И тъй като туристическото ни време все ограничено се оказва, само хвърлихме багажа в хотела и излетяхме с Ина на опознавателна разходка из улиците му.
А улиците бяха пълни с живот.
Хора, тръгнали нанякъде. Улични продавачи на храна и всякакви сладости. Луната над жилищните блокове. Най-големият магазин за ядки. И среднощните хлебари, печащи ароматния хляб.
Въпреки че изминалите дни ни бяха убедили в пълната безопасност на подобни среднощни разходки, инерцията на придобитите преди пътуването предубеждения събудиха леки страхове в душите ни. И взехме та се насочихме обратно към хотела в напредващата нощ.
По пътя ни, обаче, се изправи парк. А толкова пълен и забавен изглеждаше той, че не устояхме на изкушенето. Влязохме.
Вълшебен беше той в тази техеранска нощ. Множество млади хора, кротко седнали по пейките на красивите алеи. При това и мъже, и жени. И по нищо не се различаха деянията им от всички останали нормални хора. Единствената разлика беше в шаловете върху главите на жените. При това по пейките редом с мъжете бяха седнали и почернени и обрамчени иранки. Явно, животът в страната си тече в своите нормални пътища. И само външната политическа изолация създава тази страховита мистика.
Обсъждахме си ние видяното с Ина и се насочихме към мястото за вода. На доста обществени места, а и във всички паркове в Техеран имаше такива съоръжения за питейна вода. Имаше чешма, пригодена за директно пиене. И такава за наливане на бутилки. С двете си малки бутилки тръгнахме към нея. И в този момент към нас се насочиха двама мъже.
Леко се посмръзнаха предубедените ни европейски съзнания. То, хубаво си обсъждахме колко е спокойно и безопасно. Ама, все пак посред нощ сме двете в парка… Я да вземе да избързаме към хотела, ли… Да не вземат да ни изядат нещо….
Само че мъжете вече бяха до нас. Поздравиха ни. Попитаха ни от къде сме. Искрено се зарадваха на отговора. Казаха ни колко сме красиви. Всеки един пое по една бутилка от ръцете ни. Наляха ги. Обърнаха се. И ни ги подадоха. Усмихнаха ни се. И ни пожелаха хубава вечер. И си тръгнаха. Просто.
Доста време скляпахме след тях. Не стига че нищо от очакваното лошо не се случи. А и никакво нахалство не проявиха. Просто ни казаха, че сме красиви и ни кавалерстваха. В действие, твърде просто, и което „и ние моехме да си свършим“, според нашите европейски еманципирано – недоемнаципари глави. А в джентълменското съзнание на мъжете от този древен народ беше останало необходимостта да помогнат на една жена. Дори в нещо, което и сама би си свършила.
Тогава си припомнихме колко много случаи имахме през това пътуване, в които ни заговаряха различни иранци. Разговорите бяха неизменно идентични.
От къде сте? О, България?! Много сте красиви! Приятен ден!
И всичко това придружено с много мили и добри усмивки.
Невероятни хора. Наистина.
И понеже за други народи съм писала как лицата им са лишени от одухотвореността на интелигентността, при иранците тя беше налице. Може би затова бяха така красиви. Очите им бяха умни. И добри. А поведението и осанките им, ако щете, отразяваха високата им образованост.
Бяха превели през вековете съвременните иранци мъдростта и начетеността на великите си предци.
С тези мисли се прибрахме в хотела. И пожелахме „Лека нощ“ на нощен Техеран.
На сутрина Али ни качи в автобуса и потекоха от микрофона му древните истории.
Няколко били версии за произхода на името „Техеран“.
Според едната, то е съставено думите „дъно“ ( тех) и „склон“ ( ран). Така Техран ( както го поризнасят иранците) може да означава „подножие на планински склон“, или „град в подножието на планински склон“. И това би било правдоподно, тъй като Техеран действително е разположен на южния склон на планината Елбрус.
Според друга, името на Техеран идва от названието на древен партски град Тиран, намирал се недалеч от днешната столица. А името Тиран се превежда като „Обител на Тир“, Бог на дъжда в зороастрийската митология. Недалеч от Тиран пък съществувал друг град, с името Мехран – „Обител на Мехра“, Бог на водата. Днес бил жилищен район в покрайнините на Техеран. В далечно минало тези два града били обединени и се приобщили към големия гр. Рей. Той пък днес е предградие на Техеран.
