Част шеста – Пасаргада, Абаркух и нощувка в керван сарай

Този ден се върнахме още по-назад във времето.

През скалистата пустиня на Иран.

В Пасаргада – първата а столица на Кир I Велики  от Персийската Ахеменидска Империя. Основана през 6 век пр. Хр., именно от нея е пренесъл той  столицата си в новопостроения от него град Парса (Персеполис).

Инженерите на Ахеменидската династия   построили Пасаргад по всички правила на строителното изкуство. Че да бъде устойчив на тежки земетресения.

Не знам на колко земетресения е устоял. Но на тежестта на 2 600 години явно не е успял. И днес от него има две малки сградки. Едната била част от древната крепостна стена.

И от колкото и ъгъла да я снимам, останало си беше едното нищо.

Най-важното из между двете била гробницата на Кир I Велики.

И тя останала като самотен воин сред широко пустинно поле.

А според археолозите тук на това празно място някога, прези 2 600 години били съградени  два царски двореца, прекрасни градини, жилища и храмове.

Поредното необяснимо. Разбирам,  че 2 600 години са изминали. И не че са малко. Аз дори не мога и да осъзная колко са всъщност много. Но как в едни места такова величие е до нас дошло. А тук същото това величие беше успяло съвсем да се порути. Пък те, вековете, еднакво за всички текат. Какво ли крие историята?!

И от историята се пренесохме в малкото селище АБАРКУХ.

Разположено на границата на пустинята, с къщите си в цвета на пустинята, то сякаш беше нейно продължение. Дори си мислех, че в ден с по-силно слънце, къщите щяха да са трудно различими в маранята.

Две ценни неща открихме в това селище.

  Древното хранилище на лед.

Удивителни са били древните. Насред пустинята са намерили начин да съхраняват лед. И което е още по-интересно, да създават лед. Вярно, че от зимата го пазят. Ама насред пустинята не знам колко лед да има.

Другото ценно и древно беше  достолепният кипарис. На скромната възраст от  4 500 годинки.

А около него имаше кафе със сладкиши. И закачливо табелки весели подканяха посетителите да не си спестяват и кафето, и сладкиша. И как да устоиш на това предупреждание. Нали според втората табелка, от отвличане са заплашени по-слабите хора. Какво е един кекс, щом ще послужи за превенция срещу отвличането?!

Подкрепени и заредени, се отправихме към мястото ни за нощуване. Най-романтичното и очаквано от цялата група.

Надвечер пристигнахме  в Зейнодин. Град, изграден  в сърцето на пустинята. А мястото ни за нощувка беше реставриран, но истински стар и автентичен керван-сарай.

Разбрали, че няма да успеем да стигнем за залеза, слязохме да го посрещнем насред самата пустиня. Не беше за изпускане този момент. Колко често ни се случваше да изпращаме Слънчо зад пустинната шир?!

И пристигнахме до нашия керван-сарай вече по тъмно.

Затова снимките са от ранната следваща утрин.

Вързахме   камилата – автобус и като нетърпеливи деца се втурнахме да видим какво ли ще е това чудо.

А чудото си беше истински екзотично за нашего европейского брата. Обгърналият го мрак му придаваше допълнителен романтизъм. И ние подскачахме и снимахме. Туристическа ни работа.

Качихме се и на покрива. Не биваше да оставяме необходено кътче.

А там ни посрещна Луната. И леко зловещият мрак наоколо. Та, побързахме да си слезем. На сутринта щяхме да го разглеждаме.

За европейския турист милите ни домакини услужливо бяха изградили съвсем по-съвременни сервизни помещения. Че и със закачлива табелка със строги правила. Явно, хората на пустинята не пестят доброто си настроение и щедро го даряват на гостите си.

Особено екзотично беше  помещението за спане.

Пустиня, все пак. Няма място от ненужно рзточителство. Има нужда от място за нощен сън и отмора.

А това предлагаха преградените с дълги завеси мини стайчета.

При тези перденца, излишно е да казвам, че на сутринта всички бяхме наясно  кой какви лекарства пие. И, сега да не споменавам другите подробности. Това, шепотът, доста шумно мероприятие се оказа.

Предвидливо си бях приготвила тапи за уши. Та не установих броя на хъркащите.

Но се замислих. Търговците по времето на Пътя на коприната, бая изморени ще да са били. Че само с единия чай  да заспят при тези условия.  Твърде ми се струваше, някак си.

А  изживяването си беше истински вълшебно.

Преди груповото заспиване се прокрадна плахо идеята рано сутринта да посрещаме Изгрева на покрива.

Естествено, хора разни. Едни искаха, други изразиха предпочитанието си да поспят.

Как да кажа. Преградата от перденца вдигна целият наличен състав при първия пропял будилник. И тъй като при възникналия вече шум особен смисъл да останем зад перденцата нямаше, всички се оказахме на покрива с апарати в ръка.

Загледана в безкрая, бавно осъзнавах какво значи пустиня. Накъдето и да погледнеш, докъдето ти взор стига, все пустиня. Нищо. Истинска пустиня.

Дали като нас са се качвали на този покрив древните търовци? Камилите почивали на мястото на днешния паркинг? А водачите им и търговците са сядали на чаша чай и са обсъждали новостите от чуждоземните територии?

След като Слъчно озари пустинята, просветна и нашият покрив.

И друга хубавина ни беше приготвил нашият керван-сарай. Оказа се зона, свободна от шалове и ръкави. Нямаше пред кого да ги изпълняваме тези сценки. Целият беше пълен с европейски и азиатски туристи.

След закуска се впуснахме да изследваме положението наоколо. не че имаше кой знае какво за изследване. Пустиня си беше. Така, както и снощи.

Не пропуснахме обаче малко „голи снимки“ в обетованата земя. Цели ръце заголихме. Че и над лактите, беля. Друго си беше да се върнем от Иран със снимки с няколко сантиметра плът на показ.

Докато пърхахме радости и свободни, се сетих  за онзи култов виц.

Двойка араби – мюсулмани се разхождат по плажа. Тя, цялата в черно от главата до петите, но боса по пясъка. Ходят измежду хората по бански.

-Асан, имам чувството, че всички ме гледат, – казала Тя.

– Ами как няма да те гледат? Като така безсрамно си ги заголила тези пети! 

Да, на хубаво място сме родили, ще знаете! Не един път съм оценявала прекрасностите на нашата Родина при пътуванията си.

В шеги и закачки, свободното ни време свърши. Приготвих ръкавите и шала, и отново на камилата-автобус.

И запрепускаха пейзажите зад автобусното стъкло. Брей, ще се окаже вярно, че голяма част от Иран в пустиня била. Единствено крайпътните търговци разнообразяваха пейзажа.