие е централен елемент в концепцията на Заратустра за свободна воля. Именно заради това зороастризмът отхвърля всички форми на монашество. Човекът е свободен и със свободната си воля трябва да твори добри дела.
В зороастризма водата (абан) и огънят (азар) са средство за ритуална чистота и с тях са свързани церемониите за пречистване. Според писанията, огънят произлиза от водата. И водата, и огънят се смятат за поддържащи живота, като и двете са представени в зороайстрийските Храмове на огъня. Зороастрийците обикновено се молят в присъствието на някаква форма на огън. За огън те приемат всеки източник на светлина. Кулминационният им ритуал, пък, абзор на основното им богослужение е акт на символично пречистване на водите. Огънят е смятан за средство, чрез което се достига духовна дълбочина и мъдрост, а водата е смятана за източник на тази мъдрост.
Както вече говорихме при Кулите на мълчанието, поради догмите за опазване на земята и огъня, телата на починалите до скоро бивали излагани на лешояди за безопасното им премахване. Така трупът не замърсява доброто сътворено.
Както при много други религии, на зороастрийците се препоръчва да се женят за съпрузи от същата вяра, но това не е строго изискване.
Най-важният текст на зороастризма, Авеста, е до голяма степен изгубена – до наши дни са запазени главно литургиите. Изгубените части са известни само от споменавания и кратки цитати в по-късни текстове, главно от X – XI век.
За Авестата четох по-късно и в музея на Авестата в Хива, Узбекистан. И ще припомня прочетеното.
Именно свещенната книга на зороастризма е Авеста.
Неин автор и основател на религията, съгласно написаното в нея, е Заратустра.
Той пък предал на хората наученото от главния Бог на доброто и мъдростта Ахура Мазда.
Като всяка религиозна книга, и Авеста е не само сбор от свещени текстове на зороастризма. Тя е също паметник на древноиранския език, на който е написана. А е и уникален документален източник за историческото създаване на различните държави и социално икономическите отношения в Средна Азия.
Написано е в нея:„Първата от най-добрите местности и страни създадох аз, Ахурамазда, – Арянем Вайчах / арийските простори/. Втората из най-добрите е Гуву /Согд/, където живеят согдийците. Третата от най-добрите е Мауру/Мерв/. Четвъртата от най-добрите е Бахди /Бактрия/.“
Времето на създаването на Авеста от Заратустра, по мнението на повечето учени, е началото на първото хилядолетие преди нашата ера.
Първоначално текстовете на Авеста са се предавали устно. И в 7-6 векове до нашата ера били записани и съединени в едно писание. Записвани били те на волски кожи със златно мастило. Според повелята на една легенда, всички тези над 20 000 волски кожи били изгорени от великия завоевател Александър Македонски. В по-късен момент ученията на Заратуштр били записани наново. А днес се смята, че Авеста се състои от 21 книги. Само пет от тях са в писмен вид. Останалите 16 са устни и се предават от поколение на поколение.
Авестата разказва за живота на общините на земеделците и скотовъдците, където преобладавал патриархат. Дава знания за класовото деление на обществото, за божествата и духовете, в които вярвали, за начина им на живот.
Авестата също е сборник от закони, който показва справедливостта на народите от първите държавни образования. От нея учените черпят знания за забраната за убиване на робите. Както и за правото на същите тези роби да се обърнат в съда при нарушение на правата им. Тоест, Авестата ни дава знания за съществуването на роби, както и за висшестоящият съд, който защитава правата на всички, независимо от социалното им положение. Авестата защитава и правата на децата. Те били длъжни да живеят само с родителите си и да получават образование от малки. Строго се наказвала кражбата на деца, както и отказът на родителите да ги отлеждат. Явно и подобни драми са имали древните.
Говори Авестата и за архитектурата на своето време. И посочва като строителен материал суровия кирпич.
Един от най-важните празници, споменат в Авестата е Навруз. И той се чества от много народи в Централна Азия и днес.
Почитат посланията на древната книга иранците и до днес. И живеят според постулатите й за добро и уважение. Продължават да я изучават и в съвременните медресета. А се изучава тя и в целия свят.
През 2001 година под егидата на Юнеско бил отпразнуван нейния 2 700 годишен юбилей.
И след толкова теория, да се върнем пред музея. А на входа му ни посрещна най-известният символ на зороастризма. Фаравахар.
Той представлява Фраваши (ангел-пазител), откъдето произлиза и името му.
Много от иранските шахове (царе) са полагали Фаравахар на шахските си надписи като символ на тяхната „Божествената шахска слава“ (хваренах) – божественото право на шаха да управлява, което е в основата на властта му.
И след това дълго предисловие, да влезем в Музея на зороастризма. А той не беше нищо повече от музей.
На много места в Язд са запазени до днес древните прототипи на архаичните хладилници. Наречени Абанбар . Словосъчетание от персийските думи аб (вода) и анбар (склад).
Абанбар са огромни подземни резервоари, в които се събират водните запаси на града. Построени обикновено в основите на сграда, до тях се стига по дълбоки мрачни стълбища. И колкото по-надолу слизаш, толкова по-студено става. Заради естествения студ, в тях през летните месеци се съхранява дори лед, събран през зимата.
Подобни „хладилни“ помещения съм виждала и в нашите родопски къщи на старите овчари. Именно в подземния етаж на къщата са съхранявали в дохладилната ера млякото. А помещението допълнително е охлаждано от изкопани канали, по които тече студена вода.
Същото видях в далечен Иран. Пореден пример за идентичността на световната мъдрост!
Разбира се, този, който ние посетихме, беше превърнат в туристическа атракция. И поради това помещението с каналите беше обособено в ресторантьорска зала. А водоемът сведен до представително малко басейнче.
Според Али, до днес бил съхранен един от виадуктите, дълъг 65 км. и строен през 12 век като част от канали, по които идвала прясна вода от планината Мехриз.
Не го видяхме.
А тръгнахме на обиколка из града.
Вече свикнах, че във всеки голям град има централен площад. С водоем, джамия и още нещо ( в различните градове различно – я пазар, я дворец).
И Язд не направи изключение. Неговият централен площад е оформен от Комплексът Амир Чахмак (Amir Chakhmaq Complex). Исновната му част е голямата едноименна джамия. Съдържа също караван-сарай, баня, кладенец със студена вода и магазинчета за сладкарски изделия.
А е построен през 15 век от Джалал ал Ал Дин Амир-Чакмах, управителят на Язд във времето на управлението Тимуридите (династията на Амир Темур).
В даденото ни свободно време, близо до централния площад, открихме с Ина поредната невероятна джамия.
Отново феерия от стъкълца, огледалца и светлина.
А в женската част наблюдавах за първи път нещо много интересно. Явно ежедневният живот в тези храмове.
Досега за мен джамиите бяха сгради, отредени строго за молитви. Дори не съм се замисляла дали се извършват и някакви други действия. Оказа се, че в тях си кипи доста разностранен ежедневен живот.
Някои си четяха. Други се молеха. А голяма част от жените просто си общуваха. Нямаха кафенета. Всъщност, имаха, но не беше обичайно да се събират на приказка там. И се събираха тук.
А в преддверието имаше рафтове с книги. Явно, и наместо библиотека служеше джамията.