Според трета, Техеран означава „топло място“. Привържениците на тази теория я обясняват с наличието на район в северната част на столицата, Шемиран , което означава „студено място“.
Учените не са се обединили около една версия. За сметка на това, след проведените археологическите разкопки приемат, че на територията на днешната столица е съществувало селище още през 6 000 г. пр.н.е. Образувано от преселници, търсейки тук спасение от зноя на солните пустини на юг.
В самото си начало Техеран бил малко село, на няколко километра северозападно от Рей – един от най-древните ирански градове.
Само че монголците унищожили град Рей през 1228 г. И жителите на разрушения град се преселили в почти недокоснатия от Чингис хан Техеран. От тогава Техеран присъства в писанията на древните пътешественици като „важен търговски град“.
По това време градът е разделен на 12 района (махаля). Същите тези махаля са основните елементи и на древните Узбекистански градове.
През 13 век сградите в града били изградени от глина, а жилища – издълбани в скалите.
Два века по-късно, през юли 1404 г. испанският пътешественик Руй Гонсалес де Клавихо, посетил града по време на пътуването си до Самарканд. И го описал като „голям град, на север от който е разположена резиденция на Тимуридите“ (династията на Амир Темур, владяла дълги години Самарканд.
Ново развитие получава Техеран през 1553г. – 1554 г., когато шах Тахмасп I, вторият владетел от династията на Сефевидите, построява в Техеран пазар и градски стени със 114 оръдейни кули. Такъв бил броя на сурите на Корана.
Тези градските стени са описани от различни европейски пътешественици от онова време като „непропорционално мощни за неголемия провинциален град“. И действително, дължината им е била 8 km, територията – 4,5 km². А в това време населението на Техеран не превишавало 20 000 души.
Историците обясняват тази непропорционалност с все още неразвитото тогава желание на владетелите от династията на Сефевидите да превърнат Техеран във възможна резиденция в случай на непосредствена заплаха за столицата им Газвин.
И това се случва. По времето на шах Абас II, който превръща Техеран в своя постоянна резиденция, наречена Chahar baq („Четири градини“).
По заповед на следващия, шах Сюлейман I, в града се изгражда дворец (Диванхане). Поредната ирония на съдбата. Именно в него последният шах на Сефевидите предава властта на османския султан Ахмед III през 1721 г., при нахлуването на афганците в Иран.
Нов живот получава Техеран в началото на 18 век. Владетелите от династията на Зендите, сменили Сефевидите, започват активно строителство. Тогавашният владетел, шах Карим Хан, построява дворец, харем и резиденция за държавните учреждения. Историците смятат, че това той е сторил заради намерението си да пренесе столицата в Техеран. Но не го прави, а оформя столицата си в Шираз.
Столица на Иран Техеран става на 12 март 1786 г. Тогава шах Мохамед Каджара влиза в Техеран и окончателно пренася столицата на държавата в града.
Племенникът му, Фетх Али-шах, значително разширява града. Той построява дворци и джамии, а населението на града достига 150 000 души и се разпростира вече извън пределите на градските стени.
Преди два века, през 1870 г., новият владетел, Насредин-шах заповядва да се взривят всички стари укрепителни съоръжения на град. На тяхно място изгражда нови градски квартали. Унищожена е старата стена и е построена нова, във формата на неправилен осмоъгълник с дължина 19 km. А на местата на старите 12 богато украсени градски врати, днес преминават главните магистрали, водещи в града.
Насредин-шах построява и централизирана система на водоснабдяване. Към края на управлението му, 1897 г., населението на града превишава 250 хиляди души. По-голямата част от тях отново живеят извън градските стени.
Поредната си реконструкция градът получава при управлението на последния, шах Реза Пахлави. През 30-те години на миналия 20 век по заповед на шаха „стените на Насредин“ са съборени- На тяхно място да прокарани широки булеварди. Шахът кани голям брой чужди архитекти и с тяхна помощ построява много нови здания за държавните и търговските учреждения. За сметка на това шах Реза Пахлави смята, че много от древните постройки на града не отговорят на новия му облик и по негова заповед те са унищожени.
