Тръгнахме ние към град Язд. А за да навлезем в града, трябваше да преминем през крепостта, създадена да го пази.
Покрай нея и изграденият в древността замък, пък бил изграден малък град.
Сар Язд (Saryazd).
Градът бил последната спирка по Великия път на коприната, минаващ през Язд. И оттук дошло и името му. Което на персийски звучи „глава на Язд“.
Тръгнахме ние по малките му улички.
А докато го чакахме, се сдобих с важна информация за самостоятелно пътуващите. Сард Язд е твърде малък и си нямал туристически център. Та, който имал желание да преодолее непристъпността на замъка му, трябвало да заяви това си желание в туристическия офис в Язд.
И там връчват на желаещите ключовете от тежките му порти срещу мъжко обещание за връщане. Дори не мога да ви опиша учудването в погледа на Али, когато не се стърпях да попитам „Ами ако някой не го върне?“. Явно древните традиции и настоящата принудителна изолация са съхранили честта и твърдостта на обещанията у този прекрасен народ.
Също от там може да се ангажира водач, който да свърши дейността с отключването, че и на опознавателна разходка да заведе същите тези желаещи.
Нашето оставащо до идване на уредника време Али зае с прекрасния си разказ.
Замъкът Сар Язд бил построен като единствен вход в охранителната крепостна стена. Построен, за да бъде непревземаем. Заради това са високите му концентрични стени, високите му кули, и останалият в миналото ров с ширина 20 фута.
Цялата му вътрешна уредба била насочена да затрудни влизането и придвижването из него. Малките отвори правили почти невъзможно навлизането на нарушители, а тесните проходи позволявали да премине само един човек.
След като успяхме да влезем, установихме, че и по двама може да се минава по тези коридори-улици на крепостта. Но наистина е трудно. А за повече е невъзможно. Така или иначе, за бързо нахлуване на тълпи нашественици, почти не можеше да става дума. Дотам лабиринтоподобни бяха изградените тесни коридори.
„Замъкът бил изключително могъща цитадела през своето време. А днес живее като изключително архитектурно и историческо съкровище. И ни дава възможност да надникнем в обичаите и културата на Иран от 7 век“-каза Али.
А аз се загледах във външните му стени.
Затова ми е струва, че сградите се сливат със земята, с пръстта. Ами те от пръст са направени. Е как е издържало толкова столетия?
Припомних си обяснението на Али, че в пустинния район на Язд всички сгради от древни времена са изградени от смес от вода и пръст. Кал се нарича по нашему. И при нас от кал са строели. Към калта са прибавяли още нещо нашите предци навремето, за да получат кирпичените си къщи. И защо да не издържат те? При положение, че в нашия дъждовен географски район кирпичените постройки си изпълняват службата вече по 200 години, защо в сухия и горещ пустинен климат същият този кирпич да не издържи няколко столетия? Сухата жега го изпича допълнително всеки ден.
Здравината си обясних някак по моему. Не можех да се нагледам на мистичния вид на постройките, изникващи от земята.
Най-после уредникът дойде и се занизахме ние един по един в тясната крепост.
А тя беше истински декор на древните събития. Само че истински. И останал именно от времето на тези древни събития.
Като изпуснато дете тичах по тесните коридори. Завирах се във всяка врата, под всеки свод. Такова вълшебство не бях и очаквала.
Обратно на автобуса и към Кулите на мълчанието.
Кулите на мълчанието.
Това екзотично за нас съоръжение представлява всъщност зороастрийско гробище.
„Както земята, така и огънят са свещени“. Това вярват зороастрийците. И не бива да се замърсяват нито земята, нито огънят, с мъртва човешка плът. Заради това те не погребват и не кремират починалите. За пускане във вода не може да става и дума. Пустинният климат не предполага наличие на много водоеми.
И все пак не са били базсмъртни. Не са безсмъртни и до днес. И нещо трябва да се случва с телата на починалите. И го измислили. Доста зловещо за нашето европейско съзнание. Но облечено в духовен смисъл във всяка една стъпка.
Сътворили тези Кули на мълчанието. Наречени дахма. Това е дума, която няма еднозначен превод и е свързана с края на човешкия живот.
Всяко едно населено място си имало своята Кула на мълчанието. Изградена достатъчно далеч от жилищните постройки. Все пак миризмата и звуците от нея, колкото и духовно да са обяснени, са си били житейски неприятни.
Първата от двете кули дахма била издигната преди пет столетия. С течение на годините градът се разрастнал. Увеличили се жителите му. И съответно количеството на мъртвите. Това наложило два века по-късно да бъде построена още една кула на съседния хълм.
Кулата на мълчанието е много висока постройка, до върха на която водят извити стълби.
Отъпканата земя към върха на възвишението и стълбите символизират последният земен път на човека. По тях изкачват починалия зороастрийците.
А завършва със заградена кръгла зала без покрив. На пода й, в самия й център, е издълбана по-малка и също кръгла дупка.
И започва погребалният ритуал.
В пряк и преносен смисъл зороастрийците преминавали последният си земен път като носели на върха на кулата телата на покойниците си. Подреждали ги по протежението на кръга. Най –външния кръг се оформял от телата на починалите мъже. След това – на починалите жени. И в най-вътрешния кръг се полагали телата на починалите деца.
И живите си тръгвали.
Оставали починалите.
И долитали лешоядите.
Зловещо.
И като се замислихме, колко да е зловещо всъщност?! Дали червеи, или лешояди. Май няма особено значение. Кръговратът на живота. Равен резултат.
И ето обяснението.
Зороастрийската религия отрежда на птиците много специфична роля. Според древните вярвания, в момента на смъртта тялото е нападнато от наса – зли сили. И като го изяждат, лешоядите извършват тази добрина да прогонят злите сили и да успокоят духа на починалия. И друга добрина вършат. Пренасят успокоения дух на крилете си в отвъдното за вечния му живот.
Неминуемо идва момент, в който след този ритуал остават само костите на починалите. Тогава идва Насасалар. Той не е птица. Не е и демон. Той е жив човек. Пазител на древния ритуал и знания. Специално подготвен за този тъй съкровено за зороастрийците занятие. Насасалар събира костите ги подрежда грижливо в изкопаната малка дупка в центъра на големия кръг на Кулата.
Смъртен като всички хора, Насасалар имал нелека съдба. Поредният пример за дуалността във всяка част от живота ни. Изпълняващ необходимия ритуал по погребване на мъртвите, той е презиран от живите. Нямал право да говори с тях от близо, нямал право да се храни и да пие с тях. Обречен на вечно уединение. И на практика изгнание.
Тъй като искрено вярвам, че за всеки ритуал и вярване си има логично обяснение, потърсих такова и този път. Всъщност, това така неблагодарно изглеждащо принудително изгнание, си има просто житейско обяснение. Чисто емоционално, колко е способен на нормално човешко общуване човек, живеещ ежедневно сред лешояди и телата на мъртвите. И после, във времената на не дотам възможна лична хигиена, колко да е било правилно и здравословно за другите живи общуването с този човек, живеещ сред лешоядите и труповете. С неизпраните дрехи и неизкъпаното тяло.
Кръговратът на живота. Макар и жестоко, всичко си е на своето място. И необходимо като всичко останало.
Нали туристи го играехме, развеселихме ситуацията с древен танц на граблива птица. Ама много се вживях!
Докато слизахме към света на живите, разказите на Али продължаваха.
Излагането на трупове в древните Кули на мълчанието в Иран е забранено съвсем наскоро, със закон от 1970 година.
Това е причината градът да се разрастне в тази посока. И днес крайните квартали на Язд почти опират в подножието на на погребалния комплекс. Няма и лешояди.
Затварянето на Кулите на мълчанието довело и до необходимост да се измисли друго вечно жилище на покойниците.
Само си представям колко съдбовно е било това решение. От как свят светува, бил извършван един и същ погребален ритуал. И нашите съвременници са сътворили една истински нова страница от Историята с промяната му.
Днес близо до града е разположено новото зороастрийско гробище. Не са погазили съвременните жители древният зороастрийски закон за запазване чистотата на земята и огъня. Взели са компромисно решение. И днес мъртвите се полагат в цимент, ли се покриват с вар.
Али ни разказа, че до скоро почти всеки ден на върха на Кулата на мълчанието идвал последният Насасалар. Седял там близо 50 години. Точно толкова време бил безработен. Останал без възможост да практикува древния си занаят през 1970 година. Когато го видял последно, бил на близо 100 години.
Родителите му го кръстили Салар. И в момента на кръщаването му го орисали за цял живот. И съвестно изпълнявал занаята си на Насасалар. А след забраната на древния погребален ритуал, обреченият на изгнание и забравен от богове и хора, обитавал своята обител – Кулата на мълчанието.
В подножието на Кулите на мълчанието видяхме за пореден път и друго съоръжение на мъдрия древен народ. Бадгир – кули за улавяне на вятъра. „Улавяне на вятъра“ е буквалния превод на багдир. А днес са известни като „Кули на вятъра“.
„Движението на въздуха е живот. Когато той спре, идва смъртта“.
Това верую на зороастрийците отново има съвсем житейското си и логично обяснение. Географското им местоположение е насред пустинята. А в сухата й жега често слънцето превръща въздуха в огън. Затова е толкова необходим въздухът. И затова са построили персийците кули – Ловци на вятър.
Има ги от древни времена. Има и ги до днес. Има ги във всяка къща. Често стърчат леко застрашително. Особено когато се гледа от високо множеството им в жилищен квартал с много къщи.
Независимо от формата им, задължително имат отвори от всички страни в най-горната си част. Те поемат и най-лекия повей на вятъра и го запращат по коминоподобни улеи към вътрешността на сградата. За да разхладят помещението. Предшествениците на съвременните климатици.
А в тумбестата част на съоръжението се съхранява студена вода. Именно нейното охлаждане осигуряват двата багдир.
В Язд видахме и съвременниците на древните хладилни помещения под земята, но за тях малко по-късно.
А това древно-съвременно съоръжение просто не се сдържах да споделя. И чашки за вода си имаше. И кошче за оставянето им след употреба.