Може би неправилно решение. А може би естественият ход на живота. На мястото на уникалните охранителни съоръжения и дворци днес се издигат небостъргачи и широки пътни платна.
Техеран окончателно губи своя древен вид през 60-те години на 20 век. Тогава бива застроен с типовите жилища на нашето съвремие – жилищните блокове.
Този вид на града не се харесва и на самия шах. И той се премества със семейството си на север от града, в Ниаваран.
След края на Втората световна война населението на Техеран достига 1 млн. души. Сега се предполага, че е почти два пъти повече.
Огромни разрушения и човешки жертви предизвиква в града безсмислената ирано-иракска война. Техеран непрекъснато е подлаган на обстрел с иракски ракети. Само през пролетта на 1988 г. за 6 седмици иракските войски изстрелват по града 190 ракети. Е, обстрелът бил в отговор на същия от страна Иран срещу Багдад.
Боже, пази безумните! И нас от тях!
Поредният пример за безсмислено унищожаване на постигнатото. И още по-безсмислената загуба на хиляди човешки живота.
При целия този ужас лично аз смятах, че Техеран е бил обезлюден.
Оказа се точно обратното. Само 30% от техеранците бягат в северната част на Иран. А въпреки войната, и въпреки честите обстрели, в Техеран се стичат бежанци от западните провинции. Идва и поток от бежанци от съседен Афганистан. Те пък бягали от водената при тях война. Дали едната война им се струвала по-малко жестока. На принципа „чуждото е по-примамливо, доколкото е непознато“. А тяхната война си познавали. Или други някакви надежди и страхове ги водели?!
В следвоенно време, през 1986 г. е създадена съвременната градска администрация и Техеран е разделен на 22 градски окръга. От началото на 1990-те години териториалното разширение на Техеран почти спира.
През 2001 г. Градът предлага на жителите си голямо облекчение в предвижването. В града започва да функционира метро.
И съвремието на този град ни предстоеше опознаем.
И започнахме ние обиколката на забележителностите му с Дворецът Голестан, известен и като Мраморният дворец.
Името „Дворецът Голестан“ буквално означава „Дворецът на розите“
Построен по времето на шах Тахмасп I, вторият ирански шах от династията на Сефевидите, през 1524 – 1576 г. Реновиран от шах Карим Занд през 1750 – 1779 г. А в него са се помещавали фамилията и свитата на шаховете по време на Каджарската династия след като шах Ага Мохамад Каджар избира Техеран за своя столица.
В комплекса, освен прекрасните градини, по-скоро наподобяващи на гора, има цели 17 постройки.
Запазените зали в двореца за мен бяха леко странни. По-старинно царски вид им беше придало моето въображение. А те си се оказаха доста пищно украсени, но все пак твърде съвременни. Всъщност, нищо чудно. Нали в тях са живеели шахските приближени до преди петдесетина години. Пък макар и шахове, ама и те от съвременните удобства са имали нужда.
За жалост, всички зали бяха разположени зад огромни стъкла. Та и от тук снимките едни такива, стъклени, се получиха.
Следващата ни спирка беше в Музея на килимите.
Че имаше изложени килими, имаше. Не напразно всички са чували за красотата на перийските килими.
Най-интересното от този музей бяха снимките на творенето им от близкото минало.
Оказва се, тъкачките са били посадени върху издигнати високи платформи. При това в същите стаи, в които са извършвали ежедневните си дейности членовете на семейството.
Последният ни туристически обект не запомних. То ли съм била запленена от красотата му. То ли съм била уморена от многото поета информация. За жалост, не намерих описанието му и в безкрайното информационно пространство на „мрежата“.
Струва ми се все пак, че е музейнит комплекс Саад Абад.
В името му не съм сигурна. Но съм сигурна, че бяха красиви. И сградите и градините му.
Туристическата ни обиколка по забежителностите официално приключи.
Познаващият тънкостите на туристическата душа Аби любезно ни остави пред портите на централия пазар на Техеран. И дойде за нас чак късно привечер.
Преди да навлезем в дебрите му, двете с Ина се впуснахме в разходка из съседните улици и площади.
А там срещнахме административни сгради. Красиви млади иранци. Полицаи с патрулка. И надпис „полиция“ на персийски. Заведения за хапване. И хапващи семейства. Много моторчета. И още по-много усмихнати хора.
Другата остана с неразгадана функция.
На доста места в централната част видяхме своеобразни ограничители за преминаване на повече от един човек.
На самия троар беше поставен нещо като метален мост. И не стига че перилата му ограничаваха броя преминаващи, ами същите те минаваха върху метални пластини по земята, които хлътваха при натискане.
Дали защото е централна част и са предвидени за в случай на протести, или евентуални безредици? Или имаха връзка с намиращата се съвсем до тах станция на метрото?
Така и не разбрахме. А в еуфорията на натрупаните преживявания пропуснахме да попитаме и Али.
Дойде време и за Централния пазар на Техеран (Reza great bazaar).
И плъзнахме ние из безкрайните му сергии. Както на всеки източен пазар, и тук ни уверяваха, че може да намерим всичко, от което имаме нужда.
Какво да кажа, част от нещата, от които имам нужда лично аз, не ги видях. За сметка на това беше пълно с всякакво всячество на какво ли не.
Включително шарени сутиени. Продавани на обрамчени целите в черно ирански жени от продавачи – ирански мъже. Ей това все ми е убягвало от напасването със строгите нравствени правила. Явно, търговията наистина е над всичко по тези географски ширини. Нали заради нея са изградени в древността величествените градове. Че чак останали и до наши дни.
На този пазар за пореден път изпитах невероятната гостоприемност на иранския народ.
Застанала до павилионче с фурми се чудих от кои да взема. Толкова различни вида имаше. Приближи се в този миг към ен ирански джентълмен.
Задължителните „От къде сте? О,България?!Много сте красива!“ И започна да ми разяснява различните видове фурми. Междувременно обмени с продавача реплики на далечния за мен персийски език. А в момента, в който спрях избора си на два от видовете, извади кредитната си карта. Все още смятах, че и той иска да си пазарува. И когато плати и ми подаде двата плика с фурми, ме остави напълно неподготвена и без реакции. А той ми се усмихна. Поздрави ме с добре дошла в неговата страна. Пожела ми куп хубавини и се отдалечи.
Е, пуснах някаква усмивка и благодарност. Но като цяло останах като вкопана. Дотам са повредени европейските ни съзнания, че вместо да изпитам радост от тази джентълменска постъпка, изпитах единствено неудобство. И започнах да обсъждам с Ина дали не е редно и аз нещо да го почерпя, например.
Много неща ни е дала цивилизацията. Но объркването на изконно отредените ни роли не знам дали да го причисля към хубавите.
Дойде Али. Прибра ни с големите торби в автобуса. И ни откара за последната ни вечеря. И отново ни показа добрината на гостоприемния народ ирански.
Заведе ни в прекрасно заведение.
Както подобава на по-особена вечеря, мина един симпатичен възрастен иранец и прикади и нас, и храната ни. И седна след това с нас.
А на сутринта ни очакваше последният автобусен преход.
До летището.
Шаловете трябваше да останат до качването ни в самолета. Оставихме ги.
Свалихме ги чак в самолетния салон. И се случи нещо истински странно. Първите няколко минути се разминавахме като непознати. И се започна: „А, това ти ли си? Забравих как изглеждаш без шал“.
Ще се окаже вярно, че косата определяща някак си била за женската визия.
Седнахме си по местата на самолетните седалки и отправихме последен прощален поглед към тази непозната до мистичност до скоро страна.
Краткото ни пътуване беше повдигнало завесата на непознатото. Не беше разсеяла мистичността. Та си беше там. Зад стените на древните персийски замъци. В зороастрийските Кули на мълчанието. В съвременните Куи на вятъра. В лицата на красивите иранци. В шума на източните пазари. В цветовете на персийските градини.
Прекрасни хора в прекрасна страна. Наследили борбеността и одухотвореността на дедите си. Потомци на древен народ и територия с величествена история.
И аз бях там. И се срещнах с тях.
Благодаря за тази приказка, Иран!
Благодаря, че бях!
